АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: "СЪПРОТИВАТА НА ТУРЦИТЕ БЕ КАТАЛИЗАТОР И ЗА НАШИТЕ ИНАЧЕ ДОСТА МЕКИ ИНТЕЛИГЕНТСКИ АКЦИИ"

Даниела Горчева

web

- Каква историческа оценка бихте дали на майските протести на българските турци през 1989?

- За мен майските събития бяха най-вълнуващата гражданска акция, на която съм била свидетел през моя живот. Това беше истинска мощна съпротива срещу режима на насилие и по онова време беше въпрос на голяма храброст. Ние в София се вълнувахме, следяхме всички съобщения по западните радиостанции, получавахме телефонна или лична информация от представителите на турците в Клуба за гласност и преустройство, а също и от Независимото дружество за правата на човека. Самите ние организирахме декларации и индивидуални текстове, които излъчвахме в тяхна подкрепа също по радиостанциите.

Когато започна голямото прогонване на турците от България, драматизмът се засили до крайност и трябваха още по-демонстративни актове на подкрепа и на съпротива и от наша страна. Докато “Клубът” подготвяше остра декларация в защита на нашите съотечественици, някои от нас преминаха и към индивидуални актове. На 22 юни аз прочетох в Института по балканистика “Отворено писмо до моя приятел Салих Бакладжиев”, в което поисках извинение от турците в България, за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим. Почти по същото време Блага Димитрова прочете по радиостанциите своето есе “Името”, внесохме в Народното събрание и общата декларация.

Сега има доста спорове по въпроса, но истината е, че съпротивата на турците, техните злощастия, бяха катализатор и за нашите иначе доста меки интелигентски акции.

- В България и до ден-днешен се твърди, вкл. в учебниците, по които учат децата, че е имало масово насилствено „потурчване”, а учи ли се в училище за масовото насилствено „побългаряване”?

- Учебниците по история, както и преосмислянето на историята от самата историография е много дълга тема. Бих казала само, че има някакъв напредък през последните 10 години в няколко направления. Още в навечерието на т.нар. ”възродителен процес” през 1982 г., а и в неговия ход 1984-1989 г. моите научни занимания като историк османист бяха изцяло съсредоточени върху документалното разбулване на историческите мистификации за насилственото налагане на исляма на Балканите и в България в частност. Детайлно изследвах и хода на османската колонизация на балканските провинции, което категорично отхвърляше пропагандната теза, че няма турци, а само ислямизирани българи. Първата ми книга “Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт ХV-ХVIII в.” беше свалена през 1986 г. на шпалти от печатницата на издателството на БАН и конфискувана от тогавашния Комитет по цензурата. Излезе от печат едва през 1990 г. Независимо от това още тогава си пробиваше път един нов поглед и различен прочит за османския период, който вече е доста навлязъл в новите учебници по история.

Колегите правят опит в най-новия, мисля, че е 9-ти том от многотомната История на България да отразят реалното участие на турците, ромите, арменците, евреите в българската история. Напоследък има не малко специализирана литература, която представя обективно историческите събития.

С това искам да кажа, че написването на една история, която е изчистена от романтично-сантиментални тези, наследени още от Възраждането, и която да е обективна и безпристрастна, е продължителен процес. Рано или късно вярвам, че учебниците по история ще съдържат точна информация и за събитията около насилията над турците и мюсюлманите в България.

- Въпреки че “възродителният” процес не се приемаше от голяма част от българското общество, вие бяхте един от малкото гласове, които се надигнаха в протест. Защо през 1943 българските граждани, държавници и духовници успяха да спасят българските евреи, а през 1984 мълчаха?

- Би било глупаво да се представям за по-храбра от другите. Най-напред бих посочила, че в моето семейство толерантността е издигната в култ - най-първа сред човешките ценности. Освен това имах шанса да съм специалист по османска история, по етническите и религиозните общности в България и на Балканите. Още като студентка, а и като млад учен, съм работила на терен, живяла съм сред турци и помаци и ги познавах много добре. С една дума, аз бях освободена от каквито и да било негативни стереотипи - познавах реалната история на България като една от Румелийските провинции на империята, както и много добре историята, традициите и културата на самите малцинства. За разлика от мен, преобладаващата част от хората носят в себе си негативни нагласи, цяла серия от тежки предразсъдъци към турците и мюсюлманите, култивирани у тях още от детството, от литературата и учебниците по история. Не е лесно да се изправиш в защита на хора, за които ти е внушено, че са “пета колона”, сепаратисти, че са потомци или на поробители, които са ни клали, или са предатели, обърнали гръб на християнството и приели чуждата религия и т.н. Мога да изброявам много дълго пропагандните клишета, с които в продължение на десетилетия е обработвано съзнанието на българите. Българската нация е възпитана да се възприема като единна етно-нация, а не като съставна гражданска нация и затова се отнася към представителите на малцинствата като към “второ качество“ хора. Това много трудно се преодолява. Към него ще добавя, че в хода на “възродителния процес” и особено през месеците на прогонването, пропагандната машина работеше на пълни обороти и допълнително противопостави българите срещу турците.

Що се отнася до спасяването на българските евреи, нека не забравяме, че в същата тази 1943 г. българските военни в новоприсъединените територии са натоварили на ешелоните на смъртта 11 343 евреи и от тях са оцелели само няколко души. Ние можем да се гордеем с акциите в подкрепа на евреите в България, но би било отново изкривяване на историческата истина, ако не си зададем въпроса защо постъпихме така ужасно с евреите от Македония и Тракия? Това е много важен за морала на българската нация въпрос. Защото ние не сме толерантни така, както обичаме да се самоласкаем. Нашата толерантност е на битово ниво - “моят съсед от другия етнос или религия” е добър, но те като общност са лоши и ме застрашават. Нашата толерантност не е изведена до високите нива на национална философия и култура. Българите никога не са се чувствали застрашени от евреите в България, имали са ги за социално и културно близки, към това ще добавя, че може би единствените безпроблемни смесени бракове в нашата страна са между българи и евреи. Затова сме ги и спасили, защото са били като нас, не ярко различни, както са мюсюлманите или ромите.

- Как огласихте своя протест?

- Огласих своя протест най-напред през 1985 г., почти веднага след като имах подробности за злодействата, които се вършат в регионите с турско население. Като пълен наивник отидох в Държавния съвет и поисках среща с Шукри Тахиров, заместник на Георги Джагаров. Малко се знае за това, но един от авторите и главните морални подбудители, а след това активен участник в изпълнението на опитите за асимилация на турците беше именно Георги Джагаров. Неговият заместник Шукри Тахиров вече се беше прекръстил на Орлин Загоров и половин час спорихме как да го наричам - отказах да го назовавам с новото име. Изнесох си словото пред него, че това е авантюра, насилие, че ще попаднем в изолация от външния свят и т.н. Когато ме отпращаше, от кабинета си излезе Джагаров, който вече знаеше какво сме говорили, като че ли беше слушал, и ми каза: ”Значи, вече имаме опозиция, а? Много шум вдигаш, но няма да има репресии за теб и приятелите ти - няма да правим герои от вас...”. Така безславно приключи моят опит за директно атакуване на тогавашните институции. След това вече ви е известно, че потърсих да се включа в организирана съпротива с надеждата да е по-ефикасна, а след това и писането на декларации, моето отворено писмо и т.н. Като специалист по темата участвах в изготвянето на повечето текстове на неформалите, които касаеха правата на човека и правата на малцинствата. Впрочем в един момент тогавашният министър на МВР Димитър Стоянов беше поискал от Председателя на БАН да бъда уволнена от Института по балканистика, “защото вашата учена дамичка руши пропагандата, която ние с труд градим...”. Истината е, че моето научно ръководство и колегите ме подкрепиха и защитиха. А и академията тогава като цяло беше зона на свободен обмен на мисли. Именно през 80-те години бяха създадени летните школи за млади учени, които де факто се превърнаха в школи по волнодумие и разкрепостени разговори между две поколения учени. Там нямаше забранени теми и доста млади учени именно там се настроиха да мислят свободно, критично и по-късно се включиха в гражданските организации.

- Страхувахте ли се? По това време сте майка на две малки деца, едното е едва на 3 месеца?

- Да, много се страхувах. Не за себе си, а за децата и старите си родители. В продължение на близо година семейството ми беше подложено на телефонен терор, заплахи, смъртни присъди и т.н. Баща ми и майка ми бяха ужасени. От началото на 1989 г. ДС беше взела решение да ни следят, подслушват и да ходят по петите ни съвсем открито и демонстративно, за да ни уплашат. След разпространението на моето открито писмо по Свободна Европа, Би Би Си и Дойче Веле един преди обяд с Евгения Иванова, нейната малка дъщеричка Яна, аз с малкия Любчо и с Ради във количка бяхме приклещени от всички посоки с коли и цивилни ченгета в Мадарската градина. Много се уплашихме, защото не си представяхме какво ще стане с трите деца, ако ни натикат по колите и изчезнем. Бях се подготвила психологически и практически - отбих Ради и го захраних изкуствено, събрах си чанта с тоалетни принадлежности и чаках. Когато тръгнаха митингите в София, които скандираха за такива като нас: “Смърт за националните предатели!”, шествията минаваха покрай нашия дом и баща ми каза: “Това ми е познато до болка. Не мога да те защитя. Явно ще продължиш затворническата традиция в семейството”. Това не се случи, до този момент не съм била репресирана, живея и работя свободно, без цензура и това ми вдъхва надежда, че България се променя, че демокрацията укрепва, макар бавно и мъчително.

© Даниела Горчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2009, № 8 (117)

Други публикации:
Диалог (Холандия), 2009, бр. 51, с. 11-12.