Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИМОНАДА НА ПРАХ

Деница Дилова-Маркова

web

Бисер спеше в калъфа на вилончелото си, така го заварвах всяка сутрин, брадясал и с неумити очи, умирисан на "Арда" с филтър. Досега не бях имитирала никого, но от известно време се усещах как след срещите с него се мъча да държа цигара както той я държи, да изговарям думите като него и да повдигам вежда както той правеше, когато се съмняваше в нещо. Сутрин заставах срещу огледалото и изричах някоя негова реплика. "Мога да пия и да работя, но ако ми правят забележка за пиенето, мога да пия и да не работя."

Напоследък си беше оставил бакенбарди, които страхотно му отиваха. Вероятно следваше някое модно течение, тъй като имаше и нова страст - да изучава английски. Беше натъпкал всичките си джобове с малки листчета с думички, от време на време ги вадеше и си ги четеше. На едното лице изписваше думата на английски, а на задната страна - преведено на български.

- Ела, да ти покажа нещо - каза Бисер веднъж и тръгна по стълбищата надолу. Между къщата му и съседната имаше близо метър разстояние, половината от което беше натрупано с дърва. Наведе се напред към съседната къща. Носеше все широки панталони, без колан и цепката на задника му се видя до средата. Все още го желаех повече, отколкото обичах.

- Знаеш ли кой живее там? - попита Бисер и заметна глава към съседната къща, а аз отместих поглед от цепката на задника му и изцъках с език. - Гено Робски.

- Гено Робски? Онзи Гено Робски? Професорът?

- Мхм - кимна.

Една нощ, докато чакахме сънят да ни споходи, Бисер ми беше разказал една случка с един известен учен от нашия град. Професорът беше голяма фигура, от стар аристократичен произход, доста заможен. Преди много време пътувал до Лондон по работа, някакъв симпозиум, когато пристигнал тук на гарата и жена му отишла да го посрещне с карета, конят се подплашил от свирката на влака и ги убил - и нея, и водача.

Двамата с Бисер се снишихме и се вторачихме в бечовата стая на къщата. Вътре на стол седеше неподвижна мъжка фигура в бял костюм, напомняща восъчните фигури на мадам Тюсо, и гледаше към стената.

- Какво прави? - не знам защо шепнех.

- Мисля, че гледа някаква снимка на отсрещната стена - каза Бисер. - Направил си е гроб, някаква възрастна жена го поддържа, точно до този на жена му. На плочата има негова снимка, изписано му е името и кога е роден - липсва само датата на смъртта. Дъщеря му идва сутрин и вечер, храни го и го мие. Мисля, че е наред с главата, просто не ще да прави нищо. Но и не умира...

- Това не е ли смърт... - казах тихо.

- Знае ли човек... Ти можеш ли да докажеш, че сега това е живот? - погледна ме право в очите Бисер. Аз се усмихнах лукаво и поставих ръка на чатала на любимия си. Той сведе поглед надолу към ръката ми, вдигна я и я целуна.

- Утре ще дойда да го нарисувам - казах. Бисер ме изгледа мълчаливо.

Ако искаш да станеш добър художник, трябваше да нарисуваш много старци. Колкото по-стари и сбръчкани са те, толкова по-добре за теб. И не защото бръчки се рисуват по-лесно от гладки розови бузки, а защото не си струва да рисуваш деца. Какво можеш да разкажеш с един портрет на дете, освен ако не е някоя пухкава инфанта. Извадих си фотоапарата, трябваше да снимам професора, без да изглежда нагло и да ме видят други съседи, а после да импровизирам на листа. Докато се стараех да избегна отраженията от светлина върху мръсното стъкло на стаята на професора, ми се стори, че е обърнал глава и ме гледа. Първо ме заля вълна от срам, почувствах се като крадла, после се наведох и погледнах почти залепила лице вътре. Със сигурност Робски беше извърнал глава и ме гледаше. Овесих фотоапарата на шия и заобиколих къщата, натиснах вратата - беше отключено и влязох.

Робски беше вторачен в стената, без да дава признаци, че ме е видял. Миришеше на "виетнамско чудо". Всички стаи на дядовци миришат така, по това можеш да познаеш дали има възрастен човек в къщата. Млад човек не би понесъл тази смрад. На стената, срещу която стоеше живият труп, имаше закачена фотография на жена, приближих се и я огледах, погледнах към професора и махнах една паяжина, увиснала над снимката.

Представих си дъщерята на професора, мъкнеща всеки ден подрънкващите тенджерки за храна, как коленичи и храни човек, който не иска да яде. Получих нещо като стомашен спазъм при мисълта. Не понасям гледката на възрастни хора, които се хранят, няма по-жална картинка, всеки път, когато видя баба или дядо да слагат нещо в устата си, направо ми иде да зарева на глас, дори да ги видя как си избират и купуват храна в магазина ми действа смазващо.

След като натъпче храната в това безжизнено тяло, дъщерята вероятно го събличаше и го обтриваше с мокра хавлия, така както правят с труповете. Професорът не беше успял да се израдва на децата си, защото девойката от снимката отсреща се беше качила на карета, за да го посрещне от гарата. Нашият град е единственият, в който гарата е на километри от града. Ако живееха в Котел или пък Шумен, вероятно в къщата сега щеше да шета една пъргава баба.

Доближих се до професора, надникнах в очите му и видях, че старецът изобщо нямаше поглед на луд. Безумците гледат без капка свян, погледът им обикновено е толкова директен, че може да те зашемети и никога не свеждат очи първи. Робски измести леко зениците си встрани - или аз бях по-смахната от двама ни, или не видя нищо интересно в мен. Гено Робски беше сам-самичък на света и това никак не ми се понрави. Заотстъпвах към вратата, без да съм направила нито една фотография, и се измъкнах от къщата пъргаво като крадец, заварил труп в дома, който е влязъл да обира.

Този път Бисер ме завари вкъщи, очевидно притеснен, че не отивам у тях. Скачах ритмично на леглото, заслушана в скърцането на пружината и в радиоточката. Нивото на река Дунав, Нови Сад...

- Какво има, бебе? - ме пита Бисер. Беше дванадесет години по-голям и обичаше да го напомня. - Ходи ли на гости у Робски?

- Да, но не искам повече да ме водиш там. Не ми е по силите - спрях аз с подскоците.

- Къде искаш да бъдеш заведена?

- На кино.

В осемнадесет часа с Бисер влязохме в кино "Развитие", даваха филм с Мастрояни, но тъй като седнахме на задните седалки, не помня нищо от филма. Едва се откопчихме един от друг, когато светнаха салона. И после моят любим каза, че на другия ден трябва да ходи да помага на баба си на вилата, ще преспи там и утре ще остане до късно и аз казах "добре".

Баба му ме обожаваше, всяка неделя, в която беше свободна, ни водеше на сладкарница да ни поръча по една боза, като бутваше по още 60 ст. на сладкарката да ни пусне в леко прокисналата ечемичена течност и по една топка сметанов сладолед. След като това нещо се разбъркаше, се получаваше невероятна вкусотия. Бабата винаги настояваше да ги придружавам на вилата, страно, че сега по гроздобер не бях поканена. По-добре - щях да слушам ВЕФ-а си и да порисувам.

Следобед вече не ме свърташе вкъщи и отскочих до бакалията да си взема лимонада на прах - изпразвах цялото пакетче в устата си и жабурках, докато станеше на жълта пяна. И после го изгълтвах с удоволствие. Ако питаха мен, лимонадата трябваше да се предлага само на прах. На опашката към мен се приближи Галя, моя далечна братовчедка. Галя Общата беше прякорът й, защото в различни периоди беше гадже на всички мъже в махалата.

Тя беше човекът, който осведомяваше всяко осиновено дете в училище, че родителите му не са тези, които си мисли, а едни други, дето не са го искали. Всички я мразеха, аз също, а тя не ми оставаше длъжна. Наведе се до ухото ми и прошушна злобно: "Приятелят ти прави групов секс" и отмина, уж загледана в рафта с макаронени изделия. Ако нямаше хора около мен, щях да я последвам и да я ритна силно в крака, така, както го правех преди пет години - едно от хилядите съкровища на детството, които отдавна не можех да си позволя.

Платих си бързо лимонадите и излязох от магазина, като прибрах жълтите пликчета в джоба си. Сега нямаше да ги разтварям, устата ми беше пресъхнала. Звук от вилончело неканен се намести в мозъка ми. Краката ми сами поеха към Бисерови, crazy in love, те сякаш по-добре от мен знаеха какво ще намерят там. Искаха да го видят по-скоро и да се омитат далеч, далеч оттук.

Прозорчето на къщата беше открехнато и долових познатия до болка мирис на "Арда" с филтър. В съседната къща се бяха насъбрали хора, но не обърнах внимание защо. Бързо заобиколих Бисеровата къща и слязох тихо по стълбите. Пет чифта обувки имаше пред вратата в бечовата стая, която Бисер беше преустроил в битова. Встрани, обърнати наобратно, бяха обувките на Бисер, който трябваше да е на вилата на баба си, редом с тях стояха още едни мъжки и три чифта дамски обувки. Женските, предполагам, бяха на "кифлите" от симфоничния оркестър. За втори път днес ми се прииска да съм на дванадесет и да напълня префърцунените им пантофки с боров мед.

Към виолончелото в главата ми неканени се присъединиха няколко цигулки. Скръбен дисонанс. За колко малко неща ни учат в училище. Бях завършила преди четири месеца, а нямах подготовка как да реагирам при предателство. Ако някой външен човек наминеше, нямаше да чуе нищо от стаята, но аз знаех какво става там, затова чух. Чух отчетливи женски стонове, такива, каквито Бисер изтръгваше от мен, малко след като баба му заспеше дълбоко, изпила всичките си лекарства за сън.

Погризах няколко секунди кожичките около ноктите на палеца си и после съзрях якето му, овесено на външната закачалка. Взех от мивката един химически молив, надрасках нещо върху едното от пакетчетата с лимонада на прах и го мушнах в джоба на мъжа, който може би повече нямаше да видя. Сто процента щеше да го намери, докато си вади думичките за изучаване. City. Ако искаше да ме намери, щеше да го направи. Можех да издържа много, много дълго време без него. Вече не го желаех, обичах го. Train написах на гърба.

Набързо насъбрах багаж от къщи, накарах мама да се закълне, че ще умре, ако каже, на когото и да е, къде отивам, и поех пеш към гарата. Трябваше да измина пет километра, и то между храсталаци и поляни, нямаше къщи по пътя, нито жива душа. Вероятно щях да вървя около час с голямата чанта, но един дядо с каруца ме застигна по пътя и ми предложи да ме закара. Качих се. По баира магарето му се движеше по-бавно, отколкото аз щях да се движа пеш, но беше приятно.

- Чия си? - ме попита водачът на каруцата.

- На Касамакови - излъгах. Не исках да се знае коя съм. Той нищо не отвърна.

- Много далеч, тая наш’та гара... Закъде ще гониш влак, миче? - попита дядото, цялото му лице беше в брадавици, но беше приветлив.

- За София.

- Ще те оставя точно пред гарата, от разклона отивам към Осенец.

- Остави ме по-напред... на сто метра под разклона. Не бива да приближаваш гарата много с това магаре - му казах. - Не си ли чувал за жената на проф. Робски?

- За Гено Робски ли? А-а, да, тъжна история. Добре, че се спомина човекът, да не се мъчи. Най-после намери покой...

- Какво?! - подскочих. - Кога се е споминал?

- Ами снощи, не си ли чула? Снощи просто угаснал... Вече я е намерил...

Обърнах се да погледна града от баира и да вдъхна за последно от аромата му. Беше ми мъчно и щеше да ми става все по-мъчно, но сега ми стана спокойно. Слънцето се отразяваше в прозорците на къщите, ярко жълто. И тогава чух камбаната, някой биеше камбана на умряло, но на мен не ми звучеше на умряло, а натрапчивите цигулки с вилончелото, настанили се в главата ми, изведнъж спряха. Звънът, вместо траурно, се носеше леко, на пресекулки и се чуваше чак тук, почти до злокобната гара. Бръкнах с ръка в джоба си и стиснах пакетчетата с лимонада на прах, решена да не ги отварям, докато не ме намери...

 

 

© Деница Дилова-Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2010, № 12 (133)