ТАКА СЕ СЛУЧИ

Димитър Дъбов

web

Реалността на зида е толкова тънка, че се извива като дъга. Седя с баща си. Разговаряме. Усещам приближаване и опасност. Не помръдвам...

Срещу нас тича разярен овен. Голям. Страшно бял. Повдигаме крака. Разминава ни. Инерцията му се губи надолу по каменистата улица. Обръща се. Готов е за втори удар, с който да разклати зида. Но аз вече дебна. Улавям дъха му в себе си, слюнката в устата му...

Втори удар. Но този път спира пред нас и започва да блъска с рогата по камъните. Баща ми е до мен. Животното установи, че атаката не е успешна. Отдръпна се назад. Захвана рогата си с копита, отчупи ги, притисна ги един в друг и нападна с невероятна скорост. Тялото ми избегна усещането на врязващи се в мен костни образувания, които щяха да ме изкормят, незнайно и за мен как. Явно, очакваше ударът да е сполучлив и след такъв развой овенът застина. Не се бавим. Или поне не баща ми. Посегна, хвана двата рога и ми подаде единия да го държа аз. Дърпаме в различни посоки, а животното се премята от болка.

Последвалият звук е отвратителен. Като на раздрана от сухо дърво кора, но добре обвит в овнешки вой. Държа в ръката си единия рог...

Конвулсиите на съществото са мощни и сякаш нямат край. Захвърлям рога в прахта на уличката и се нахвърлям върху гърчещото се тяло. Взимам камък и започвам да нанасям удари по главата на овена. Плиска кръв, след малко и костици от черепа, едното око се разтича като лоено топче върху нагорещена плоча...

Не ми стигаше...

Продължавам да нанасям удари с камъка - езикът изскача, зъби се разпиляват като скъсана огърлица, черепът се деформира като настъпана цигарена кутия и кръв, кръв, кръв... Камъкът започна да ми се изплъзва, когато удрям на твърдо...

Затворил съм очи от обзелия ме гняв. Не е важно да гледам, а само да нанасям удари.

Никой не ме спря.

Удрям на твърдо. Отварям очи. Главата на овена е станала каменна. Формата същата, но от камък. Дали има символ или смисъл не зная. Трябва ми мъдрец, отшелник, светец, за да ми подскаже, разтълкува. Каменна глава. Но въпреки това аз продължавам да удрям със същата обсебеност. Кръв няма - хвърчат само каменни отломки. Тялото е под мен. Изстива...

© Димитър Дъбов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2006, № 8 (81)

За този текст авторът става носител на втора награда от конкурса за кратка проза на LiterNet и Erunsmagazine (2006).