АСАНСЬОРИ

Деница Дилова-Маркова

web

Аз съм Феликс, тридесет и деветгодишен съм и работата ми е да откривам самоубийци в асансьорите. Всъщност това правех в продължение на четири години, когато работех като пиколо в Кула 3 - онзи небостъргач, строен преди пет години, който беше за времето си най-високата сграда в Чикаго. Този ден в асансьора беше повече от задушно, на този курс отброих двадесет и трима човека. Смяната ми приключваше след половин час. Двадесет и трима, а днес никой не натисна копчето с цифра 104. От месец не бях попадал на самоубиец и животът течеше блажено и дори монотонно. Тъкмо се загледах в тила на човека пред себе си - прошарен и скучен, когато една плаха ръчица от тълпата се протегна към онова копче с трите цифри. "Падна ли ми!", си помисли аз.

- Прощавайте, може ли за малко? - проврях се аз към собственичката на ръката. Хората ми сториха път.

- Какво има? - ме попита тъмнорусо девойче. Красиво, по онзи начин - нежен, но и малко див.

- И аз съм за вашият етаж, имаме около петнадесет минути, докато стигнем с всичките спирания, та си казах, да не скучаем, да си поговорим, а?

- Не ми се говори с непознати - рече троснато момичето. Асансьорът спря и слязоха двама мъже. Изчаках ги да излязат и когато потеглихме отново, продължих разговора:

- Как се казвате?

- Не е ваша работа! - отново ме поряза девойката.

- Знам - казах аз, но веднага реших, че се държа пораженчески. - Всъщност е моя, аз съм шефът тук. Мога ли да запитам каква работа имате на 104-ия етаж?

- Да, можете - смятам да скоча оттам. Нещо друго? - тя се обърна и ме гледаше злобно.

- Ха, точно както предполагах - ухилих се доволно. - Виждате ли, работя като пиколо тук от четири години, всичките осемнадесет човека, които натиснаха копчето с цифра 104, скочиха оттам. Размазаха се долу. Никой не отиде по работа. То и каква ли работа може да има някой там - няколко санитарни помещения, две заключени студия, които отдавна не работят, тъй като наемът им идва скъп, а бизнесът им не потръгна. Всъщност персоналът, който наистина има работа на етаж 104, се качва със служебния асансьор - и да, забравих, има страхотна панорама. Само че когато човек иска да се наслади на панорамата, отива на етаж 100, където е разположена виенската сладкарница. Не отива на етаж 104. Изобщо психологията на возещите се в асансьорите е много тънка, а аз вече имам добър опит...

- Осемнадесет са скочили? - прекъсна ме с широко ококорени очи момичето. Очите й, Господи... Не сте виждали такива очи!

- Да, не вярвате ли? - продължих аз. - И всичките все се падаха в моята смяна. Това е някакво откачено проклятие. И понеже съм наблюдателен, а и петнадесет минути не са никак малко, ставаше така, че все запомнях хората. И някак още докато се возехме нагоре, си казвах - нещо не е наред, какво ще правят там, но така и не посмях да ги заговоря, все пак не ми плащат за това. Последната беше възрастна дама, докато излизаше от асансьора, тъй като бяхме останали сами, ми връчи чантичката си с думите: "Това е за вас, младежо", и излезе. Оказа се безумно богата, а в чантичката беше написала чек за 500 000 долара. Празен чек, който остана в мен...

- Другите какви бяха? - взе да любопитства малката. Парите изобщо не я впечатлиха. Все повече я харесвах.

- О, най-различни, но преобладаваха момичета на твоята възраст. Осем от скочилите бяха девойки, преживели нещастни любови.

- Не ме интересува - врътна се тя нацупено. Беше очарователна, красива, невероятна.

- Ти попита какви са били. Най-странното е, знаеш ли кое? - Тя не отговори, но аз продължих. Бях толкова близо до нея, че подушвах аромата й. - Най-странното е, че никой не отива да скочи от съседния небостъргач - хайде, кажи ми какво е това. Сигурно защото е по-нисък... той е 98 етажа. Цялата ви мрачна компания се натиска за 104-тия етаж. Това е някаква грандомания - да скочиш от най-високото, да те видят всички колко си велик в отчаянието си...

- О, я млъкни! Изобщо не те слушам - каза наистина разсърдена русата девойка.

- Та, няма да си нито първата, нито последната - ето, вече ви надушвам успешно кои сте. Не искам да ме разбираш погрешно, изобщо няма да те разубеждавам, нямам такъв капацитет, доста трудно комуникирам с хората и те рядко ми споделят, а и никога не съм бил особено убедителен... Просто реших да заговоря следващия, който се запъти натам, откъдето никой не слиза повече. Не слиза с асансьора, имам предвид...

- Според мен си глупак - ми каза бъдещата самоубийца. Беше искрена и пряма. Бяхме на етаж 65, а вече бях влюбен.

- Да, но жив глупак, а ти след малко ще си мъртва, размазана глупачка.

- Поне ще се отърва от присъствието ти - рече тя.

- Сигурно е странно усещането да сложиш край на живота си, след като някой на метри от теб е наясно с това. Как се чувстваш?

- Много добре, благодаря! Сега, след като те срещнах, наистина ще скоча с кеф! - каза тя решително.

- Ами ако секунда след като скочиш, ти мине мисълта - "защо пък скочих, защо не слязох на етаж 100 да видя панорамата, защо не поканих този мъж да се почерпим", а? Ако ти мине тази мисъл? Ще умреш, неудовлетворена от умирането. Не само от живота, а и от умирането. Това просто е ужасно жалко, ...това е по-жалко и от най-трагичното нещо на света...

- Няма да ми мине такава мисъл, аз органически не те понасям. Дразниш ме, гаден си, гаден си... гаден... не съм очаквала, че последните неща, които ще чуя, преди да умра, ще са тъпите ти брътвежи - очите й се насълзиха, беше готова да ревне. Знаех, че ако се наплаче, няма да иска да скача отникъде.

- Ясно, аз пък много те харесвам. Ти си първата самоубийца, по която си паднах. Но не ни е писано, жалко... Аз мога да ти говоря и умно, и нормално, но не и минути преди да умреш. Тогава нищо такова не ми идва на ум. Виж, при други обстоятелства... щеше да ме харесаш, гарантирам ти.

- Добре, представи си за миг, че няма да скачам, все едно сме на среща, какво ще ми кажеш. Хайде, отворко, измисли нещо умно. Остават ти трийсет етажа.

- Ще ти кажа, че...

- Какво? - погледна ме косо тя. Точно тогава забелязах белезите по ръцете й. Тя беше опитвала и преди, но неуспешно. Бързо отместих погледа си от ръцете, за да не види, че ги гледам.

- Имаш невероятни очи. Няма такъв цвят - казах аз.

- Това са лещи - каза тя безразлично.

- Нищо, пак са хубави. Отиват ти. Всичко наоколо ти отива. Аз, аз мога да променя всичко, което те кара да се опълчваш срещу живота.

- Това са пълни кретенски истории, няма нищо вярно и истинско в тях. Знаеш ли колко пъти съм я слушала тази песен. Ти си поредният кретен - поде тя.

- Ще се чупим, малката. Ще се чупим оттук, ще идем в Банкок, Сардиния, Дубай, където искаме, навсякъде има небостъргачи, тая работа винаги можеш да я свършиш. Но имаме друга работа, по-важна за вършене... трябва да се изследваме - ти мен, а аз теб. Ще правим секс, много секс. Това е като полет в Космоса, по-хубав полет отколкото скачане от тъпи сгради, творение на човешката грандоманщина. Ще те разходя с камила - яздила ли си камила? - тя поклати глава. - Ето, камила, ще ти купя от онези шалове, дето се забраждат жените в арабските страни, искам да видя само сивите ти очи как надничат над синия шал. Човек няма само един живот - има най-малко сто и четири живота и има времето да започне всеки един от тях начисто, и така, докато му стигне времето. Знаеш ли онова прекрасно стихотворение на Жак Превер: "Кой ден сме днес, ние сме всичките дни...", разпалих се аз. Бяхме останали сами в асансьора, който пое нагоре към онзи проклет етаж. И тогава тя вдигна слабата си ръка с белези по нея и натисна 100, тъкмо бяхме стигнали този етаж, асансьорът спря и се отвори..

- Да видим панорамата тогава - рече тихо тя. Една сълза беше се плъзнала по гладкото личице. Каза го, ей така, простичко...

- Ще ме почакаш ли - плахо попитах, - не ми е свършила смяната, трябва да отида да предам униформата и да се сменя с колегата, ще дойда след няколко минути. Просто седни там и ме изчакай, поръчай каквото ти се яде...

- Добре, не се притеснявай - ще съм там, отивай, чакам те...

Тръгнах надолу с обезумял поглед, втренчен в цифрите на екрана, струваше му се, че тъпата машина върви по-бавно от обикновено. На всеки етаж спираше и се качваха много хора, а аз се свивах все по-назад, притеснен. Най-после на монитора се изписа "партер" и изхвърчах като тапа навън, смених мълниеносно униформата си, разписах се в книгата за прием, пожелах успех на колегата си и му извиках:

- Качвам се с този асансьор, поемам ги аз нагоре, докато се обличаш - и направих път на влизащите.

Първи, втори, дзъъъън... трети, четвърти дзъннн... Тя ще ме чака, обеща, няма начин да скочи сега, по-скоро друг ден, но сега не би го направила - ей такива мисли ме тормозеха. Почти не виждах нищо около себе си, но от замайването ме извади една ръка, която се протегна от тълпата и натисна 104... Заговорих го, беше мъж малко над четирийсетте. Говорихме до последно до самия етаж, после той се качи, беше решен да скочи, изобщо не успях да го разубедя. Неуспехи в работата, починали наскоро родители и предателство на жена - много му се беше насъбрало, признавам. Все ми се струва, че не взех навътре историята му и че се поставих на мястото му и го оправдах, което звучи ужасно. Може би, ако бях красива млада жена, бих успял да го спра, не знам... Просто ми се беше събрало много този ден. Самоуби се, накара ме да се закълна, че няма да мръдна от мястото си, остави ме там пред вратата на асансьора и отиде на панорамната тераса. После чух суматохите долу... линейките... И чак тогава се сетих за моето момиче, което ме чакаше. Бяха минали около 40 минути. Слязох на етаж сто и като луд обиколих сладкарницата - нямаше я. Барманът и сервитьорките казаха, че изпила едно виенско кафе, била весела, не мрачна. После си тръгнала... Бог знае къде. Момичето, което няма име, но има белези по ръцете - нямаше начин да я открия.

Постоях малко на масата, на която беше пила кафе и гледах света под мен. Когато преместих поглед към масата, видях две малки сини прозрачни пластинки. Беше оставила лещите си. Взех ги възможно най-внимателно и още ги пазя в портфейла си. Днес откриват най-високият небостъргач в Шанхай - 122 етажа. Ще се поразходя с асансьора им няколко дни. Струва ми се, че ще я срещна пак.

© Деница Дилова-Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2010, № 12 (133)