Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПАСЕНИ ИЛИ "ОЦЕЛЕЛИ" СА ЕВРЕИТЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА?

Даниела Горчева

web

I. Румен Аврамов и Леа Коен vs Яков Бар-Ор и Хана Аренд

Това че има журналисти и "учени", които безотговорно си служат с правни понятия като "геноцид" и "съучастие в геноцид" едва ли може да бъде оправдание за правозащитна организация от ранга и с безспорния авторитет на Български хелзинкски комитет (БХК) да подменя смисъла на понятията и да твърди, че българската държава е "съучастник" (вж. Горчева 2012) в геноцида на евреите.

Ако от БХК настояват, че трябва да се обсъди (сякаш става дума за доказан факт!) "съучастието на българската държава в геноцида на евреите", би следвало ПЪРВО да докажат по безспорен, правно издържан начин, че българската държава съвместно с нацистка Германия си е поставила за цел да унищожи евреите като етническа или религиозна група.

 

Що е геноцид?

Защо геноцидът е най-трудно доказуемото престъпление и какво точно означава правното понятие "геноцид" не в ежедневния език, не и в метафоричния му смисъл, а като част от терминологията на правото?

Отговор на този въпрос дава Татяна Ваксберг:

Според конвенцията за геноцида на ООН, приета в края на 1948 г., геноцидът е действие, извършено със специфичната "цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова, религиозна група като такава". Най-същественото в това изречение е думата ЦЕЛ. Тя е тази, която отличава геноцида от всички други големи категории престъпления. По принцип "цел" си поставя и всеки убиец, действащ по предумишлен начин. Но нито едно престъпление, освен геноцида, не се характеризира с цел, която е унищожението на етническа група като такава (Ваксберг 2006).

Едва ли от Български хелзинкски комитет биха тръгнали да оспорват думите на един от най-компетентните си автори Татяна Ваксберг, изключително ерудиран изследовател и блестящ публицист.

Затова нека да чуем кога и по какъв начин е доказано, че българската държава си е поставила за цел да унищожи евреите като етническа група?

А ако никога и по никакъв начин не е доказано, на какво основание тогава БХК приписва "съучастничество" на българската държава в геноцида на евреите?

 

Между пустошта на мълчанието и празните приказки

Тъй като участниците в конференцията "Да опознаем миналото си" (2012), организирана от БХК в София на 5-7 октомври 2012 - поне от изнесеното в медиите дотук, очевидно са проявили странно единодушие по доста спорни въпроси, предлагам за разнообразие моята гледна точка по темата.

Ще спра вниманието си предимно на тезите на двама от българските участници в конференцията и най-вече на тезите, изложени от Румен Аврамов1 в книгата му "Спасение" и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944" (2012).

Още повече че така и така, вече неколкократно бе изразено публично недоволство, че становището на този голям наш изследовател се било сблъскало с "пустошта на мълчанието" (вж. Методиева 2012) или с "голямото безмълвие" според коментара на Татяна Ваксберг (2012).

Всъщност през март месец, когато излезе от печат книгата на Румен Аврамов "Спасение" и падение", тя бе прехвалена като "безпощадно" и "фундаментално" за българската история изследване.

Опасявам се обаче, че малцина от хвалителите му са го прочели внимателно, защото произведението "впечатлява" предимно с фундаментално непознаване на историята и фактологията на Втората световна война и говори по един наистина безпощаден начин, но... за нивото на историческата наука в България, ако това е, пази Боже, капацитетът на нейните изследователи.

Така или иначе, авторът на "Спасение" и падение" разочарова с манипулативните си тези, на които ще се спра подробно, както и с някои будещи недоумение безсмислици като "вещевата интимност", "интимната тъкан на насилието" и пр., целящи да прикрият липсата на аргументация и да я заменят с ефектни, но нищо неказващи фрази.

 

Мине, не мине и ако "мине"... старата песен на нов глас

Апропо, Татяна Ваксберг този път не е права в наблюденията си.

Нито че тезите на Румен Аврамов са оригинални, защото отричането и омаловажаването на спасяването на евреите в България се повтаря мине, не мине време и на принципа "ако мине"2, нито че за тази книга на Румен Аврамов нямало никакви отзиви и че изобщо нямало "твърдение за каквото и да било".

Освен че както вече споменах, книгата бе безкритично възхвалявана в редица медии, някои от тезите на автора бяха и критично оспорени в поне две публикации.

Едната е на господин Леон Бенатов от София, съвременник на събитията, и е публикувана от Златко Енев в "Либерален преглед" като писмо от читател след откъса от книгата на Румен Аврамов. Другата публикация със заглавие "За спасението и за падението" може да се прочете в онлайн форума "Де зората" (Национализъм 2011-2012), където се водеше сериозна и непредубедена дискусия по темата.

Главната теза на Румен Аврамов е, че не може да се говори за спасение на евреите в България през Втората световна война, а само за тяхното оцеляване: "Днес историята за оцеляването на българските евреи е придобила добре улегналата завършеност на каноничен разказ..." (Аврамов 2012).

Това негово заключение влиза в абсолютно противоречие с тезата на заместник-главния прокурор Яков Бар-Ор, обвинител в съдебния процес срещу Айхман в Йерусалим, който на основата на свидетелските показания и на проучените документи от германските архиви твърди, че българският монарх Борис напълно е блокирал Айхман, че е защитавал българските евреи и дори заявява в пряк текст, че цар Борис е бил герой: "Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и е защитавал българските евреи."3

Това твърди и Хана Аренд, която пише, че "германците са убедени, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи", и допълва, че "нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите." (Аренд 2004).

На обратната позиция, че става дума не за спасение, а за "оцеляване" на евреите в България, рамо до рамо с Румен Аврамов, застава и писателката Леа Коен. Да хвърлим един поглед и върху тезите на госпожа Коен.

 

"Апокриф за цар Борис III" - "ето това е историята"

В писателското си есе "Апокриф за цар Борис III" (Коен 2011) госпожа Коен твърди, че цар Борис III бил "кандидат за статута на военнопрестъпник" (?) и че "е получил може би с ненавременната си кончина неоценима услуга от съдбата."

А е получил "неоценима услуга от съдбата", умирайки, защото според бившата дипломатка, цитирам дословно: "Той се оказва единственият, който избягва международна оценка и може би присъда за своите решения по време на войната и за участието си на страната на Третия Райх".

Не е ясно какво точно значи "международна оценка", но че смъртта едва ли може да бъде пречка да се даде оценка някому, била тя "международна" или "народна", е очевидно и от факта, че самата авторка дава своята оценка за отдавна починалия цар Борис III.

Авторката, бивш дипломат, не споменава и за кои точно свои решения по време на войната българският монарх би могъл да получи присъда от легитимен компетентен съд, но не без злорадство изрежда маса описания на издевателства и саморазправа от страна на тълпите ("италианците обесват на месарски куки по най-унизителен начин надолу с главите..."; "във Франция бръснат публично главите на жените, имали връзки с германски войници, на Балканите са още по-брутални: в Югославия и Гърция ги влачат за косите, преди да ги пребият с камъни"), за да стигне до екстаз в изречението: "Може само да гадаем каква би била участта на Борис III, ако беше преживял една следваща, неминуемо последна за него, съдбоносна година"... (Коен 2011).

За съжаление, след като в началото на своето есе, госпожа Коен щедро обещава на читателите да разкрие "умишлено укривани документи и записи", които "свидетелстват, че последният действително царувал български цар е бил съюзник и съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите" (Коен 2011), моментално забравя това си обещание и продължава с опитите си да увлече читателя в гадания, баяния и догадки: "Можем само да гадаем дали Царя(т) е изпитал страх от тези библейски думи, или малодушно е гризал нокти, очаквайки светият отец да го остави на мира" (Коен 2011).

И накрая - след няколко страници махленски приказки, завършва с победоносното: "Ето това е историята."

А за да е сигурен читателят, че "ето това е историяТА" и друга история няма или поне не струва пет пари, госпожа Коен привежда най-съкрушителния си аргумент: "Разказана ми е от моите родители" (Коен 2011).

На читателя едва ли му е известно кои са родителите на Леа Коен, нито защо точно те знаят каква е "историята", но му е оставено да се чуди и мае как са се изхитрили да бъдат в "замъка Клейсхайм", където според авторката "Борис е бил предупреден за концентрационните лагери лично от Хитлер още през 1939".

 

"Copy paste" на датската история?

От сензационно обещаните "документи и записи" няма и помен в цялото изложение, но затова пък произведението изобилства със следните сензационни разкрития: "Създателите на българската легенда (които и да са те) за ролята на цар Борис в оцеляването на 48 хиляди евреи са се опитали да направят "copy paste" на датската история" (Коен 2011).

За жалост, едва ли някой грамотен човек може да твърди, че има опит за прекопиране (или как беше: "copy paste"?) на "датската история" в България.

Защо ли?

Първо, защото "датската история" се развива в последните дни на септември 1943 г., тоест - няколко месеца СЛЕД акцията по спасяването на евреите в България (март-май 1943).

Второ, защото въпреки някои прилики между България и Дания (като солидарност, съчувствие, граждански кураж и активни действия от страна на български и датски политици и на българското и датското общество), "датската история" е съвсем, съвсем различна.

Ето разликите:

В България депортацията на евреите, които са под юрисдикцията на българската държава, е отменена от българския монарх и по този начин евреите в България са изтръгнати от лапите на нацистка Германия, която е въвела "нов ред" в Европа и изисква от всички свои съюзници да й предадат еврейското си население, понеже било заплаха за сигурността й.

За разлика от българските, датските евреи дължат спасението си не на датския монарх, а на... германския дипломат Георг Фердинанд Дуквиц, военноморски аташе в Копенхаген.

Този смел и достоен германски офицер осведомява лидера на социалдемократите в Дания (и посредством него и еврейската общност в Копенхаген) за предстоящата депортация и то след като преди това - в лична среща с премиера на Швеция, тайно е предупредил шведското правителство за предстоящото прехвърляне на евреи бежанци от Дания.

Така, в продължение на три денонощия, 7 200 датски евреи (95% от които живеят в пристанищния град Копенхаген) са транспортирани с датски линейки, полицейски коли и таксита до брега, където ги очакват десетки рибарски лодки и са прехвърлени в неутрална Швеция под нарочно разсения поглед на германските власти в Дания, които после с облекчение докладват в Берлин, че Дания е "юденрайн", тоест, "освободена от евреи".

За жалост (и за разлика от евреите в България), не всички са спасени, тъй като 500 души все пак са депортирани, а от тях 70 загиват.

Солидарността и куража, които проявяват датчаните, помагайки на своите съотечественици да се доберат до неутрална Швеция, са безспорно възхитителни, но макар и прехвърлени на безопасно място, датските евреи все пак са принудени да се изселят от страната си.

За разлика от тях българските евреи не напускат своята родина през цялата война.

И именно това е уникалното в случая - че България е единствената държава в Европа, попаднала, макар и пряко волята си, в зоната на Третия Райх, която не допуска изселването извън страната на своите поданици.

Така че няма никаква "българска легенда за спасяване на евреите", а има реално и вдъхновяващо с успеха си спасяване на евреите под юрисдикцията на България.

Как и защо акцията успява, каква е заслугата на всички участници, ще стане дума по-натам.

 

Създателите на българската легенда, които и да са те

Но тъй като възмутената от "създателите на българската легенда за ролята на цар Борис в оцеляването на 48 хиляди евреи" авторка на есето в "Биограф" добавя в скоби "които и да са те", очевидно забравила какво е твърдяла самата тя преди 3-4 години (с все същата драматична категоричност при това), си позволявам да напомня собствената й възвишена патетичност в статията й "Страната, в която Холокоста не се състоя":

...И българският цар отсича.

В доклада си от 7 юни 1943 г. германският представител Хофман пише до Берлин: "Българският цар реши, че евакуацията на евреите в провинцията е достатъчна мярка, поради което планът за депортация е изоставен временно."

Така Холокоста в България не се състоя.

Живо доказателство за това е жената в моя разказ, тъй като самата тя бе родена в годината на Холокоста, но го надживя. Време е да кажа, че тази жена съм аз (Коен 2008).

Но както мъдро и находчиво отбелязва и английският политик Бенджамин Дизраели: "Промяната е неизбежна. Промяната е константа". А и трънлив е пътят към науката и всеки има право да се губи в неговите гъсталаци, търсейки своята си "истина".

 

Все пак: кой е прав?

Румен Аврамов и Леа Коен, от една страна, които твърдят, че евреите в България не са спасени, а са "оцелели", или Яков Бар-Ор и Хана Аренд, от друга, които на базата на германските архиви и на свидетелските показания от процеса срещу Айхман през 1961 г. смятат, че българският монарх, българският парламент и правителство са защитили своите граждани от еврейски произход?

Докато г-жа Коен успее да намери и да ни представи обещаните "умишлено укривани документи и записи", които доказвали, че цар Борис бил ни повече, ни по-малко, а "съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите" (Коен 2011), предлагам да разгледаме тезите на г-н Аврамов, представен от БХК като икономист и историк.

 

И така, спасени ли са евреите в България или са "оцелели"?

Разликата между оцеляване и спасение е тънка, но съществена.

Оцелели са хора, попаднали в ситуация, застрашаваща живота им, при която малцина биха имали късмет да оживеят - например изгубили се в пустинята или в джунглата, оцелели след катастрофално земетресение, цунами, след корабокрушение и пр. Или оцелели по чудо след атентат и т.н. Или - след престой в комунистически или нацистки концлагер.

Спасени са хора, на които други хора са помогнали в ситуация, пряко или косвено свързана с риск за здравето и живота им.

С други думи, ако оцеляването зависи от случайността (късмета), както и от собствената издръжливост, съобразителност и смелост, то спасяването е винаги дело на други хора, които помагат на застрашения в критичен момент.

За щастие, евреите в България никога не са били поставяни в ситуация, където било случайността, било тяхната собствена физическа или психическа издръжливост да са решаващи за тяхното оцеляване или неоцеляване.

Например никога, и слава Богу, не са били въдворявани в "лагери на смъртта" или обричани на глад като украинците и украинските евреи по времето на Сталин с т.нар. голодомор и затова в случая терминът "оцеляване" е неприложим.

Но през 1943 г. над евреите в България, както и навсякъде в Европа, наистина надвисва сериозна заплаха.

Те са заплашени от чужда тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, покорила почти цяла Европа по това време и наложила "новия си ред" къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни "съюзници". Твърдейки, че евреите в Европа представляват "вражеско население" и заплаха за собствената й сигурност, тази мощна тоталитарна държава, нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й - било като окупатор, било като "съюзник", да изселят евреите от страните си. Всяко принудително изселване е, разбира се, огромна травма за изселените, особено ако е свързано с напускане на родината и отправяне в неизвестна посока при неизвестни условия и за неизвестен период.

Както вече споменахме, единствената държава, окупирана или "сателит" на нацистка Германия, която отказва да депортира своите поданици евреи, въпреки безпрецедентния натиск, който й е оказан, е България.

Всъщност българската държава спасява от преследване не само евреите, които са български граждани, но и няколко хиляди евреи чужди поданици чрез свои дипломатически представители в чужбина, чрез Международния червен кръст и т.н. Това обяснява и защо България е единствената страна в Европа през Втората световна война, в която след края на войната евреите са повече, отколкото в началото. За дейността на българските дипломати като Боян Атанасов и други ще разкажем отделно.

Така че всеки средно интелигентен човек може да си отговори на въпроса дали евреите в България са оцелели, или са спасени.

За жалост, както често става у нас, вместо критичен прочит, мнозина започнаха папагалски да повтарят тезата на автора, че евреите в България не били спасени, а били "оцелели" и че това всъщност било "спасение" в кавички.

 

Съмнително спасение, но несъмнено "падение"?

Според икономиста-историк обаче, изследвал "събитията през тяхното стопанско битие", проучил "плячкосването" на капиталите и "вещевата интимност" (каквото и да значи това), думата "спасение" не само заслужава да бъде поставена в кавички, но трябва да стои редом с "падение", защото - твърди Румен Аврамов, - спасяването на евреите от България не се "съвместявало" с неспасяването на евреи от другаде и защото това спасяване на евреите в самата България било придружено от "тоталното отнемане на гражданските им права" (Аврамов 2012).

Нека да видим и доколко останалите тези на автора са издържани и какви доказателства представя той в подкрепа на сензационните си твърдения.

Евреите в България през 1940-1944 - "изселени, с тотално отнети граждански права, брутално ликвидирани икономически"?

В книгата си Румен Аврамов отрича спасението на евреите в България и го поставя в кавички, при това редом с "падение", защото, казва той, има "изселване, тотално отнемане на граждански права и брутално икономическо ликвидиране..."

 

Изселване ли казахте?

Да чуем тогава какво казва по време на процеса срещу Айхман не друг, а прокурорът Яков Бар-Ор, който представя на почитаемия съд в Йерусалим документ номер 420 и обяснява, че това е писмо от Хофман и Бекерле с дата 24 юни 1943:

Прокурорът Бар-Ор: "Изселването на евреите от София в провинцията е завършено. 20 хиляди са изселени. Но всеки, който чете тези документи, разбира, че това е само претекст, използван от властите, за да избегнат натиска на германците."

Председателстващият съда: "Казвате, че българското правителство е изселило евреите от София в провинцията?"

Прокурорът Бар-Ор: "Да, но за да избегне натиска. Това става напълно ясно от документите, които са представени." (The Trial 1991-2012).

Ето ЗАЩО българското правителство е изселило евреите от София в провинцията.

За да ги спаси от депортация извън България.

За да избегне натиска на Германия.

И това - твърди обвинителят в процеса срещу Айхман - става НАПЪЛНО ЯСНО от представените документи.

А преди това на съда е представен и друг документ, заведен под номер 191. Това е доклад, подписан от Хофман и преподписан от Бекерле, датиран от 7 юни 1943, в който се твърди, че "ситуацията в България от април 1943 насам непрекъснато се влошава, защото българското правителство вече открито подкрепя становището на царя относно евреите." (The Trial 1991-2012).

Да повторим: "българското правителство ВЕЧЕ открито подкрепя становището на царя относно евреите"...

Госпожа Коен дали ще оспори този умишлено неукриван документ с обещаните от нея "умишлено укривани документи и записи"?

Но да оставим госпожа Коен да търси тези "умишлено укривани документи и записи" и да повторим, че ако преди април 1943 г. българското правителство е давало вид, че ще изпълни искането на нацистка Германия, то през април 1943 "българското правителство ВЕЧЕ открито подкрепя становището на царя относно евреите"... и очевидно не проявява "разбиране" по еврейския въпрос.

Не знам българското правителство след 1944 г. било открито, било прикрито да е бранило някога живота и сигурността на българските граждани от посегателствата на СССР, напротив. Сталин в Москва нарежда на Георги Димитров, Георги Димитров от Москва нарежда на българските комунисти (на руски, естествено), а българските комунисти с готовност ПРЕизпълняват заръките му - тоест, безпощадно избиват собствения си народ и предимно цвета на българския политически, стопански, духовен и административен елит (и това е само началото).

 

Антиеврейското законодателство в България и Европа

Чудно е наистина, че г-н Румен Аврамов, изглежда, не знае това, което отдавна е известно на всеки, интересуващ се от история на Втората световна война - че антиеврейските закони са приложени навсякъде, където стъпва хитлеристкият ботуш - без разлика дали страната е окупирана, или е сателит на нацистка Германия.

Дори в неутрална Швейцария са въведени антиеврейски мерки и по настояване на Германия евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.

Вероятно и в Швейцария се е появил, ей така, изневиделица, внезапен "държавен антисемитизъм"?

Питам се наистина, не е ли известно на автора, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда?

И че тези мерки са или едно към едно копие на нацистките закони и разпоредби от Нюрнберг 1935 или са малко или повече ограничени и проформа, както е в България и... в неутрална Швейцария?

Защо според нашия изследовател, не друг, а един от най-авторитетните изследователи по темата Хана Аренд пише следното: "през януари 1941 г. правителството (на България - б.м., Д.Г.) се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо."

И с каква цел е имало толкова много нелепи от нацистка гледна точка изключения в българския "Закон за защита на нацията" (ЗЗН), дали някой от нашите изследователи си дава сметка?

Всъщност странно е, че един съвестен изследовател, занимаващ се с темата за въвеждането на антиеврейското законодателство в годините на Втората световна война, може да не е запознат с документите от съдебния процес срещу Айхман, където и този въпрос е обсъждан. Още повече че целият процес срещу Айхман е публикуван и качен в интернет на английски език.

Явно, потънал в това да убеди и самия себе си, авторът не е забелязал, че на всяка втора страница в изследването си противоречи и... се самоопровергава поне относно "държавния антисемитизъм през 1940-1944".

Но на тази тема ще се спрем отново и по-подробно.

Едно нещо категорично не мога да приема. Не знам що за учен е човек, който си позволява в полза на една, меко казано, доста спорна теза да привежда като "доказателства" показания, изтръгнати насила от т.нар. "Народен съд", който нито е народен, нито е съд. А е безсрамна и жестока саморазправа с политическия, стопанския и административен елит на България, извършен също по заповед на чужда държава.

 

 

II. Нерешеният проблем с бежанците. Кой знаеше какво?

В първата част на изложението бе изразено недоумение, че правозащитна организация като Български хелзинкски комитет (БХК) може да си позволи безотговорно словесно жонгльорство с правни понятия като "геноцид" и "съучастие в геноцид".

За съжаление, неприятните изненади не свършват с това. На сайта на БХК стои черно на бяло написано: "Стивън Сейдж от Музея на Холокоста във Вашингтон подчерта значението на делото пред Седми състав на Народния съд в София от март-април 1945 г. като първия процес в света за Холокоста." (Изправянето 2012).

 

Т.нар. народен съд - "процес за Холокоста"?

С други думи, доживяхме правозащитна организация в България да хвали от страниците си в интернет АНТИКОНСТИТУЦИОНЕН престъпен трибунал, "узаконил" безпрецедентна кървава саморазправа с елита на българската нация, извършена по заповед на чужда тоталитарна държава.

И не само безкритично, но и с претенцията за проява на достойнство и смелост ("изправянето пред нелицеприятните факти от миналото е израз на сила, а не на слабост") да цитира невежите твърдения на един от участниците в организираната от самата нея конференция, според когото този престъпен трибунал, осъдил на смърт поне двадесет от СПАСИТЕЛИТЕ на евреите в България бил... "процес за Холокоста".

Не знам откога невежеството е израз на "сила", а не на глупост, нито как и кога един престъпен трибунал е превърнат в "процес за Холокоста" и то тъкмо в страната, в която Холокоста не се състоя? Което впрочем твърди и добре известната бивша дипломатка и настояща писателка Леа Коен в едноименната си статия "Страната, в която Холокоста не се състоя" през 2008 г. (преди кой знае защо да започне да твърди друго през 2011-2012 г.).

Но тъй като в първата част вече бе достатъчно подробно разгледан забележителният с новаторството си подход на г-жа Коен да въведе като историографски метод гаданията по отношение не дори на бъдещето, а на... миналото, което би могло да се случи (но, за жалост на авторката, не се било случило), с несъмнено благородната цел да се освети тъмната българска история, сега продължаваме с тезите на Румен Аврамов, изложени в неговата книга "Спасение" и падение" (Аврамов 2012).

 

Спасение на 50 хиляди човешки живота... в кавички?

В увода към книгата си "Спасение" и падение", авторът пише:

Именно заради дълбоката двусмисленост на този епизод от историята ни поставям - в съзвучие с други, усъмнили се в адекватността на думата - спасяването в кавички. При това я слагам редом с падение, тъй като, въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава запазват живота си, спасението трудно се съвместява с депортирането на останалите към нацистките лагери за изтребление, с тоталното отнемане на гражданските им права, с тяхното изселване и брутално икономическо ликвидиране (Аврамов 2012).

И така, господин Аврамов смята и то - "в съзвучие с други, усъмнили се в адекватността на думата", че спасението на 50 хиляди евреи в България по време на Втората световна война е "спасение" в кавички, което стои редом с... падението.

Наистина нямам обяснение защо (дали става дума за смущаващо незнание, за злоумишлена подмяна на истината или и за двете заедно) авторът си позволява двойна и дори тройна манипулация на фактите в твърдението си, цитирано по-горе.

 

Три неистини в едно-единствено изречение - наистина достоен рекорд

Първата манипулация се съдържа в израза: "въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава запазват живота си"...

Не "по-голямата част", а всички евреи под властта (юрисдикцията) на българската държава запазват живота си. Всички до един и това е историческата истина.

Евреите, които не запазват живота си през Втората световна война от окупираните от Германия територии, включително от Беломорието и Вардарска Македония, не са под юрисдикцията и върховната власт на българската държава.

Това става напълно ясно от германските архиви и карти, където се вижда, че тези земи не са включени в границите на България. Това са земи, завладени и окупирани от нацистка Германия, в които, по пълномощие на временния суверен (нацистка Германия), на българската държава са възложени временни административни функции.

Втората манипулация откриваме тук: "спасението трудно се съвместява с депортирането на останалите"...

Внушава се, че спасяването на евреите в България не можело да се "съвместяло" с депортирането на други евреи от другаде (било от Германия, Франция, Съветския съюз, Гърция, Югославия и т.н.), предотвратяването на които депортирания не беше подвластно и не беше по силите на българската държава.

Твърдението, че спасяването от страна на България на тези евреи, които България можеше да спаси и спаси до един, било "несъвместимо" с неспасяването на евреите от земи, невлизащи в границите на България, е логически абсурд.

Третата манипулация се съдържа в израза "депортирането към... нацистките лагери за изтребление".

В случая се внушава, че през 1943 г. местните (български, холандски, белгийски и т.н.) власти в окупираните от Германия земи, които по нареждане на германския окупатор (и временен суверен) осъществяват операцията по изселването на евреите, са знаели, че не става дума за изселване, а за ...изтребление?

Интересно как авторът ще докаже това си твърдение, когато първото достоверно сведение за това, че евреите от окупираните от Германия земи отиват не в лагери за осигуряване на работна ръка, а в центрове за изтребление е... от пролетта на 1944 г., когато избягалият от Аушвиц Рудолф Върба се добира до Братислава?

Ето какво пише и известният френски историк Марк Феро:

През 1942-1943 американците не могат да повярват в реалността на ужасите, за които евреите говорят. Припомнят си фалшивите твърдения, разпространявани по време на Първата световна война, когато обвиняват германците, че режат ръцете на децата, че правят сапун от костите на мъртвите. Всички са убедени, че депортирането цели осигуряването на работна ръка (Феро 2010).

Въпросът колко души са знаели какво точно се крие зад израза "окончателно решение", е отдавна проучен в световната историческа наука и тези, които са били наясно с ужасната истина, са отдавна установени.

Списъкът с литература по въпроса на английски, френски, немски и т.н. е твърде дълъг, за да го цитирам тук, но ако български изследователи твърдят различно от установеното до момента от европейски и американски историци, ще трябва да го докажат и то не по метода "казвам ти, вярвай ми".

 

Съзнателно изпращане на смърт?

Защото на стр. 17 в книгата си "Спасение" и падение" Румен Аврамов отива наистина твърде далеч.

Думите му: "Важно е да си дадем сметка, че - както обръща внимание Александър Везенков - съзнателното изпращане на смърт на над 11 300 души представлява най-голямата екстерминаторска репресивна акция на българските власти през войната" са не само манипулативно, невярно и невежо твърдение.

Това твърдение - че българските власти съзнателно "са изпратили на смърт" над 11 хиляди души е клеветническо и изопачаващо историческата истина, а позоваването на някакъв друг "авторитет", който "обърнал вниманието" на автора, не помагат за измиване на позора от написана черно на бяло лъжа.

Ето защо, ако господин Аврамов не е напълно лишен от себеуважение и морал, ще трябва или да ДОКАЖЕ по безспорен начин, че българските власти са ЗНАЕЛИ, че "изпращат на смърт" евреите от Беломорието и Македония, или да се извини на българската общественост.

В противен случай Румен Аврамов ще се нареди в безславната редица на авторите, орезилили се с манипулативни и/ или невежи твърдения.

Впрочем щеше да е по-добре за репутацията му на учен, ако господин Аврамов, вместо да си позволява недопустими презрителни изрази като... "лицето Спас Ташев" (Ненкова 2012) по адрес на друг изследовател на темата, който според г-н Аврамов "безочливо и грубиянски манипулира миналото" (Ненкова 2012), бе споменал конкретно кои точно неоспорими факти е отрекъл господин Ташев?

Разбира се, при условие че г-н Аврамов си беше дал труда да прочете книгата на Спас Ташев "Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове" (Ташев 2012).

Защото в нея са публикувани снимки, документи и свидетелства, за които трудно може да се твърди, че са "безочливо и грубиянско" манипулиране на миналото.

Безспорно "безочлив и грубиянски" обаче е изразът "лицето Спас Ташев", който господин Аврамов си позволява по адрес на господин Ташев.

 

"Окончателното решение" - кой знаеше какво?

Но да се върнем на темата знаели ли са българските власти, че изселваните по настояване на германския окупатор евреи от Беломорието и Македония се отправят и насочват не към лагери, фабрики и индустриални терени, в които да бъдат използвани като работна ръка за Третия Райх, а към специално създадени центрове за незабавно изтребление с изградени за тази цел зловещи газови камери за умъртвяване.

Днес са известни не само колко на брой са посветените в страшната тайна на взетите решения на конференцията "Ванзее", проведена в Берлин на 20 януари 1942 г., но и кои са. Поименно. И българи между тях няма.

Спекулациите, че Александър Белев - един третостепенен български чиновник, бил запознат с това строго секретно решение на нацистка Германия, са смехотворни.

Защото именно опазването на тайната гарантира успеха на депортациите и е абсурд чужденци да бъдат уведомявани за строго секретни решения на Третия Райх.

Впрочем дори личната секретарка на Хитлер - и това е доказано, не е знаела за тези, създадени от нацистка Германия центрове за изтребление в Полша. По темата има документални изследвания, книги и филми.

Предположенията пък, че българският монарх цар Борис бил уведомен за истинския смисъл на т.нар. "окончателно решение", могат да бъдат изказани само от изключително невежи и празнословни хора, които понятие си нямат нито от история, нито от дипломация. Защото колкото и да е луд Хитлер, не е бил чак толкова луд, че да споделя най-чудовищната тайна на Райха с един чуждестранен държавен глава.

А ако истината за това "окончателно решение" не е представлявала най-строго пазена държавна тайна на нацистка Германия, защо тогава дори и в изключително поверителните лично адресирани копия от протокола на тази конференция никъде не се споменава думата изтребление или какъвто и да било синоним на умъртвяване, а са употребени всевъзможни евфемизми като "решение на еврейския въпрос", "окончателно решение" и пр.?

Така че твърдението, че освен нацистка Германия българските власти единствени в Европа и в света са знаели каква участ очаква изселените от Беломорието и Македония евреи е или израз на фрапиращо невежество, или е безспорно доказателство за ЛЪЖА и за опит за подмяна на историческата истина. С каква цел, не е известно.

Блестящо резюме на въпроса "Кой знаеше какво" е представено от българския дипломат и известен френски журналист Евгений Силянов (1907-1997) в статията му "Спасението на българските евреи. За лъжата и истината" (Силянов 2004).

Ще цитирам малка част от нея, останалото може да се прочете в: Силянов (2012а; 2012б).

Втората книга излезе във Франция по повод процеса против прочутия Клаус Барби, шефа на Гестапо в Лион. Колективен труд на специалисти под редакцията на двама автори, Стефан Куртоа и Адам Райски (1987), под знаменателното заглавие "Кой знаеше какво? Изтреблението на евреите 1941-1945".

В увода, озаглавен "Стратегия на секрета и стратегия на информацията", фигурира част "Голямата тайна", където авторите изтъкват същото положение, което личи от протоколите на Ванзее, но с много повече доказателства: декларациите на Хитлер против еврейството и за ликвидирането му изобилстват, но никъде няма следа от каквато и да била писмена заповед, нито указание как може да се осъществи изтреблението на милиони хора, което накрая се извършва при условия, които човешкото въображение е абсолютно неспособно да си представи.

Стратегията на тайната отговаря на два основни императива, тясно свързани помежду си: първо, операцията на изтреблението можеше да бъде успешна само ако жертвите бъдат държани в най-пълното възможно неведение за участта, която ги грози.

Въпроса какво се знае за изтреблението на евреите бях проучил основно преди няколко години във връзка с една книга, която публикувах в съавторство с колега журналист от "Пари Мач"...

Въпросът "Кой знаеше какво?" ме е занимавал по лични и професионални авторски причини. Той е въобще изключително съществен, но добива особена важност поради недопустимото клеветническо обвинение, формулирано от авторите на брошурата. Клеветата в цял свят е углавно престъпление, получила явно неодобрението на управлението.

Освен стратегията на тайната, едно първо смешение на понятията дълго пречи да се разбере безмерната разлика между обикновените концентрационни лагери, които се създават скоро след поемането на властта от Хитлер (30.I.1933 г.), в които условията са безчовечни, и изтребителните лагери, притежаващи изключителни характеристики, които ги различават от обикновените до степен, че стават нещо друго.

Те започват да функционират чак в 1942 г. след конференцията Берлин-Ванзее. Нито един такъв лагер не е създаден никога в самата Германия, те са в окупирана Полша, за опазване на секрета. В разгара на войната там не може да проникне никой.

Цитираният професор Хилберг създава за тази нова категория съоръжения със зловещите газови камери термина "центрове за умъртвяване", за да ги разграничи, и не употребява за тях думата "лагери".

Когато се говори за този трагичен проблем, много са още хората, които не знаят, че в пещта, която се показва на туристите в Дахау с още запазена пепел, никой никога не е обгазяван в този лагер близо до Мюнхен, истинско селище от бараки, предвидени за дълготрайно пребиваване. В пещта са изгаряни телата на умрелите и, ако е вярно, че условията не са давали надежди за дълголетие, не по-малко сигурно е, че в Дахау режимът е по-малко смъртоносен, отколкото в Колима. В резюме, изтребителните лагери са малко на брой, 6 или 7, обаче с необикновена "продуктивност" и са на територията на Полша.

 

Кой охраняваше влаковете при преминаването им през България?

Българските власти действително участват по настояване на върховната германска окупационна власт в операцията по изселването на евреите от Беломорието и Македония, които пак повтарям, не са под юрисдикцията на България и не е във властта на България да възпрепятства тяхната депортация.

Че депортацията се извършва по настояване и под ръководството на германския окупатор се вижда ясно и от документите, представени на процеса срещу Айхман, и от свидетелствата на очевидците кой охранява влаковете с изселените от Беломорието и Македония евреи, преминаващи през България.

Когато влаковете с изселените от Беломорието евреи преминават през България, тези, които ги виждат, са шокирани и ужасени от нечовешката гледка на натъпканите изнемогващи хора във вагоните и това е още една причина да протестират и да осуетят заминаването и на евреите от България.

Но всички очевидци твърдят, че охраната на влаковете се състои от германци, а не от българи.

Това твърди не само Екзарх Стефан в спомените си, но и комунистическият функционер Хаим Оливер, който на проведена през ноември 1983 г. "Научна сесия, посветена на спасяването на българските евреи" и въпреки че громи с всички сили "фашистката" власт на България, признава, че влаковете са охранявани от германски войници. Ето откъс от неговия доклад, публикуван в Годишника, издаван от българската еврейска организация:

Спомням си ония мартенски дни и нощи, когато край трудовия ни лагер недалеч от река Струма бавно се изнизваха влаковете с изселниците. С риск да получим куршум от страна на придружаващите немци, ние подавахме или подхвърляхме на мръзнещите деца и жени торби със сухари, одеяла, дрехи, храна, а в Лом, както писа тогава нелегалният вестник "Работническо дело" "цялото гражданство се вдигнало на крак, бурята от негодувание и възмущение пробила издигнатите бариери и успяла да помогне с топла храна и дрехи, и отчасти да облекчи страданията им... (Оливер 1984).

Че германски войници запечатват вагоните и ги охраняват, се вижда и от пропагандните кинопрегледи на нацистка Германия.

Въпросът кой охраняваше влаковете с беломорските и македонските евреи е от съществено значение заради зачестилите напоследък фалшификации, в които се твърди, че за депортацията носят отговорност само и единствено българските власти.

Безспорно доказателство, че изселването се извършва по германско нареждане и е изцяло контролирано от германците, е докладът от 12 април 1943 г. на германския офицер, съпровождал третия ешалон с изселени евреи, този от Скопие. Ето какво пише той:

Въз основа на телефонна заповед на SS-Hauptsturmführer Данекер влакът тръгна от Скопие на 23 март 1943 г., в 12 часа, съпровождан от полицейския конвой на взвод № 1, който се състои от тридесет души под командата на сержант Бухнер (The fate 2008).

 

Накратко

Българските власти действително изпълняват искане на нацистка Германия за изселване на еврейското население от Беломорието и Македония, без реално да подозират какво грози изселените хора.

България не е съучастник в това изселване, а изпълнител на нареждане на временния суверен на тези земи. Ако българската държава бе съучастник и подкрепяше подобна политика, тя щеше да изсели и евреите от България, които са под нейна юрисдикция.

Но напротив, България не само не ги изселва извън пределите на страната независимо от огромния натиск, на който е подложена, но е и единствената страна в Европа, където стъпва хитлеристкият ботуш, която УСТОЯВА на този натиск и която спасява всички свои евреи, задържайки ги в родината им.

Твърденията, че с изселването на 11 343 евреи от Беломорието и Македония българската държава била платила цената на живота на 50 хиляди евреи в България не отговарят на истината. Българската държава не е правила никакви пазарлъци, но просто не е могла да предотврати депортацията на евреите, които не са под нейна юрисдикция и за които българският монарх с право казва, че те "са изгнаници на Хитлеровото военно командване".

Българската държава не е имала и най-малка представа, че тези хора ще бъдат отправени в центрове за изтребление и избити до един.

Впрочем тази теза, че българската държава преди 1944 е изпратила на смърт евреите от Беломорието и Македония, се поддържа единствено от московски агенти и/или неутешимо жалеещи за рухването на великия СССР и за които последното, което може да се каже, е, че истината им е свидна.

Ето доказателство кой се гневи на истината и защо. Думите на Хана Аренд впрочем не само са извадени от контекста и са предадени като "мит", но и са внушени като твърдение на Даниела Горчева (Димов 2012). За жалост, ако се съди по неграмотните писания в "Нова Зора", доста мърляво се е преподавало и в АОНСУ, и в милиционерските школи или пък просто "материалът" им си е бил такъв.

Но нека сега Румен Аврамов, Леа Коен, а за мое огромно разочарование и правозащитници от БХК си отговорят на въпроса как и защо внезапно се оказаха рамо до рамо с хора, които твърдят, че т.нар. народен съд е "първият процес за Холокоста" или до (из)учени като проф. Ангел Димов, които твърдят, че Червената армия, окупирала България през есента 1944 г., някак си се е изхитрила да спаси и евреите в страната от депортация през пролетта на... 1943.

Това навярно ще е по способа на Леа Коен "завръщане в миналото", което не се е случило.

И нека да се попитат, ако не г-жа Коен, то поне г-н Аврамов и довчерашните ми (а надявам се и не само довчерашни) съмишленици от БХК как изобщо се озоваха на едни и същи позиции с хората, списващи "Нова Зора"?

Последните неведнъж са демонстрирали кадесарския си манталитет на обикновени клеветници (Борисов 2009) и още по-обикновени червени байганьовци, неутешимо страдащи по разпадналия се СССР, стискащи зъби в безсилна ярост, че от Съветската армия в България остана само един гигантски бетонен паметник, размахал заплашително чугунен шпагин в синьото софийско небе.

Но да се върнем в миналото и то не по непостижимия за обикновени простосмъртни метод на писателката Леа Коен - с гадания и догадки, а с малко фактология.

 

Нерешеният проблем с евреите-бежанци

След конференцията във френския курортен град Евиан, свикана по инициатива на американския президент Рузвелт през юли 1938, която завършва, без да се намери решение за евреите бежанци от Германия и Австрия, германският вестник, орган на националсоциалистическата партия, Völkischer Beobachter пише злорадо с големи букви: "Никой не ги ще!".

Конференцията в Евиан предшества Мюнхенското споразумение през септември 1938 и "Кристалната нощ" през ноември 1938. Поканени са 34 страни, откликват 32 (Италия и Южна Африка отказват поканата). Присъстват САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Великобритания, Франция, Белгия, Нидерландия, Дания, Швеция, Норвегия, Швейцария, Ирландия, както и страни от Южна Америка - Аржентина, Бразилия, Чили, Боливия, Колумбия, Коста Рика, Куба, Еквадор и т.н.

Оказва се, че нито една страна (освен Доминиканската република, която се надява да получи значителни финансови облаги) не е готова да приеме бежанците.

Нидерландия се съгласява да поеме още евреи от Германия, при условие че емигриралите до този момент в страната първо получат убежище някъде другаде.

Франция, Великобритания и останалите страни твърдят, че лимитът им за поемане на още бежанци е надхвърлен и не са в състояние да поемат още емигранти, а всички вкупом се оплакват от финансови и икономически затруднения след Голямата депресия.

Великобритания се опасява, че Палестина ще бъде посочена като убежище за еврейските бежанци и се стреми да го избегне на всяка цена.

Британската преса и Римокатолическата църква също се противопоставят на приемането на еврейски бежанци в Палестина. (Британската политика по този въпрос е в основата на трагедията с еврейските бежанци от кораба "Струма", достигнали благополучно бреговете на Палестина, неприети от британските власти и върнати обратно, а докато текат преговорите, потопени от съветска подводница в Черно море.)

Единственият "резултат" от тази конференция е създаването на Междуправителствен комитет за бежанците, за който Обществото на народите ревниво решава, че се намесва на негова територия в определянето на квоти за еврейски бегълци за всяка страна, което е безсмислено, тъй като определените квоти са вече надхвърлени до този момент.

Провалът в Евиан дава зелена светлина на Хитлер да предприеме геноцида спрямо евреите.

Причината пък Рузвелт да се откаже от застъпничеството си за евреите е, че не иска да дразни общественото мнение в САЩ.

Проучванията в Америка показват, че две-трети от американците, начело със синдикатите, са враждебно настроени към увеличаването на определената в Евиан за всяка страна квота за емиграция. Единствено 10 хиляди еврейски деца са приети извън квотата (Феро 2010).

Реално погледнато, никой не си мръдва пръста да спаси евреите, тъй като проблемът за приемната страна на евентуално спасените евреи остава нерешен. Разглежда се възможността за приемане на бежанците на Вирджинските острови или в Либия, но нищо не се предприема.

По тези причини може да се твърди, че съюзниците са направили много малко за спасяването на евреите, които все още не са били унищожени. Тъй като не може да се вземе решение къде да бъдат настанени, всички смятат каузата за изгубена. Дори евреите в САЩ в крайна сметка се интересуват повече от раждането на бъдещата държава в Палестина, отколкото от съдбата на интернираните им едноверци (Феро 2010).

 

Спасени и отгледани в България еврейски деца от други страни

България не е поканена на конференцията в Евиан. През същата тази 1938 г. обаче чрез Международния червен кръст десетки семейства в България приемат за осиновяване еврейски деца от Австрия и Германия.

Така например Марко и Ерна Бакиш от София осиновяват и в продължение на десет години отглеждат като свои двете деца на живеещи дотогава в Австрия полски евреи, на които се наложило да бягат от страната след проведения през същата година Аншлус (присъединяване) на Австрия към Германия. Момченцето Ерик било на годинка и половина, а сестричката му Вирка - на 4-5 годинки. След войната се оказало, че родителите им все пак са оцелели и през 1948 г. Марко Бакиш завежда децата в Истанбул, където ги предава на майката и бащата. Раздялата не била лека, защото Марко и Ерна обикнали децата като свои.

Този разказ, документиран през 1998 г. и запазен за фондацията на Спилбърг в САЩ "Шоа", обаче е важно свидетелство, че без да се бие барабан, в България са били спасявани и евреи или деца на евреи от други страни. И това също обяснява защо България е единствената страна в Европа, в която след приключване на войната, евреите са повече, отколкото преди започването й.

 

Или и това е спасяване в кавички, господин Аврамов?

Нека да напомня, че след Аншлуса на Австрия, неутрална Швейцария бездушно (или по-скоро малодушно) отказва да приеме бежанци евреи, за да не дразни Хитлерова Германия. Нещо повече, капитан Паул Грюнингер, шеф на пограничната полиция в швейцарски кантон, отказал да се подчини на тази заповед и пропускал евреи бежанци в страната, е изпратен в затвора, а реабилитацията си получава едва в наши дни.

 

 

III. "Държавен антисемитизъм" или квадратен кръг. Има ли антисемитизъм в България до 1944 година?

Но да обърнем сега поглед към евреите в България, които са предмет на изследването на Румен Аврамов и за които той твърди, че са с тотално отнети граждански права. Да разгледаме подзаглавието на книгата на Румен Аврамов (2012), в което е упомената "микроикономиката" на "държавния антисемитизъм в България" през 1940-1944 г.

 

Държавен антисемитизъм

Изразът "държавен антисемитизъм" обаче е contradictio in terminis, тоест две понятия, които взаимно си противоречат или взаимно се изключват (нещо като "квадратен кръг").

Работата е там, че "антисемитизъм" означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек.

Защо е важно уточняването на понятията?

Уточняването на понятията е важно не само защото няма да се разберем, ако спорим например дали човекът е създание с два или с четири крака, при условие че не сме уточнили нито какво означава "човек", нито какво - "крак".

Важно е и защото политици и анализатори, които употребяват мъгляви, неточни и дори взаимно изключващи се понятия, обикновено целят манипулативни внушения.

А пропагандните лъжи никак не са безобидни, дори ако се отнасят до миналото. Понеже лъжите относно миналото обикновено целят оправдаване на не особено богоугодни действия в настоящето, а това, което се случва днес, се отразява и на бъдещето ни.

Но да се върнем на твърдението, че в България през 1940-1944 съществува "държавен антисемитизъм".

Може би с употребата на оксиморона "държавен антисемитизъм" се има предвид, че в дадена държава е съществувал антисемитизъм, тоест че хората в тази държава са мразели евреите?

А може би с израза "държавен антисемитизъм" се внушава, че въвеждането на антиеврейско законодателство в една държава е несъмнено отражение на расистката и антисемитската идеология на управляващите в тази държава?

А може би...

Но няма как да отговорим правилно на манипулативен въпрос, защото какъвто и отговор да дадем, винаги ще е грешен. Особено ако във въпроса е включен и "подсказан" желан отговор.

Затова вместо един-единствен подвеждащ въпрос: "имало ли е в България "държавен антисемитизъм в периода 1940-1944", съдържащ взаимно изключващи се понятия, въпросите стават два.

Първият въпрос е: "имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1940-1944?"

Вторият въпрос е: "имало ли е в България през този и предшестващия го период антисемитизъм, тоест имало ли е омраза към евреите в страната"?

На първия въпрос, отговорът е лесен. Да, в периода 1941-1944 в България е имало антиеврейско законодателство и това е безспорен факт.

Следователно, твърдят мнозина, в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 г.

Така ли е?

Нека да отговорим сега на втория въпрос.

 

Има ли антисемитизъм в България през 1940-1944?

И отговорът е: през 1940-1944 г. сред българското общество не съществува омраза към евреите.

Не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите не само през 1940 г., но и преди 1940 г. и това се потвърждава от съвременниците, без разлика от политическите им убеждения.

Ето какво пише например един от народните представители, протестирали срещу антиеврейските мерки в България, проф. Александър Цанков: "В България формално и активен антисемитизъм никога не е имало. Ние бяхме прочути по нашата религиозна веротърпимост и зачитане правата на народностните малцинства" (Цанков 2002: 450).

Същото твърди и българският дипломат Евгений Силянов, който за разлика от "германофила" Александър Цанков е "франкофил": "В България нямаше никакъв антисемитизъм. Нали съм съвременник на всичко това. По мое време първият ученик в класа беше евреин. И така беше на много места. Към евреите нямаше абсолютно никаква неприязън" (Недева 2007).

В разговор с мен, роденият през 1920 г. доктор Сава Рясков (син на Марко Рясков) ми разказа интересни факти, илюстриращи атмосферата в училищата в София в края на 30-те години, непосредствено преди избухването на Втората световна война. Той сподели, че през 1938 г. негов съученик - и то в немското училище в София, е бил Мони Бенйозеф, който в часовете по история непрекъснато и с възмущение повдигал въпроса за антиеврейските мерки в Германия.

И нито веднъж - твърди д-р Сава Рясков, - учителят не само не го смъмри, нито го наказа, но дори не го и апострофира, нито му нареди да си седне на мястото, защото прекъсва урока.

От самосебе си се разбира, че очевидно учителят от Немската гимназия не се е чувствал "длъжен" да мъмри или да наказва своя ученик, защото изказва "антидържавни" идеи. Представете си сега дали в атмосферата на комунистическия режим след 1944 г. в България е възможно ученик от Руската гимназия в София да протестира открито (и неведнъж при това) срещу случващото се в Съветския съюз по време на урок по история и учителят да не го порицае. И дали щеше да се задоволи само с порицание?

 

Какво тогава налага приемането на антиеврейско законодателство?

Отсъствието на неприязън към евреите в България - било като настроения сред обществото, било като държавна политика до 1940 г. - е от особено значение, защото има пряко отношение към въпроса какво всъщност налага приемането на дискриминационния антиеврейски "Закон за защита на нацията", паднал като "гръм от ясно небе" в парламентарната зала в края на 1940 г. и предизвикал не една възмутена реакция, пламенни речи и остри дебати.

Че обсъждането и приемането на такъв закон е предизвикало недоумение всред българските политици, свидетелстват не само стенограмите от парламентарния дебат, но и Димитър Пешев, Александър Цанков и мнозина други в спомените си.

Ето какво разказва оклеветеният от комунистическата власт в България като "фашист", а всъщност заклет парламентарист, проф. Александър Цанков:

Другият случай, по който поисках обяснения от д-р Богдан Филов, бе по еврейския въпрос. В един неочакван момент в Народното събрание се внесе законопроект, който наскоро стана закон за "чистотата на расата". Каква нужда имаше от него, от какво бе застрашена чистотата на българския народ, когато се знае, че и българската нация, както всички нации по света, все имат чужди примеси, които обаче не увреждат нито морала й, нито способностите й. Защо се взимаха мерки срещу евреите - подражание или пак под натиск от германците?

Подирих министър-председателя, за да поискам лично от него обяснение кое налага предприеманите мерки срещу българските евреи. Инициатива на правителството ли е това, или е пак под натиска на нашите съюзници германците...

Не ми се дадоха никакви обяснения. Филов вдигна рамене, смънка нещо и добави: "Не сме изнасилени". Разбира се, тоя отговор не ме задоволи (Цанков 2002: 450).

И така, в България не е била създавана почва за омраза към евреите или други малцинства, която да е дирижирана от държавната власт и тогавашната преса, не е имало държавна или партийна пропаганда в тази посока. Българите са живели къща до къща с евреи, арменци, турци, помаци и цигани, споделяли са радости и скърби, празници и делници, воювали са и са загивали рамо до рамо във войните.

С други думи, антиеврейското законодателство в България, прието през януари 1941 г., не е плод на антисемитска идеология на управляващите, защото би следвало това законодателство да е кулминация на съществувал и изявявал се ПРЕДИ приемането на законодателството антисемитизъм.

Нищо подобно обаче не може да открием в българското общество до този момент и след като не може да намерим причини за създаване на подобно законодателство в несъществувал вътре в страната антисемитизъм, следва да установим дали няма някаква външна причина за налагането на подобно законодателство.

И какво установяваме? Че такава причина безспорно има.

 

Закон, приет при извънредни и непреодолими външнополитически обстоятелства

През 1939-1945 г. в Европа (и извън нея) бушува Втората световна война.

През 1940-1941 г. една мощна тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, е покорила почти цяла Европа и е наложила "новия си ред" къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни "съюзници".

Твърдейки, че евреите в Европа са заплаха за сигурността й, тази мощна тоталитарна държава - нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й - било като окупатор, било като "съюзник", първоначално да въведат антиеврейско законодателство, включващо отнемане на гражданските права на евреите, а впоследствие (предимно в периода 1942-1944 г.) да изселят евреите от страните си.

 

Преглед на расистките антиеврейски закони в Германия и Европа през 1935-1945

Още преди приемането на антиеврейските закони в Нюрнберг през 1935 г., с които на практика се отнемат всички граждански права на евреите в Германия, в страната вече действат множество забрани за упражняване на цял списък професии от евреи и всички държавни чиновници, които са евреи, са уволнени.

След 1935 г. според един от трите расистки нюрнбергски закона, а именно "за защита на германската кръв и чест" на евреите е забранено да се женят за германци, да имат любовна връзка с германци и т.н. Другите два закона им отнемат правото на гражданство и постепенно на евреите в Германия е забранено да участват не само в обществено-политическия живот, да гласуват, да бъдат избирани, да упражняват професиите си, но и да посещават кафенета, ресторанти, кина, паркове, градини, да пазаруват от определени магазини, да ползват обществения транспорт и т.н., и т.н.

В този период част от евреите в Германия успяват да емигрират, някои отвъд океана, но повечето в съседните страни - Австрия, Чехословакия, Холандия. За жалост, това се оказва временно решение.

На 12 март 1938 г. е извършен Аншлусът, тоест мирното присъединяване на Австрия към Третия Райх. Буквално на следващия ден - 13 март, всички антиеврейски закони влизат в сила. В рамките само на един месец 500 евреи в Австрия се самоубиват.

В Словакия расистките нюрнбергски закони са приети още на 18 април 1939 г. В Унгария - през май 1939 г. В Полша терорът спрямо евреите започва веднага след окупацията през септември 1939.

В Холандия след окупацията през май 1940 г., на мястото на емигриралото в Лондон холандско правителство начело с кралица Вилхелмина, Хитлер назначава за Райхскомисар австрийския нацист Сайс Инкварт и първите антиеврейски мерки са въведени още на 1 юни 1940 г.! След бунта на холандците (неевреи) в Амстердам, бунт включително и срещу ограниченията за евреите, антиеврейските наредби в Холандия стават още по-строги и стигат до абсурди, непознати в други страни. На евреите в Холандия е забранено дори да посещават холандци неевреи. Да не говорим, че им е забранено не само да използват обществения транспорт, но са длъжни да предадат и велосипедите си.

Тази политика на незабавно въвеждане на антиеврейските закони във всички страни - окупирани или присъединени като сателити на Третия Райх, нацистка Германия следва неотклонно навсякъде.

Строги антиеврейски мерки са въведени не само във Франция, Румъния, Словакия, Унгария, но са приложени даже и в неутрална Швейцария, за което стана дума по-горе.

За всеки добросъвестен и средно интелигентен изследовател, както вече посочих, е напълно ясно, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда.

Мнозина се чудят защо обаче българският "Закон за защита нацията" (ЗЗН) е приет два-три месеца преди България да се присъедини към Оста.

Отговорът е следният. След като забелязва, че навсякъде, където стъпи хитлеристкият ботуш по време на войната, било като окупатор, било като натрапен съюзник, антиеврейското законодателство влиза незабавно в сила и че нюрнбергските закони "направо от извора" са ужасяващи, българският монарх решава да изпревари - при очертаващо се неизбежно навлизане на германската армия в България, тези закони да бъдат наложени на България "едно към едно" и внушава на правителството да приеме български закон, повече или по-малко "проформа" и... с многобройни изключения.

Именно това е и обяснението, което българският монарх цар Борис III дава на Лулчев, който недоумява защо се приема един такъв нехуманен и нямащ нищо общо с българските традиции закон: "Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат."

След което добавя, че все пак този закон трябва "да затваря вратата за произволи" (Лулчев 1992: 243).

Точно това споделя в спомените си и Димитър Пешев:

Изобщо във всички тези отрицателни становища по закона не се излага, че в случая има чуждо влияние или че мерките, които се взимат против евреите, имат някаква връзка с външната политика. Изключение прави само едно загатване в изложението на писателите, където се говори за "подражание". Убеждението обаче беше общо, че предприеманите мерки се взимат главно по външно-политически съображения, за да се съобразим по този въпрос с политиката на Германия, която отдаваше голямо значение на еврейския въпрос и взимаше строги мерки срещу еврейството, обвинявайки го, че действа навсякъде против германската политика и германския народ, както вън, така и вътре. Това обвинение в нас беше известно, известни бяха и строгите мерки, взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях - за всичко това ние научихме едва след края на войната (Пешев 2004: 216).

 

Хана Аренд: българското антиеврейско законодателство - нелепо от нацистка гледна точка

За този именно български "Закон за защита на нацията" един от най-авторитетните изследователи, авторът на "Репортаж за баналността на злото" Хана Аренд пише, както вече посочих, че през януари 1941 г., правителството на България "се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо." (Аренд 2004).

Странно е наистина, че у нас хора с претенции, че са изследователи, са пропуснали да си зададат поне от елементарно любопитство въпроса ЗАЩО Хана Аренд твърди, че антиеврейското законодателство в България е "нелепо от нацистка гледна точка".

И да се запитат защо и с каква цел в българския "Закон за защита на нацията" е имало допуснати толкова много разлики спрямо расистките нюрнбергски закони от 1935 г., ако разбира се, някой от нашите изследователи си е направил труда да ги сравни.

 

 

IV. "Безразлично" и "безучастно" българско общество? "Елитарна" игра?

"Мобилизирала малобройни (посвоему влиятелни) групи на фона на..."

Да видим колко са верни и другите тези на многогласния мощен хор (Ненкова 2012) на твърдящите, че в България било имало "държавен антисемитизъм", появил се от нищото в "12 без 15" и изчезнал пак в нищото в "12 и 15" заедно с могъщия фактор (властта на нацистка Германия), който го е наложил.

Ето тезата на Румен Аврамов за "елитарната игра" и за "безучастното" българско общество:

В самата България развръзката (тоест, оцеляването на евреите - б.м., Д.Г.) е резултат на елитарна игра, мобилизирала малобройни (посвоему влиятелни) групи на фона на безучастни широки слоеве на населението... едно като цяло безразлично общество... (Аврамов 2012).

Да оставим настрани, че авторът е изразил на глас разочарованието си от собствените си марксистки представи, според които процесите в обществото се дължат на масите, а не на духовния и интелектуален елит на едно общество и с други думи е... "открил топлата вода".

Разбира се, че в едно нормално общество не елитът следва масите (и "възмутените трудови колективи", "спонтанно" събрани пред "народния съд" и скандиращи "смърт на народните врагове"), а масите следват елита. Стига, естествено, този елит да не е бил предварително обезглавен или интелектуално и духовно скопен от димитровци и живковци.

Но циничният опит да бъде омаловажен подвигът, сторен от други, е възмутителен, а употребата на израза "елитарна игра" смущава със своята грозна неуместност.

 

"Елитарна игра"?

Ако децата на комунистическата номенклатура в България са си играли "елитарно" на "дисиденти" и смелостта им е стигала дотам да разкажат някой и друг виц в кулоарите на БАН, то действията на делегатите от Кюстендил, както и драматичната битка на Димитър Пешев не са игра, още по-малко пък "елитарна".

Защото става дума за действия във време на война. И защото подобни съпротивителни действия рискуват нарочването на "посвоему влиятелните" българи и вписването им в списъците на Гестапо като противници на Райха с всичко, произлизащо от това.

Затова малко уважение към стореното от други няма да навреди на никого, особено пък на тези, които без свян се хвалят, че имали важното преимущество на "удобния си произход", защото благодарение на него "видели свят" във времето, когато стотици с "неудобен произход" бяха изпратени в концлагер или затвор с обвинение "мислел да бяга", тоест, защото са "мислили" "да видят свят".

Уважение към смелостта на политици като Димитър Пешев няма да навреди и на тези, за които, по собствените им, изречени с небрежно самодоволство думи, аспирантурата била "стандартната пътека", докато в създадената не без помощта на татковците им съветска България на хиляди български граждани бе отказано не само правото на аспирантура, а правото на образование.

Малко уважение и към куража на българския монарх да отмени депортацията през 1943 г. и по този начин да запази живота на няколко десетки хиляди български граждани, няма да навреди и на тези, чиито родители фанатично и безропотно изпълняваха заповедите на Москва и с перверзна наслада разстрелваха или осъждаха на смърт елита на българската нация - също няколко десетки хиляди български граждани!

Що се отнася до внушението, че в България хората са били безучастни към съдбата на евреите, това категорично не отговаря на истината. Да оставим настрани акциите на тогавашните политици, на тогавашните народни представители, на тогавашните интелектуалци, на тогавашната Българска православна църква, цялата вдъхновена от солидарността подкрепа на стотици и стотици хора само в рамките на няколко дни и да обърнем поглед към тогавашните обикновени хора в София и в провинцията.

 

"Безучастни широки слоеве на населението"... "Едно като цяло безразлично общество"...

Така ли е?

В интервю, проведено от Мариана Барух през 1998 г. за фондацията на Спилбърг "Шоа", Меди Кешалес, родена през януари 1938 г. в София, отрасла с майка си и баба си, разказва:

След закона за защита на нацията българските семейства запазиха доброто си отношение към нас, нямахме проблеми с комшиите, напротив, всички бяха много мили.

Дойде разпореждането за изселване - в рамките на 72 часа трябваше да се изселим. Нашето задружно семейство бе пръснато на различни места. Вуйчо и вуйна бяха изселени в Берковица, мама Белина, друга сестра на мама, бяха изселени във Враца.

Ние с мама и баба бяхме изпратени в Лом, където бяхме настанени в едно голямо хале на бирената фабрика. Оттам виждахме шлеповете със заминаващите евреи. Тези залези с шлеповете, които заминаваха... никога няма да ги забравя... Може би точно тогава са заминавали беломорските евреи, затова си спомням така ясно...

Понеже съм била мъничка, всяка сутрин една българка идваше да ме взима тайно през оградата и ме водеше у тях. Цял ден си играех с нейните две деца в градината, на обед се хранех с нейното семейство и вечер, като дойдеше време за проверка, ме връщаше обратно. Бяха се уговорили с майка, че ако качат евреите на ешалоните, тя ще ме вземе и ще ме отгледа като свое дете. И до ден-днешен имам голям грях, защото не си спомням името на тази жена. (Барух 1998).

След това Меди разказва как след ходатайството на познат (българин) на баба й, дошъл специално от Долно Церовене, околийският началник в Лом им издал бележка, че "въпреки че баба е еврейка, майка не е чиста еврейка, защото баща й е българин и ни освободиха от гетото с тази бележка и ние заминахме във Враца, където бяха другите ни близки - мама Белина и мъжът й чичо Нисим, синът им бате Жак, жена му Шели и детенцето им Рут, Нора, Нена... И там се събрахме..." (Барух 1998).

Този пасаж говори много на всеки, който е правил сравнение между "оригиналните" расистки закони от Нюрнберг, според които обект на преследване са дори германци, които имат в рода си и "една четвърт еврейска кръв" и българския ЗЗН, който, за неудоволствие на Германия, допуска многобройни изключения.

Случаят със семейството на Евгения Джераси, което не е изселено от София, е показателен и обяснява недоволството на Германия, която твърди, че българите не проявяват "разбиране по еврейския въпрос". Ето тази история, така, както ми я разказаха приятели евреи. Майката на Евгения Джераси е българка, която през 30-те години, за да се омъжи за съпруга си (евреин), е трябвало - вероятно по настояване на неговото семейство, да приеме юдаизма. И тя, разбира се, приема религията на своя любим и двамата се женят в синагогата.

Когато германските войски влизат в България, г-жа Джераси приема отново християнството, съпругът й и двете им деца също са покръстени и тяхното семейство дори не е изселено от София.

Това е невъзможно в Германия, където германките, омъжени за евреи, е трябвало да се разведат.

Но да се върнем на темата за "безучастните широки слоеве на населението".

 

"Безучастните" българи

Меди Кешалес продължава разказа си така:

Във Враца всичко беше прилично, лошото беше, че нямахме пари. Не даваха работа на майка, а тя нямаше нищо, което да продаде, за да можем да се храним. Хазайката ни помагаше, с каквото може, вуйчо идваше от Берковица, донасяха ни продукти и най-странното беше, че срещу нашата хазайка живееше стражарят Георги с жена си Пенка и те ни носеха кога питка, кога баница, кога сирене. Стражарят ме обикна и когато не беше на работа, си играеше с мен, водеха ме на гости у тях, гощаваха ме, а когато имаше бомбардировки, ни водеше в неговото лозе да ни крие. Бягахме по лозята там (Барух 1998).

Странен е наистина този "държавен антисемитизъм", при който стражари проявяват съчувствие, необичайна е тази "безучастност" на "широките слоеве", при която хората делят залъка си с изселените евреи.

 

В очакване на края на войната

Работа имаха само Нена (тя беше милосърдна сестра) и Нора, тя беше зъболекарка, и от парите, които носеха те двете вкъщи, се купуваха някакви продукти, хранехме се на обща маса, всички ядяхме заедно. И спазвахме еврейските празници и винаги на еврейските празници и вуйчо идваше, защото той четеше молитвата. На Пурим винаги ни правеха костюми на децата.

Знаехме какво става на фронта, защото вуйчо беше офицер от запаса и той беше в течение и ни разказваше какви събития са се случили, докъде са стигнали германците, докъде - руснаците, кога ще се разкрие западният фронт... (Барух 1998).

Забраната евреи да практикуват определени професии, включително лекарската и зъболекарската, се спазва стриктно в Германия, както и във всички сателитни държави. В България това не е така.

Доктор Мойсей Грасиани например е мобилизиран като лекар в Ябланица и живее там със съпругата си Матилда, практикувайки през цялото време лекарската си професия. И години след това българите в Ябланица си спомнят с топли чувства за него.

И може би най-красноречивият пример как цар Борис III и българските власти са се опитвали (и неведнъж са успявали) да спасяват и евреи, които не са под юрисдикцията на България, е случаят с тези 57 лекари и зъболекари и техните семейства от "новите земи", които по искане на България буквално са свалени от влака, с който са щели да бъдат депортирани, а както днес вече знаем - и вероятно умъртвени.

Претекстът за пред германците е мобилизация във военно време, защото на България й трябвали лекари и зъболекари.

 

Еврейското момиченце на раменете на стражаря в... "антисемитска" България

В началото на септември, някъде следобед, към 14 часа, когато баба си почиваше, дойде стражарят Георги и извика майка ми. И каза: "Войната свърши и можете вече да си отидете в София! Ела да отидем до кметството!

Качи ме на раменете си и с майка отидохме до кметството и на нея й дадоха една бележка, с която се разрешаваше да си отидем в София. Нора и Нена се върнаха от работа и всички се радваха. Беше много хубаво (Барух 1998).

 

В София - изненада. Апартаментите им са заети от... милиционери...

Събрахме багажа и след няколко дена се върнахме, но тук бяха заети апартаментите ни от някакви милиционери. Ние не знаехме какво е милиционери тогава. Но се наложи всички да отидем у танте Бланш...

И когато тези милиционери накрая напуснаха домовете ни, защото трябваше ние да се приберем, те бяха изпразнени от нашата покъщнина, от нашата посуда, от нашите вещи и беше доста трудно след 9 септември... (Барух 1998).

Но това с милиционерите, заели и опразнили от вещите и посудата еврейските жилища, едва ли е в подкрепа на тезата за "държавния антисемитизъм" през 1940-1944. Безинтересни са навярно и цинизмът и грубостта, с които комунистическите управници в продължение на 11 години отказват на Меди Кешалес да замине за Израел, за да се види със свои роднини. Както и причините защо всъщност след установяване на комунистическата диктатура около 90% от българските евреи през 1948 г. напускат родината си, която обичат.

И ако "тоталното отнемане на граждански права" по време на война и при непреодолим натиск на могъща чужда тоталитарна държава, макар и смекчено, доколкото е възможно, а животът на хората - съхранен, е "падение", с каква дума да наречем тогава безпощадното избиване по заповед на друга чужда държава на десетки хиляди хора без съд и присъда след 1944, ограбването им, изселването им, политическите убийства на т.нар. народен съд, концлагерите?

Или изключването на Меди Кешалес след 1944 от училище, независимо от отличния й успех. Причината? Баща й, пловдивски евреин, живеел отпреди войната в Южна Америка (нищо, че дъщеря и баща никога не са се виждали).

Не бива, разбира се, да искаме от децата на комунистическите функционери (подкрепяли, с малко или с повече, по убеждение или заради изгода, един престъпен режим), да носят на плещите си вината на своите родители, нито да настояваме, опазил ни Господ, да пишат за "падението" на бащите си.

Но толкова ли е непосилно за синовете и дъщерите на комунистическите функционери да опитат да проявят поне малко обективност към унищожената с помощта на родителите им някогашна България? Или ще слушаме още приказки за вината, която можела да бъде поемана само с мезета?

Всъщност разказът на Меди за съчувствието и помощта, която уж "безучастните широки слоеве на населението" са оказвали на изселените през 1943-1944 г. в провинцията евреи, се повтаря неизменно в свидетелствата на стотици други евреи в България и показва едно и също, че хората в тогавашна България са се отнасяли един към друг с човечност и състрадание, а не са били водени от колективни омрази, както днес, подстрекавани от видни български кадесари.

 

Моско Абрамович: Легионерите ми станаха първи приятели

Не е възможно, разбира се, в една статия да бъдат цитирани всички спомени, които са ми известни, но ще дам още един пример, взет от интервю на Евелина Келбечева с Моско Абрамович.

Ето какво разказва Моско Абрамович:

1943-та ни изселват, при цар Борис, който беше притиснат от Хитлер да ни изпрати всичките в лагерите на смъртта. Царят обаче хитър, обявява, че има нужда от безплатна работна ръка, за да строи пътища за германците и ни разпръсква из цялата провинция - и по такъв начин ни спасява. Тогава бяхме с впечатлението, че легионерите и ратниците не ни обичат, бяха против нас. Като ни изселиха, най-напред в Стара Загора, там Легионът беше много развит, и си изкарахме акъла. Но за моя и обща изненада, легионерите ми станаха първи приятели (Историята 2005: 432-446).

По-натам Моско Абрамович разказва как заедно с легионерите ходи с акордеона си по "серенади" дори след забранения час (след 19 часа), разказва и за приятелството си с една бранничка и продължава:

Пък там, в Стара Загора, бяхме, как да ти кажа, тогава българите бяха съвсем други - страшно гостоприемни, много състрадателни, наем не искаха да ни вземат... (Историята 2005: 432-446).

Същата история се повтаря и в Търговище, където хазаинът, чиято дъщеря е легионерка, му казва, че никакъв наем няма да им вземе и категорично отказва да приеме пари. А баща му на Моско, който обичал да си попийва, не излизал от кръчмата и представете си... "все с полицаи, с началника на полицията - приятели".

Та толкова за "държавния антисемитизъм" и за "безучастните" народни маси.

Разбира се, че в разказите и на Меди Кешалес, и на Моско Абрамович има моменти, когато се сблъскват с въведеното под натиска на чужда могъща тоталитарна държава дискриминационно законодателство, но дума не може да става да се слага знак за равенство между несгодите, понесени от евреите в България и тези в другите страни на Европа. Да не сравняваме пък с несправедливостта и престъпните преследвания на хора до девето коляно след 9 септември 1944 г.

 

Естественото чувство на обич към България

Когато през 1948 г., отвратени от комунистическия режим, повечето от българските евреи тръгват към Израел, Естер Бакиш, дъщеря на равин, завършила училището на Ана Карима, заявява на близките си, че няма да напусне България, защото това е благословена земя и в нея хората никога не са умирали от глад.

А днес нейната внучка Меди, останала с майка си и баба си в София и заедно с останалите българи преминала през комунистическия ад, си спомня: "Тя точно така казваше: "България е една благословена земя."... И след кратка пауза добавя: "Подкрепям нейните думи".

След което споделя не без тъга, че й е мъчно единствено, че българите бяха лишени от свободата си след 1944 г.

А колко много са обичали евреите своята родина личи не само от този разказ или от разказа на проф. Михаел Бар-Зоар за това как, напускайки комунистическа България през 1948 г., на границата с Югославия млади и стари пеят със сълзи на очи "Мила родино, ти си земен рай", прощавайки се със страната, в която са родени и отрасли, а и от стотици и стотици други разкази и свидетелства и до ден-днешен.

Обичат своята родина България и българските изгнаници след 1944 г., повечето от които не доживяват да я видят отново свободна.

Обичат България и изгубилите свободата си заради комунистическата диктатура в нея политически затворници и концлагеристи и тази обич се усеща от всеки ред в изстраданите им спомени.

Обичат своята родина България и прокудените от комунистическия режим български турци и всеки, който се е срещал с нашите изселници в Турция, е усетил това.

Единствените, които не обичат страната си, единствените, които не се свенят да взривяват катедрали с живи хора вътре, да избиват невъоръжени хора без съд и присъда, при това с настървение и перверзна наслада, които методично и по указание на Москва унищожават цвета на българската нация, които не престанаха да издевателстват над младите хора в България - преди като ги преследваха за музиката, която слушат, за дрехите, които носят, а днес като се опитват непрекъснато да разпалват вражди на етническа и религиозна омраза между жертвите на криминалния им преход, са българските комунисти и кадесари.

Нямам отговор защо го правят - вероятно някои от фанатизъм, други от обикновена човешка злоба, завист, глупост и невежество, трети - от меркантилност, алчност и опортюнизъм. Вероятно най-лошото от българската нация изтича през този гноен червен цирей, произвел хиляди страховити чудовищни байганьовци, нанесли толкова вреда на България.

 

Оспореното спасяване на евреите - от злоумишленост?

Във великолепната книга на Ирина Недева "Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов" (2007) в част трета, глава осма "Имало ли е антисемитизъм в България?", също попадаме на темата за оспореното спасение.

Авторката, самата тя част от рехавото малцинство задълбочено пишещи български журналисти, задава на своя събеседник Евгений Силянов (1907-1997) важен въпрос: "Откъде все пак идва разнобоят в интерпретациите? През последните години в чужди публикации започна все по-активно да ни се вменява във вина участта на евреите от Тракия и Македония?" (Недева 2007).

Въпросът е зададен през 1997 г.

Както виждаме, днес, 15 години по-късно и в навечерието на 70-годишнината от гибелта на 11 343 евреи от Беломорието и Вардарска Македония, той е отново актуален, а обвиненията срещу България не престават.

Българският дипломат Евгений Силянов, участник в преговорите по Крайовската спогодба през 1940 и в подписването на Парижкия мирен договор през 1947 г., дългогодишен журналист в "Пари Мач" и впечатляващ с ерудицията и познанията си по история, отговаря така на зададения въпрос защо се вменява вина на България за извършено от Хитлерова Германия престъпление: "Дори от злоумишленост - страната ни да не е някакъв положителен аспект в балканския контекст" (Недева 2007).

За избиването на евреите от Беломорието и Вардарска Македония отдавна е известно кой е виновен - нацистка Германия.

България не е участвала в изтреблението на евреите, напротив, тя е единствената държава, която спасява всички евреи, които са в пределите й, и няколко хиляди, които са извън тях или които не са български граждани.

Поклон на достойните и смели хора, защитили и спасили своите сънародници евреи, а и много други човеци от преследване - и евреи, и арменци, и бежанци от Тракия и Македония, и бежанци от кървавата болшевишка революция.

Поклон на онези някогашни българи.

Позор за тези, които ги клеветят и им приписват чужди престъпления заради политически и финансови съображения.

Позор и за тези престъпни политически манипулатори, които днес разпалват вражди между българи и цигани, между българи и турци, между българи и евреи.

 

Само България спаси своите евреи

Накрая ще завърша с думите на Емануел Зисман, бивш посланик на Израел в България, светла му памет:

България беше неразделна част от Нацисткия съюз, но България и само България спаси своите евреи. Всички 50 000 евреи, които живееха в България по време на Втората световна война, бяха спасени от българския народ.

На 10 март 1943 г., над 1000 евреи от Пловдив, между тях майка ми, сестра ми и аз, бяхме изведени от домовете си и събрани в училището, но през деня общественият натиск бе толкова силен, че царят на България Борис III, решава да отмени депортацията. Беше един дълъг ден, но много, много щастлива нощ.

Това е основната причина, поради която Израел има много специални дипломатически отношения с България и много дълбока връзка - защото ние сме много задължени на България за този акт (Wilson 2001).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Румен Аврамов е доктор по икономика. Роден е през 1953 г. в Париж в семейството на Любен Аврамов, дипломат от времето на комунистическия режим в България. Работи в Икономическия институт при БАН в периода 1976-1990. През 1990-1991 е съветник на президента Желев по икономическите въпроси. Съосновател и зам.-председател от 1991 до 1994 на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към правителството. От 1995 г. е програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Член на управителния съвет на БНБ. Автор на икономически и исторически изследвания, между които "Стопанският XX век на България". За повече информация виж автобиографично интервю с Румен Аврамов, публикувано в том първи на сборника "Историята, населена с хора" (2005). [обратно]

2. Виж по въпроса статията на Евгений Силянов (1994; също: 2012а, 2012б), както и книгата на Ирина Недева (2007), в която има цяла глава, посветена на отреченото спасение и опитите за ревизионизъм. [обратно]

3. Вж. "The News and Courier", 22 май 1961, и други американски вестници (напр. Eichmann 1961) от същата дата: "Boris was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected Bulgaria's Jews." [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аврамов 2012: Аврамов, Румен. "Спасение" и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 2012.

Аренд 2004: Аренд, Хана. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. София: Сиела, 2004.

Барух 1998: Барух, Мариана. Видео интервю с Меди Кешалес. // Архив на Фондация "Шоа" на Спилбърг, 1998. [Копие в частен архив на Даниела Горчева.]

Борисов 2009: Борисов, Георги. Още две активни разработки срещу България. // Нова зора, бр. 37 2009 <http://www.novazora.net/2009/issue37/story_03.html> (02.11.2012).

Ваксберг 2006: Ваксберг, Татяна. Милошевич и Трибуналът. Личен поглед към един незавършил процес. София: Сиела, 2006.

Ваксберг 2012: Ваксберг, Татяна. Българското вчера. // Дойче веле, 10.09.2012 <http://www.dw.de> (02.11.2012).

Горчева 2012: Горчева, Даниела. България - "съучастник" в геноцида на евреите? // Електронно списание LiterNet, 24.10.2012, № 10 (155) <https://liternet.bg/publish19/d_gorcheva/genocid-evrei.htm> (02.11.2012).

Да опознаем 2012: Да опознаем миналото си. Сайт на конференцията, организирана от Българският хелзинкски комитет (БХК), 05.-07.10.2012 <http://past.bghelsinki.org> (02.11.2012).

Димов 2012: Димов, Ангел. Кой е спасил евреите в "стара” българия? Цар борис трети или съветската армия? // Нова зора, бр. 39, 2012 <http://www.zora-news.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4768:koiespasilevreite&catid=422:broi-39-2012&Itemid=123> (02.11.2012).

Изправянето 2012: Изправянето пред нелицеприятните факти от миналото е израз на сила, а не на слабост на нашето демократично общество. // Български хелзинкски комитет, 09.10.2012 <http://www.bghelsinki.org> (02.11.2012).

Историята 2005: Историята, населена с хора. Интервюта. Том 1. София: ИК "Гутенберг", 2005.

Коен 2008: Коен, Леа. Страната, в която Холокоста не се състоя. // Литературен клуб, 28.01.2008 <http://www.litclub.bg/library/nbpr/leacoen/statia.htm> (02.11.2012).

Коен 2011: Коен, Леа. Апокриф за цар Борис III. // Биограф, 2011, бр. 2.

Лулчев 1992: Лулчев, Любомир. Тайните на дворцовия живот. Дневник 1938-1944. София: Веселие, 1992.

Методиева 2012: Методиева, Юлиана. Пустошта на мълчанието. // Обектив, 26.04.2012, бр. 198 <http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/iuliana-metodieva/2012-04/pustosha-na-mlchanieto> (02.11.2012).

Национализъм 2011-2012: Национализъм? // Де зората. Форум. 2011-2012 <http://de-zorata.de/new_forum/index.php?PHPSESSID=efe7bb87477a3cf19e11c739ce72f1bd&topic=311.0> (02.11.2012).

Недева 2007: Недева, Ирина. Мисия Париж. Разговори със Силянов. София: СемаРШ, 2007.

Ненкова 2012: Ненкова, Антоанета. Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. [Дискусия с участието на Надя Данова, Румен Аврамов, Николай Поппетров.] // Български хелзинкски комитет, 27.09.2012 <http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/klub-obektiv/2012-09/drzhavniyat-antisemitizm-1940-1944-g> (02.11.2012).

Оливер 1984: Оливер, Хаим. Борбата на БКП за спасяване на българските евреи от лагерите на смъртта. // Годишник. Издание на Централното ръководство на Обществена културно-просветна организация на евреите в НРБ. Година Деветнадесета. София, 1984.

Пешев 2004: Пешев, Димитър. Спомени. София: Гутенберг, 2004.

Силянов 1994: Силянов, Евгений. Спасението на българските евреи. За лъжата и за истината. // Век 21, 1994.

Силянов 2012а: Силянов, Евгений. Спасението на българските евреи. За лъжата и истината. Част 1. // Дневник, 02.06.2012 <http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/06/02/1838642_prochit_na_istoriiata_spasenieto_na_bulgarskite_evrei> (02.11.2012).

Силянов 2012б: Силянов, Евгений. Спасението на българските евреи. За лъжата и за истината. Част 2. // Дневник, 03.06.2012 <http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/06/03/1838646_prochit_na_istoriiata_spasenieto_na_bulgarskite_evrei> (02.11.2012).

Ташев 2012: Ташев, Спас. Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове. София: Македонски научен институт, 2012.

Феро 2010: Феро, Марк. Седем мъже на война. История на Втората световна война. София: Рива, 2010.

Цанков 2002: Цанков, Александър. Моето време. Мемоари. София: Прозорец, 2002.

 

Eichmann 1961: Eichmann Trial To Point Up Aid For Jews By Boris. // Herald-Journal, 22.05.1961 <http://news.google.com/newspapers?nid=1876&dat=19610522&id=74csAAAAIBAJ&sjid=W80EAAAAIBAJ&pg=6308,3032690>

The fate 2008: The fate of the Bulgarian Jews. // Holocaust Education & Archive Research Team (H.E.A.R.T.), 2008 <http://www.holocaustresearchproject.org/nazioccupation/bulgarianjews.html> (02.11.2012).

The Trial 1991-2012: The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8). // The Nizkor Project, 1991-2012 <http://www.nizkor.org/hweb/people/e/eichmann-adolf/transcripts/Sessions/Session-047-03.html> (02.11.2012).

Wilson 2001: Wilson, Elanor. Ambassador leaves Israel for homeland posting. // The Sofia Echo, 15.02.2001 <http://sofiaecho.com/2001/02/15/628153_ambassador-leaves-israel-for-homeland-posting> (02.11.2012).

 

 

© Даниела Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2012, № 11 (156)