Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА

Даниела Горчева

web

Това есе беше писано през април 2009 година и публикувано в майския брой на сп. "Одисей". Сега, когато по знак, даден от Кремъл, мощно се увеличиха децибелите на антиевропейската и антиамериканската истерия - истерия, която няма нищо общо с нормалната и естествена критика, присъща на демократичните общества, сега, когато се стига до абсурдни със своето агресивно невежество обвинения за "страшната", "развратната" и "деградирала" ЕВРОПА, с това есе, описващо един обикновен излет в едно провинциално холандско градче, искам да напомня: това е Европа.

Това е Европа, към която принадлежим и която ни отнеха през 1944, когато Червената армия окупира нашата родина.

Това е Европа, от която половин век ни отделяха минирани граници.

Това е Европа, към която днес - по волята на българския народ, отново принадлежим. И която днес децата ни, родителите ни и ние самите кръстосваме надлъж и шир, без да имаме нужда от визи, от унизително чакане с дни пред посолства на чужди държави.

А дали ще си върнем и у нас, в България, идилията, спокойствието, усещането за свобода? Ами зависи само от нас.

Но докато Путин връща руския народ обратно във варварските времена на аншлусите на Хитлер и репресиите на Сталин, заплашвайки свободата и независимостта на всички нас, всеки крясък на омраза срещу Европа, е крясък срещу свободата ни.

Затова ми се струва, че е време да се замислим какво искаме.

Европа или минирани граници?

 

Понеделник е, но е почивен ден - вторият ден след Великден. Слънцето грее, топло е, пилците се скъсват да чирикат, децата в махалата вдигат радостна врява. В съседния двор вече палят барбекюто. Тервел и Фил профучават покрай нас, след тях се носят Томас, Сирес и Елизе с водни пистолети в ръка, а накрая препускат Александра и Лаура. Мартин ми предлага да направим една разходка из околността и вади велосипедите от бараката. Моето колело е съвсем ново и се покатервам на него с известен страх. Твърде голямо е, краката не ми опират в земята. Тия проклети колела ги правят само за холандки, мисля си с яд. Тервел профучава отново, вече в обратна посока и ме окуражава мимоходом: "Давай, мамо, няма да паднеш". Ще видим, промърморвам аз и потеглям след Мартин. Сещам се, че не съм взела фотоапарата, после си казвам: по-добре, само снимки ми липсват, за да тупна от това огромно колелище.

След десетина минути излизаме от нашия квартал и вече сме сред природата. Няма коли, пътеката е за колоездачи и пешеходци, от време на време пробръмчава някой жизнерадостен дядко - инвалид, възседнал нещо като мотопед. Една такава бабетина се разминава с мен и бодро ми пожелава добър ден, докато аз се чудя дали ще успея да взема острия завой след мостчето с новия си велосипед, или ще се бухна в канала. Вземам го благополучно, отдъхвам леко и вдигам поглед. Една чапла рибар е нагазила във водата, поглежда ме с безразличие и отново потапя клюна си да тършува по дъното. Червената й глава блести на слънцето. Ах, защо не взех фотоапарата, ядосвам се аз.

Пролет. Фото: Даниела Горчева

Пролет
Фото: Даниела Горчева

Слънчицето припича, подухва лек ветрец, тревата е ярко зелена и като в детска рисунка по нея са разхвърляни жълти и бели цветенца. Пчелите делово жужат сред цъфналите дървета, чиито бели и розови цветове се открояват на синевата на небето. Една магнолия е разперила булчинската си премяна и ухае изкусително. В далечината се виждат ферми и селскостопански постройки, край които мирно отдъхват червени трактори. Тихо е, само пилците цвърчат.

- Беее - опровергава ме мързеливо една от двайсетината овчици, които пасат на ливадата. Три от тях се скупчват и опират главите си, явно обменят последните светски клюки. Наближаваме най-гърбавия и стръмен мост и се двоумя какво да правя. Дали да сляза от колелото и да премина извитата му гърбина пеша или да рискувам хем да не мога да го изкатеря, хем после да не мога да овладея велосипеда по наклона и този път наистина да се бухна в рекичката отсреща за смях на жабите и патиците. Слизането от колелището обаче ми се вижда по-опасно и след секунди въртя педалите по стръмното нагоре, а малко по-късно с изопнато от напрежение лице се спускам по нанадолнището. На сантиметър от предпазната ограда вземам завоя криво-ляво. Сещам се, че като 7-8 годишно дете карах на село дядовото колело, което едва ли е било по-малко от това. На всичкото отгоре, заедно с други хлапетии, дошли като мен за лятната ваканция, обикаляхме и околните села. Като огладнеехме, нападахме овощните градини. Връщахме се с боядисани от сока на черешите или черниците дрехи, муцуни и лапи и бабите ни често ни посрещаха с точилките. Сега се чудя как съм карала онова ми ти дядово колело тогава.

Кой знае защо си спомням песента на Емил Димитров: "Моя страна, моя България". Тя ме караше да плача, но не заради Емил Димитров, който тъгуваше и искаше да се върне, а защото дори тогава, на 7-8-годишна възраст вече знаех, че не мога "да се върна", понеже... изобщо не мога да напусна моята страна. Вече ни бяха водили на границата и ни бяха показали разораните бразди и смелите батковци граничари, които ни пазеха от диверсантите. Бяха ни показали и страшните граничарски кучета, които разкъсваха всеки нарушител. По-късно, вече в Университета, бяхме убедени, че "бай Тошо" ще ни надживее всички, а ние никога няма да видим Париж. Имаше една такава закачлива песен: "Пием, пеем, пушим,/ и французки учим.../ Ох, кат' са изучим,/ дали ша са случи и отблизо/ да видим Мона Лиза..."

Ясно беше, че нямаше да се случи. Обаче нà - за изненада на всички ни, Стената падна, а дори правешкият диктатор се оказа не толкова вечен, колкото изглеждаше.

Завеща ни само манталитета си, дано не е за вечни времена.

- Виж - сочи ми Мартин двойка лебеди. Женската птица спи в гнездото, грациозно извила шия, а мъжкият стои на пост до нея. Малко по-натам една черна водна кокошка изтичва по водата с тънките си крачка, а две патици се гмуркат и опашките им смешно стърчат над водата. На следващото мостче стои момиче с електриков потник, бяло, русо и закръглено, както подобава на фермерска щерка. До нея, подпрян на колелото си, стои младеж, който се отдръпва, за да минем. Малко по-натам мярвам още една чапла, която невъзмутимо стои край водата и дебне. На един завой виждаме съсредоточен въдичар. До него двете му щерки, около 4-5 годишни момиченца са се надвесили над пластмасовата кофа, където очевидно е уловът.

 

И изведнъж разбирам, че това, което ме прави толкова щастлива, не е цялата пасторална идилия, не е дори пролетта и слънчицето, което припича, както тогава в дядовото ми село, а усещането за свобода.

 

 

© Даниела Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.05.2014, № 5 (147)

Други публикации:
Одисей, май 2009.
Диалог, май-юни 2009, бр. 52.