Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАЛУДА КИРАДЖИЕВА: "ДИМИТЪР ПЕШЕВ ВИНАГИ ПОСТЪПВАШЕ ПО СЪВЕСТ - И КАТО ЧОВЕК, И КАТО НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ"

Даниела Горчева

web

"Моята човешка съвест и разбирането ми за тежките последици както за засегнатите лица, така и за политиката на страната сега и в бъдеще, не ми позволяваха да остана в бездействие. И аз за себе си реших да направя всичко, което е по силите ми, за да не се извърши това, което се възнамерява и което ще злепостави България пред света и ще лепне върху нея петно, което тя не заслужава." (Пешев 2004).

 

Калуда Кираджиева е племенница на Димитър Пешев - човекът, противопоставил се през 1943 година на депортацията на евреите от България, въоръжен, по думите на Филип Димитров, единствено с авторитета на институцията, която представлява - Народното събрание.

 

- Г-жо Кираджиева, Димитър Пешев беше брат на майка Ви?

Да, брат на майка ми, но за мен той беше моят вуйчо. Те са общо шест деца - петима братя и една сестра. До 1944 година той често идваше вкъщи, жилището му беше над нашето и понеже не се ожени, ние бяхме неговото семейство. Беше много мил вуйчо. Аз имах по-малка сестра и докато бяхме деца, той си играеше с нас, занимаваше ни, водеше ни на разходка, на сладкарница. Като поотраснахме, се интересуваше какво четем, помагаше ни с изучаването на френски. Беше много грижовен към нас.

Когато излезе от затвора, дойде да живее у дома, тъй като неговото жилище беше конфискувано. И докрая, до 1973 година, живя заедно с нас, беше член на семейството ни.

Димитър Пешев с племенничките си Калуда и Кичка, април 1943 г.

Димитър Пешев с племенничките си Калуда и Кичка, април 1943 г., на връщане от сладкарница "Савоя". Личен архив К. Кираджиева (с благодарност към изд. "Гутенберг").

 

- Какъв човек беше Димитър Пешев?

Беше доста затворен след всичко, което преживя. Поначало той беше сдържан човек, с уравновесен, спокоен характер. И беше много добър човек. Не си спомням да е казал остра дума, въпреки че бе ужасно потиснат от всичко, което се случваше и което беше преживял по време на т.нар. Народен съд и след това.

- И след като излиза от затвора?

Да. Това бяха хора, лишени от всякакви права, бяха им взели всичко. Имаше купонна система, но вуйчо нямаше право на купони, нямаше право на работа и това го потискаше. Представете си какво е за един човек на 50 години, който цял живот е работил честно и почтено, изведнъж да остане без право на работа, без доходи.

- Сигурно се е тревожел, че е в тежест на семейството си?

Навярно се е тревожел, че е в тежест, защото беше добросъвестен човек, който не по своя воля беше поставен в абсурдна ситуация. Но баща ми никога, никога не е гледал на вуйчо ми като тежест. Атмосферата вкъщи беше грижовна и топла, макар че живеехме много натясно, тъй като и дядо ми - бащата на баща ми, живееше у дома. Не знам майка ми как е издържала, но не си спомням да е имало каквито и да било разправии. Къщата просто имаше дух.

- Майка Ви работеше ли?

Тя беше завършила фармацевтика, но не й даваха работа в София. Така че само баща ми работеше.

- Помните ли кога започна вуйчо Ви да пише спомените си?

Той започна да пише спомените си след 1968 година, когато вече имаше своя стая. По това време дядо ми почина, а баща ми най-после получи право на "кабинет" (тогава и броят на стаите, които се полагат на едно семейство, се определяше от държавата - б.а., Д.Г.) и затова след 1968 вуйчо ми вече имаше самостоятелна стая. А и точно тогава имаше някакво размразяване или пък изглежда вече бяха започнали да се усещат, че с тия хора си отива една цяла епоха и затова историци и архивисти посещаваха различни "бивши" хора като вуйчо ми, за да ги съветват да напишат спомените си, разговаряха с тях, вземаха различни сведения. Помня, че една служителка от Държавния архив идваше у дома - Василка Дамянова. Тя беше коректна и интелигентна жена, беше завършила история. И разговорите й с вуйчо ми сега са във фонда на негово име, който се пази в Държавния архив.

- Това ли го подтикна да напише своите спомени?

Не, той ги написа най-вече поради настояването на своя най-близък приятел, на юриста Данаил Паскалев, който го убеди, че е важно да остави за бъдещите поколения истината за събитията.

Димитър Пешев с най-добрия си приятел Данаил Паскалев

Димитър Пешев (в средата) с най-добрия си приятел Данаил Паскалев (с цигарата и очилата). Личен архив К. Кираджиева.

- Той говореше ли с Вас за събитията през 40-те години?

Да, разбира се. Когато започна да пише спомените си, аз и сестра ми бяхме още доста млади и той ни четеше написаното и дискутираше с нас. Интересуваше го как един млад човек гледа на тези отдавнашни вече събития и какво разбира, дали написаното е ясно. Покрай тези четения ние разговаряхме много, обсъждахме какво, как и защо е станало, задавахме му въпроси.

- Какво го питахте, помните ли?

Питахме най-вече за събитията около еврейския въпрос, защото това ни беше по-интересно и ни вълнуваше и той ни обясняваше причините, заради които активно се е заел с този проблем. За конфликтите, които е имал, той говореше по-малко.

Но много добре помня, че го питах защо е гласувал доверие на правителството на Богдан Филов, след като е ясно, че така гласува против себе си и че ще бъде бламиран от поста подпредседател на Народното събрание. И отговорът му беше, че по време на война не може да се гласува недоверие на правителството и да се предизвиква правителствена криза, защото това е безотговорно и е опасно.

- Това е обяснението, което дава и Евгений Силянов. Чели ли сте интервютата на Ирина Недева с него? Те бяха издадени през 2007 г. в книгата й "Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов".

Не, не ми е попадала тази книга, но мисля, че точно това е истината, защото и вуйчо ми така казваше: че не може да си позволят правителствена криза във време на война.

- Един момент, сега ще Ви прочета този откъс. Ето: "Вярно е, че 42 депутати подписват писмото. Ала на другия ден се разбра, че така поставят правителството в малцинство. Тогава дори тези депутати, които подписаха писмото, видяха, че се отива към политическа, тоест към министерска криза. А моментът беше такъв, че никой не може да допусне това. И затова - за да се избегне кризата - те не гласуваха внесеното писмо. Гласуваха против прошението. Дори Пешев, който бе начело, прие това и склони да си подаде оставка." (Недева 2007).

Да, разбира се, точно така. Вижте, всички тези хора - тогавашните, бяха много различни от днешните. Те тогава са се водили от чувството си за дълг. Мислели са преди всичко за България, за бъдещето й и това е, което ги е ръководело. Вуйчо ми имаше много силно развито чувство за отговорност. Винаги мисълта за доброто на България и съзнанието за неговата лична отговорност като народен представител или като министър стои най-високо. И всичко останало - било то неговата лична кариера или съдба, то е на заден план. Ето защо - въпреки огорчението, което е получил тогава, през 1943 година, само една година по-късно, през лятото на 44-та, той отиде в Чамкория да говори с регентите какво да се прави по-натам. Той изобщо не се ръководеше от обидите, които лично на него са му нанесени. Нито пък от страха, че може да изгуби поста си или да навреди на кариерата си.

- Споделял ли е огорченията си вкъщи заради бламирането му от поста подпредседател?

Не, никога. Никога не си позволи да кори Богдан Филов пред нас. Извън това, което е споделил в записките си за разменените тогава реплики, нищо друго не е казвал. Но той никога не си позволи да каже по адрес на когото и да е било нещо обидно или остро. Дори след 1944 година. Баща ми беше по-директен, но вуйчо ми беше истински политик - той гледаше на събитията не през своето наранено его, а като политик и ги преценяваше като политик. Той говореше за системата, не за личностите. Личностите ги преценяваше според интелекта им.

- Какво казваше за системата?

Казваше, че това е съветска система, че е наложена с помощта на Червената армия, че е чужда за България. И че рано или късно ще рухне сама.

- А Вие какво мислите за Богдан Филов?

Това, което съм чувала от баща ми - той много го уважаваше като учен и казваше, че не му е било мястото в политиката. Предполагам, че и вуйчо ми е мислел така. Но според мен сега много хора не разбират тогавашната ситуация и съдят от днешна гледна точка. Филов е трагичен образ, той е една жертва.

- Вуйчо Ви споменавал ли Ви е подробности около писмото, което тогава внася за обсъждане в Народното събрание?

Да, защото въпросът доста се е разшумял, тъй като вуйчо ми сметнал за по-почтено да уведоми председателя на Народното събрание за инициативата. Не е искал това да изглежда като някаква конспирация. Той винаги постъпваше принципно и както смяташе, че е редно. Председателят, от своя страна, разбира се, докладвал на Филов и малко по-късно му предал желанието на министър-председателя: да не се внася изложението, а да се изчака свикването на заседание на мнозинството, където да се обсъди този въпрос. Но Димитър Пешев не пожелал да се съобрази с това желание, защото се опасявал, че на това заседание може да се окаже натиск върху народните представители. Затова побързал да депозира писмото в кабинета на министър-председателя. И тъй като избързал да го внесе, доста негови приятели не са успели да го подпишат, защото са били извън София. Някои дори малко му се сърдели, че не ги е изчакал.

- Кои например, знаете ли?

Например Спас Ганев и Деян Деянов са искали да го подпишат, както и много други. Но освен депутатите, които не са успели да го подкрепят с подписа си, защото са били в провинцията, имало е и народни представители от опозицията, които са искали да се присъединят. Но Димитър Пешев е настоявал акцията да се ограничи само в рамките на мнозинството и изложението да е подписано само от тези народни представители.

- Защо само от мнозинството?

Не е искал акцията да изглежда като антиправителствена, нито като недоверие към правителството, защото, както той пише в записките си, това споразумение за депортирането на български граждани не е дело на българското правителство.

- Да, той пише буквално: "без да става дума за недоверие към правителството, особено че последното никога не потвърди, че съглашението за изпращане на български граждани вън от България е негово дело, и че последните мерки се вземат с негово съгласие и под негова отговорност." (Пешев 2004).

Да, именно. Затова той не е искал това да изглежда като бунт, както го е провидял Филов всъщност - вероятно заради отказа на вуйчо ми да се подчини на желанието му да не депозира писмото.

- В спомените си Димитър Пешев дори обяснява защо е разбирал, че акцията не бива да изглежда и като антигерманска.

Да, точно така. В спомените си той обяснява защо, въпреки че отклонява подписите на депутати от опозицията като Петко Стайнов, допуска изключения само за Александър Цанков и за Тодор Кожухаров, които също са опозиция, но отдясно.

Вуйчо ми пише, че прави това от съображения, че тези депутати по принцип са прогермански настроени и затова предприетата парламентарна акция не може да се счита за противогерманска. Той дори уточнява, че е предполагал, че може да се направят и такива внушения от някои - че акцията е антигерманска.

- Той казвал ли ви е, че всички тези мерки срещу евреите, както и опитът да бъдат изселени евреите от България се правят по настояване на Германия?

Но разбира се, това беше ясно на всички. Същевременно България не можеше да се противопостави открито, затова и вуйчо ми пише в спомените си, че акцията не трябва да изглежда като акт срещу Германия и нейната политика, а само като едно несъгласие по един конкретен въпрос, без при това да се прави демонстрация - нито срещу правителството, защото това споразумение не е негово дело, нито срещу Германия, защото положението на България е деликатно.

- Димитър Пешев споменава, че много от депутатите са подписвали писмото с облекчение, а един народен представител, полагайки подписа си, е заявил: "Честта на България е спасена."

Разбира се. Името на България е първото, за което са мислели тогава.

На вуйчо ми неведнъж му е било съвсем ясно, че рискува своята политическа кариера, не само тогава с еврейския въпрос, и преди, по други въпроси. Но той винаги постъпваше по съвест, винаги в името на България и на правото. И знаете ли, ние със сестра ми много сме спорили с него, но той твърдеше, че правото е точна наука, че не може да се подхожда безпринципно.

Димитър Пешев със семейството си на сватбата на най-големия брат Тончо, 1925 година

Димитър Пешев със семейството си на сватбата на най-големия брат Тончо, 1925 година. Младоженците са отляво, отдясно е другият брат (вторият поред) със съпругата си, а над главата на родителите Кица и Йосиф са останалите трима братя: Петър, Димитър и Стоян и между тях сестра им - майката на Калуда Кираджиева. Личен архив К. Кираджиева.

- Бях изненадана, че е писал спомените си доста откровено - обсъждайки и Соболевата акция, и действията на комунистите, и Народния съд. Не се ли е страхувал, че ако попаднат в ръцете на комунистическата власт, това ще му донесе сериозни неприятности?

Не знам дали вътре в себе си се е страхувал, но не страхът, а чувството за дълг го водеше, докато пишеше спомените си. Той наистина внимаваше какво пише, но не от страх, а от добросъвестност, от чувство за отговорност пред бъдещите поколения. Искаше да поднесе събитията максимално обективно и коректно.

- Как и кога бяха предадени записките на Димитър Пешев в Държавния архив, знаете ли?

След неговата смърт през 1973 година, баща ми прегледа записките, отдели тези за Народния съд, а останалите ги предаде в Държавния архив. Тетрадките за Народния съд останаха вкъщи, защото бяха много изобличаващи за комунистическия режим и се опасявахме да не ги унищожат заедно с останалите записки. И затова аз ги предадох на архива едва през 2002 година.

- Димитър Пешев наистина е оставил много ценни сведения за т.нар. Народен съд. Имате ли лични спомени?

Това беше едно ужасно време. Аз бях дете, но помня как със сестра ми седяхме от двете страни на майка ми, тя беше поставила радиото на земята, не знам защо. И ние седяхме на пода и слушахме, притиснати до нея. И така чухме присъдата. И колкото и странно да е, първият, който дойде у дома, беше ген. Винаров, който бе настанен в жилището на вуйчо ми и който ни каза, не без съчувствие, че трябва да се радваме, че главата му е останала на раменете. Това бяха страшни времена. Веднага след 9 септември започнаха убийства без съд и присъда, отвличания на хора. То беше толкова страшно, че баща ми не знаеше, като тръгва сутрин на работа, дали ще се върне вечерта. Той работеше в Дирекция на трамваите и осветлението и негови колеги ги вземаха направо от работа и не се връщаха повече. Някои изчезнаха безследно и до днес не се знае къде и как са убити.

- Димитър Пешев разказвал ли Ви е за т.нар. "Народен съд" нещо повече от това, което е написал в спомените си?

Вуйчо не обичаше да говори нито за "Народния съд", нито за затвора. Някои неща за затвора научихме от негови приятели. Но помня и никога няма да забравя как на Бъдни вечер през 1972 година той ни каза, че иска да ни прочете нещо. И тогава ни прочете разказа за онази страшна Нова година на 1 януари 1945. Помня как всички плакахме. И петимата плакахме тогава.

- Каква беше неговата оценка за т.нар. Народен съд?

Че това не е съд. Че това изобщо не може да се нарече съд и не отговаря на условията на един съд.

- Каква беше исканата присъда за Димитър Пешев от т.нар. Народен съд?

Прокурорът искаше за него смъртна присъда. И за малко не я постигна.

- Това, че е участвал в спасението на евреите, ли натежа при замяната на исканата смъртна присъда с присъда за 15-годишен затвор?

Не. Акцията му за евреите изобщо не натежава като аргумент. Та нали двама от адвокатите, самите те евреи, отказват да го защитят. Нисим Меворах отказва по политически причини, защото е комунист. Другият адвокат - Давид Лиджи, бе назначен служебно и отказва да го защитава, предполагам от страх. Не знам, навярно са имали основания да се страхуват. Не мога да ги съдя. Но помня как другият ми вуйчо, Тончо, най-големият брат на майка ми и тя самата търсеха адвокат да го защитава и колко бяха отчаяни, когато Меворах им отказа.

Накрая добре, че Йосиф Яшаров, той също беше евреин впрочем, се съгласи да го защити. Вуйчо ми казваше, че той много добре го е защитил и след като излезе от затвора, отиде да му благодари. Самият Яшаров си изпати от комунистическата власт за това, че е защитавал вуйчо ми. Бяха му отнели адвокатските права и затова по-късно - през 1949 година, когато на евреите беше разрешено да напуснат комунистическа България, той емигрира.

- А какво тогава спаси Димитър Пешев от смъртната присъда?

Ние мислим, че го спаси това, че като министър на правосъдието през 1935 година беше задържал смъртните присъди на Дамян Велчев и Кирил Станчев и не беше допуснал те да бъдат изпълнени преди двамата да упражнят конституционното си право да бъдат или да не бъдат помилвани. Историята е следната. Военен съд ги осъжда на смърт и те подават молби до царя да ги помилва, но преди да дойде отговор от цар Борис, който отсъства по това време, идва нареждане от военния прокурор да се изпълни присъдата. И вуйчо ми, който по това време е министър на правосъдието, задържа присъдата, докато царят отговори на молбите, и не допуска тя да бъде изпълнена, заявявайки, че няма да поеме политическа отговорност за това - тоест, че ще си подаде оставката. И после царят отменя смъртните присъди. Вуйчо ми беше принципно против смъртните присъди, а мисля, че и царят не ги е одобрявал. Но по време на "Народния съд" вуйчо ми и адвокатът му посочват Дамян Велчев за свидетел и ние вкъщи предполагахме, че това е, което го спасява, а не акцията му за спасяване на евреите. Та нали осъждат на смърт двадесет от депутатите, подписали неговото писмо и ги екзекутираха веднага, още същата нощ.

- Да, картината, която описва в спомените си, е потресаваща. Разказва как Спас Ганев, с когото са били приятели, е успял само да му прошепне "целуни децата ми"...

Да, и вуйчо ми се измъчваше, че не е успял да изпълни това негово последно желание. Госпожа Ганева и децата й бяха изселени и те така и не се видяха.

- В присъдата му остана ли обвинението в антисемитизъм?

О, да. В обвинителния акт пишеше - и за антисемитизъм. И знаете ли, когато през 1961-1962 година Буко Лазаров, който се беше изселил в Израел, правеше сондаж дали ако го поканят в Израел, вуйчо ми ще приеме поканата, той категорично отказа1. Заяви, че докато това обвинение срещу него - в антисемитизъм, седи в присъдата му, и кракът му няма да стъпи в Израел. Представяте ли си - да имате възможност да излезете от комунистическа България, да посетите Израел и да откажете? Но ето такъв човек беше той - много принципен и неподкупен. В крайна сметка той беше предприел тази акция не, за да го канят в Израел или да му се отплащат, а от чувство за справедливост.

- Евреите в България не протестираха ли срещу това абсурдно обвинение?

Евреите в комунистическа България нямаха думата. Освен ако не са били комунисти. Някои от комунистите по-късно се осъзнаха, но и те бяха малцина.

- Смятате ли, че т.нар. Народен съд е процес за Холокоста?

Не, не смятам. Категорично не.

Нали Ви казвам, че те искаха смъртна присъда за вуйчо ми, че екзекутираха двадесет от народните представители, които подписаха писмото му срещу изселването на евреите. Как може да се твърди, че този политически трибунал е процес за Холокоста, когато заповедите идваха от Москва и обвиненията бяха формални, за пред света? Никой не се интересуваше по време на процеса дали тези обвинения са справедливи, или не. Въпросът беше да бъде унищожен елитът на България, за да няма кой да се противопостави на съветизацията. Да бъде определян "Народният съд" като процес за Холокоста, това е не само подмяна на историческата истина. Това е кощунство с паметта на жертвите, включително с паметта на тези, които се бореха за спасяването на евреите в България.

- След като вкараха Димитър Пешев в затвора, разрешаваха ли ви да го посещавате?

Разрешаваха веднъж на две седмици да се носи бельо за преобличане и храна. И това се превръщаше в неизбежно унижение. Помня как майка ми тръгваше по тъмно, баща ми й помагаше да занесе торбите до трамвая и как се връщаше по тъмно, премръзнала, защото нарочно ги караха да чакат цял ден. Веднъж ни заведе на свиждане с вуйчо ми, предполагам, за да му даде малко кураж, малко топлина. Но той после я помоли да не ни води повече.

- Имаше ли антисемитизъм в България преди 1944 година?

Не, нямаше никакъв антисемитизъм. Това твърди и вуйчо ми в записките си. Аз самата не си спомням да е имало изобщо антисемитски настроения, напротив. А и то се вижда - акцията за спасяването на евреите има пълна подкрепа в цялото общество.

- Как мислите, чия е заслугата за спирането на депортацията на евреите от България?

Спирането на депортацията е съчетание от много фактори и както казах вече, имало е голяма подкрепа от много кръгове - и от Лекарския съюз, от писателите, от Българската църква, тогавашната, разбира се. И тази голяма обществена подкрепа е била много важна - и за вуйчо ми включително. Заслуга има цялото общество - и политиците, и народните представители, и интелигенцията, и църквата, но без решението на царя щеше да е невъзможно. Не е редно да се отрича или да се омаловажава заслугата на царя или на църквата.

- Точно това твърди и Евгений Силянов (Недева 2007), че в средите на емиграцията те винаги са подчертавали общественото участие в събитията, защото това е истината, и че заслугата на Димитър Пешев и на всички останали участници е много голяма, но че заповедта за спирането на депортацията и връщането на евреите по домовете им идва от цар Борис и че без тази заповед всички останали инициативи нямаше да се увенчаят с успех.

Така е, разбира се. Те взаимно са се допълвали - най-вероятно царят е използвал общественото недоволство и акцията на Димитър Пешев и като част от аргументацията си пред германците, че тъй като народните представители, Църквата и интелигенцията протестират, не е желателно във време на война да се настройва българското общество срещу съюза с Германия. На конференцията, на която присъствах в началото на октомври, имаше некомпетентни изказвания, че цар Борис нямал никакви заслуги и Николай Поппетров с право възрази, че без решението на царя това е невъзможно, защото спирането на депортацията зависи от държавния глава.

- Според Вас знаело ли е се е тогава, че депортацията на евреите извън България означава неминуема смърт?

Не, никой не е знаел тогава. И вуйчо ми го пише в спомените си - че за нацистките концлагери на смъртта и какво се е вършило там, те са научили едва след войната.

- Но защо тогава обществото толкова се е вълнувало и е протестирало срещу депортацията на евреите?

Ами как защо? Те са български граждани. Освен това нали си представяте какво е да се изпратят толкова хора извън страната им, при неизвестни и най-вероятно ужасни условия за живот. И между тях бременни жени, деца, старци, болни.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Не е за чудене, че след 9 септември 1944 г. евреите в България не се застъпват за своите спасители, двадесет и няколко от които са екзекутирани безмилостно от "народната" власт в злокобната нощ на 1 февруари 1945. Причините са поне две. Първата е, че в края на 1944 и началото на 1945 все още малцина си дават сметка, че евреите са били спасени не от изселване извън България, а от ужасна смърт. Истината става ясна след края на войната. Но най-важната причина е, че и българи, и евреи нямат власт, за да попречат на изпълнението на указанията от Москва за безпощадно избиване на елита на България. Власт имат само тези евреи, които са комунисти, но те, също както и българите комунисти, сляпо и фанатично изпълняват заръките на "вожда" и "учителя" Георги Димитров, който гневно нарежда да бъдат изоставени всякакви съображения за хуманност. Тези, които се опитват да се застъпват за преследваните от комунистическия терор, на свой ред се превръщат в преследвани. Едва двадесет години по-късно, изселилите се вече в Израел български евреи ще си дадат сметка колко много дължат на Димитър Пешев и ще се опитат, макар и с малко, да облекчат съдбата му. Повече подробности по този въпрос може да научите от видео интервюто на колегите от Лондон Велислав Радев и Джанет Бари с Калуда Кираджиева - вж. Радев, Бари (2013). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Недева 2007: Недева, Ирина. Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов. София: Сема-РШ, 2007.

Пешев 2004: Пешев, Димитър. Спомени. София: ИК "Гутенберг", 2004.

Радев, Бари 2013: Radev, Velislav, Barrie, Janet. My Uncle Bulgaria's Schindler (Video interview). // MyCentury.tv, 2013 <http://mycentury.tv/bulgaria/item/637-my-uncle-bulgaria-s-schindler.html> (04.04.2013).

 

 

© Даниела Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.03.2013, № 3 (160)