Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА БЪЛГАРСКИЯ УЧИТЕЛ

Даниела Горчева

web

- Мълчете! - казваше понякога майка ми. - Имам да готвя урок.

- Толкова години не ги ли научи тези уроци? - занасяше я добродушно баща ми.

Майка ми е учителка по математика. Не учех в нейното училище, но ако направех някоя дивотия, моите учители ми казваха: “Не те ли е срам! Учителска дъщеря!”.

Да си учителска дъщеря не беше лесно. Хем трябва да защитаваш достойнството на учителите (защото си “учителска дъщеря”), хем пък няма как като “стачкува” целият клас, тоест като бяга от час, ти да седиш с предателите натегачи. В крайна сметка от цялото това двойствено положение някак си научих, че винаги има и друга гледна точка, не само моята. Научих се и да си плащам цената на избраната позиция (хем пак “двойно” - в училище, и вкъщи, като “учителска дъщеря”).

По-късно станах и аз учител. Още помня колегите ми, които напускаха вбесени или дори разплакани часа си с думите: “Тези деца са невъзможни!”. Те пък бяха забравили какви невъзможни деца бяхме самите ние.

Бях на 26 години и безумно си обичах работата. В междучасието петокласниците, някои вече колкото мен на ръст, ме заобикаляха да си говорим - беше им интересно да ме питат за каквото им хрумне, защото никога не им казвах: малки сте още, гледайте си уроците сега, като пораснете, ще разберете.

Беше най-прекрасното, най-щастливото време.

Да си учител не е лесно. По 18-25 пъти на седмица трябва да говорите пред взискателна, супер критична и присмехулна аудитория. Трябва да успеете да задържите вниманието й, трябва да знаете много, да го разкажете увлекателно и артистично, трябва да внимавате не само за съдържанието, но и за стила и за правоговора. Всяка неволна езикова грешка се заплаща жестоко. Ако нямате здраво чувство за хумор, ще излизате разплакан по средата на часа.

Учителят не може да си позволи да е разсеян, да е уморен, да “не е в час”. Той трябва да умее да обясни материала и да провокира интерес към него. Трябва да има бързи реакции, силно развито периферийно зрение, контакт с учениците.

Учителят трябва да спечели доверието на своите ученици, но и да знае да поставя граници - какво и докъде може. Учителят трябва да е добър психолог, добър оратор, добър преподавател, трябва да е артистичен. Трябва да притежава завидно самообладание. (През ранната пролет на 1990, в момент, в който над 50 деца бяха събрани в класната ми стая, училището се разлюля от земетресение. Учителят трябва да умее и това: да действа и в извънредна ситуация, да овладее положението и бързо, без паника да изведе децата на безопасно място).

Учителят стои до среднощ да проверява писмени работи. Представете си купчина от 100-120 тетрадки с гъсто изписани нечетливи и разкривени почерци. Като прочетете за 15-ти път “история” написано със “з” и посягате към речника: “да му се не знае, да не би аз да бъркам?” След това с ужас забелязвате, че пишат “очи” с “у”, но “училище” с “о” и “лодка” с “т”, а “сватба” с “д”.

На сутринта отивате със зачервени от умора очи и им заявявате, че тая няма да я бъде и че никой няма да премине в шести клас, ако прави повече от две правописни грешки на контролно от три страници.

Никой не вярва, но става, каквото е казал даскалът. В края на пети клас пишат без груби правописни грешки и само ние си знаем какво ни е коствало взаимно. Пристигат с огромни букети. Най-красивите букети на света.

Вкъщи никога не можех да се оплача от учител. Никога майка ми не взе моята страна. Учителите се уважават. Точка.

Имах прекрасна учителка в първи и втори клас. Тактична, добра, търпелива и невероятно, но факт: всички нейни ученици пишеха без грешки. Когато напуснахме Родопите и се върнахме в София, се оказа, че моят правопис е най-добрият в класа. В четвърти клас започвам спор в междучасието с две отракани мои съученички - пълни отличнички. Казвам им, че “стаичка” се пише с “и”, а не с “й”.

Те не отстъпват, а целият клас ги брани (ей така заради сеира, а и аз съм “нова”). Обаче и аз не отстъпвам. Влиза учителката и всички се обръщат за арбитраж към нея. Тя казва, че можело и по двата начина. Страшно се ядосвам. Напускам своеволно часа, хуквам презглава към къщи, измъквам един правописен речник и победоносно се връщам в час. Сега ще видите вие!

- Ето! - показвам на учителката най-тържествуващо. - Пише се с “и”, а не с “й”.

И какво мислите, че става? Получавам наказание, че съм отпрашила ей така по средата на часа? Или че съм си отворила “голямата уста”? Или пък учителката ме намразва дълбоко, защото съм я унижила пред всички?

Ами! Застава тази невероятна жена пред класа и казва:

- Даниела наистина е права: пише се с “и”. Вижте, деца, тя вече се е научила да работи с речник. И да отстоява мнението си. Браво!

Ето как учителите, дори ако бъркат правописа, могат да предадат незабравим урок по достойнство!

До утре мога да разказвам за учителите си. Цяла галерия от образи - с различни характери, с повече или с по-малко талант, със завидно чувство за хумор или напълно лишени от такова, учители с широк или с по-тесен кръгозор, учители чешити, учители сковани от принципи, добродушни или строги, учители ведри и учители мрачни. Но от всички съм научила много и не мога и не мога да се сетя дори за един лош, травмиращ спомен. Едни от учителите си обичахме, от други научавахме да мислим нестандартно, с трети споделяхме вълненията си, на четвърти треперехме в часовете като трепетлики.

Днес моите някогашни учители вече са пенсионери. Но днес стачкуват моите колеги, моите приятели. Години наред работиха срещу унизително и мизерно заплащане, което не стига дори за най-необходимото: ток, вода, отопление, храна, облекло. Вече пета седмица те стачкуват, а 34% от педагозите в България са учителски семейства и са лишени от каквито и да било доходи.

По стар комунистически навик управляващите и част от медиите се опитаха да окарикатурят българските учители, да противопоставят родители на учители, ученици на учители, да използват добре култивираната през годините на съветския режим наглост профани и маргинали да дават оценка за интелектуалния труд на другите. Чуха се обобщения от сорта: учителите били некадърни, не заслужавали повече. Във всяка професия има всякакви хора - способни и неспособни. Но в едно може да бъдете сигурни: учителската работа е подложена на невероятен стрес и най-важното: на ежедневна оценка и контрол от възможно най-критичната аудитория, която не прави компромиси. И ако наистина никак не те бива за учител, просто не може да останеш в професията.

Вчера получих това писмо:

“В момента стачката върви към провал. Правителството не желае да удовлетвори нашите искания. Синдикатите също ни предават. Ние сме поставени в много трудна ситуация: медиите не отразяват обективно проблема и определено не са на наша страна. Особено Канал 1 на БНТ. Общественото мнение и особено родителите се настройват срещу нас. Нямаме стачни фондове, които да ни подкрепят материално. Един голям процент от училищата се върнаха на работа. Вероятно правителството на това разчита - стачката да отшуми от само себе си и да затихне. Мислиш ли, че има международна организация, към която ние може да се обърнем за подкрепа. Имам пред вид морална подкрепа. Да изпратим писмо призив за синдикална солидарност. Ние се учим сега на демокрация и много неща не ни са ясни. Международният отзвук би помогнал може би. Ние стачкуваме повече от месец и това заслужава вниманието на европейците. Ти знаеш, че родители ни заплашват с международни съдилища.”

Синдикати без стачни фондове? Тогава това не са синдикати, а псевдосиндикати. Заплахите пък на “група разгневени родители”, че щели да съдят учителите, освен че демонстрират балкански бабаитлък, са и израз на правно невежество. Учителите имат гарантирано от Конституцията право на стачка и никой не може да ги съди за това. Цинизмът на управляващите и конкретно на министър Орешарски не трябва да се толерира. Всъщност същият този господин Орешарски, когато бе издигнат от СДС за кандидат за кмет на София, припкаше по срещи с Васил Божков-Черепа, за което лидерът на СДС Надежда Михайлова оттегли подкрепата на СДС за него. И правилно. Помня как този същият господин на забележките ни, че “седенките” му със съмнителни родни бизнесмени не говорят добре за моралните му устои, се подсмихваше и закачливо отговаряше, че трябвало да свикваме.

С кое, господин Орешарски, да свикваме? С липсата на морал на българските политици, с цинизма им, с арогантността им?

Претенциите пък на някои анализатори, че учителите били виновни за незапочналата реформа в образованието са смехотворни. Това е работа на Министерството на образованието, което трябва да зададе рамката и да инициира широка обществена дискусия, вкл. с участието на учителите и да извърши по същество самата реформа.

Исканията на българските учители са справедливи и българското общество трябва да ги подкрепи. Заплащането на труда им е смехотворно и трудно позволява нормално съществуване. А работната седмица на един учител далеч надвишава регламентираните 38 часа за един държавен служител.

Уважаеми учители, поклон пред труда ви, за който малцина си дават сметка.

 

 

© Даниела Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Медиапул, 02.11.2007.