Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА КНИЖНИЯ ПАЗАР, МЕДИИТЕ И ОНЗИ, КОЙТО ТРЯБВА ДА ЧЕТЕ, НО МНОГО ПРИЛИЧА НА ГОДО

Драгомир Ценов

web

Йордан ЕфтимовЙордан Ефтимов е роден през 1971 г. в Разград. Старши асистент по теория на литературата в Нов български университет, София. В течение на три академични години преподавател (2000-2002) по антична литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Създател на първия курс по академично есе в България. Шест години (1999-2004) ръководи теоретичния семинар на Департамент Нова българистика към НБУ “Литературата в края на краищата”. От 1993 г. с прекъсвания е редактор на независимото седмично издание за култура “Литературен вестник”.

Автор е на стихосбирките “Метафизика на метафизиките” (1993), “11 индиански приказки” (1997), “Африка/Числа” (1998), “Опера нигра” (2001) и “Жена ми винаги казва” (2005), а също и на научнопопулярните книги “Антична литература” (2001, 2 изд. 2003) и “Модернизъм” (2003, 2 изд. 2005). Редактор е на “Увод в литературната теория” на оксфордския професор Тери Игълтън (2003) и на сборника “Литературни култури и социални митове” (ч. I - 2003, ч. II - 2005). Зам.-главен редактор на списание “Език и литература”.

В момента освен на академичните си задължения се отдава и на радиожурналистика - автор и водещ първо на предаването “Книжни тигри” по Radio France International (2001-2005), а от февруари 2005 - на “Студио “Хеликон” в програма “Хоризонт” на Българско национално радио.

 

1. 2006-а като че ли беше особено успешна за книгите. Според вас разговорът за литература излезе ли от академичната среда и намери ли достатъчно място в масмедиите? Основание за този въпрос намирам във вашите предавания по Радио Франс Ентернасионал - “Книжни тигри”, и по БНР - Студио “Хеликон”. По БНТ пък в началото на лятото на 2006-а се появи предаването “Библиотеката”. Дали не се очертава възможност скоро да имаме телевизионно предаване за книги като легендарните “Апострофи” във Франция?

Предаването на Георги Тенев “Библиотеката” наистина е добър знак. Темите му са сериозни, а обстоятелството, че го прави млад екип, воден от добре образован писател и драматург, му дава шанс да е амбициозно, а не просто да запълва ниша. Засега на “Библиотеката” не й е лесно - мина доста време от изчезването на предходните предавания за книги по националната телевизия - “Салон на книгата” (1996-1999) на Милка Русева, а преди това и “Литературен форум” (1992-1994) на Атанас Свиленов. Предаването на Тенев е много различно от това на Свиленов (в него домакинът показваше десетина новоизлезли книги и имаше по един-единствен гост, с когото никога не влизаше в дискусия), като концепция прилича на онова на Милка Русева (то в самото начало се наричаше “Книжна борса” и в това заглавие бяха събрани всички добри пожелания на сценаристите му), но като визуална идея и монтаж разчита на съвсем други средства.

По-общо погледнато обаче, българско телевизионно предаване за литература никога не е съществувало. Ние никога не сме имали нещо като “Апострофи”-те на Бернар Пиво - предаване, в което свръхерудит разговаря с най-големите автори в света. Не сме имали и предаване като “Литературен квартет” на Марсел Райх-Раницки по германския обществен канал ZDF - там пък четирима критици, притежаващи свои авторски рубрики в най-престижните печатни медии (FAZ, Su"ddeutsche Zeitung, Spiegel), обсъждат предварително избрани от тях книги събития. В този смисъл не искайте чак да танцувам тарантела при появата на “Библиотеката”. Става дума за предаване, чийто живот едва ли ще е дълъг.

Защото липсва единственото основание - обществената нужда, породена от една живееща с книгите значима социална прослойка. Да сте видели по другите телевизии дори намек за нужда от предаване за книги? Не забелязвате ли, че страниците за книги във всекидневниците имат способността да се смаляват до половин страница и дори до колонка - вижте “Монитор”, вижте и “Дневник”! Ами краткият, само година и месец, живот на неделното приложение за култура на Труд”? Няма кой да ги чете, затова ги смаляват и махат.

Ако имаше обществена нужда, литературата щеше да има постоянно място в медиите. Но истинска необходимост няма, защото единствено хуманитарните звена в университетите поддържат един изцяло външен на нашето общество интерес. Това е снобизъм без сила, защото няколко години след отделянето си от университетите, бившите студенти филолози и философи вече нямат време и сили да четат; това значи, че нямат закодирана необходимост от това.

Ние живеем в общество на устнеността, ние нямаме учители по стил, по конструиране на писмен текст. Като литературен историк ще припомня, че най-добрите ни книги са “Записки по българските въстания”, “Бай Ганьо”, “Диви разкази”, творбите на Радичков - във всички тях властва сказът, с други думи - “живият”, хаотичен, нелитературен говор на едни примитивни хора. Наистина - “уловен”, пресъздаден от отлични пера. Но защо те не пресъздават някакъв изпълнен с каламбури куртоазен език? Защото го няма.

 

2. А дали появата на книжния продукт в медиите спомага за неговото разпространение? Или винаги е инцидентен акт без трайно последствие за автора и неговата книга?

Продажбите след медийното представяне са силни, но краткотрайни. Нещо като блицкриг. Да вземем например сутрешния блок на bTV. Ефектът е поразителен най-вече за разпространителите, които клякат и козируват. Знам, че моите минути в събота сутрин по “Хоризонт” също са ефективни. Случвало се е дори да хвръкнат всички бройки в някои книжарници. Например когато останах без дъх, хвалейки шедьовъра на професора по география в Калифорнийския университет Джаред Даймънд “Пушки, вируси и стомана”, спечелила най-престижната награда за научна книга - Авентис. Забележете - никъде в медиите не се отбеляза публикуването на този шедьовър. Както на сборника със 117 есета от водещи учени - “В какво вярвам, но не мога да го докажа”. Научните и научнопопулярните книги минават напълно незабелязани.

Ние освен това нямаме трайно отразяване на книги събития. Би следвало в продължение на месеци да излизат рецензии за нови книги от водещите автори. Няма такова нещо. Рецензии в масмедиите просто не се публикуват. Там има само къси рекламни скандирания или отмъстителни хапливи хапки (отмъщения за стари обиди). Къде са дискусиите около новите книги на нашите представителни писатели - всички онези между Антон Дончев, Владимир Зарев, Марко Семов и Алек Попов, Георги Господинов, вече и Елена Алексиева (след спечелването на наградата “Хеликон” тази година)? Ако бяхме европейска култура, всяка тяхна нова книга щеше да се посреща с вълна от рецензии - нападателни и одиозни. Да сте свидетел на такова отношение?

 

3. Да, но от друга страна, в “Библиотеката” сериозно бе обсъдена наградата “Вик”, дадена през 2006-а на Боян Биолчев за “Амазонката от Верое”. Участваха критици като Силвия Чолева и един литературен журналист от в “Култура”, а също и членове на журито като Димитър Томов и Георги Коритаров. През декември пък на два пъти в “Библиотеката”, но и в още много предавания бе коментирана наградата за “нова българска художествена проза” “Хеликон”. Дали не става дума за увеличаването на ролята на литературните награди? Или по отношение и на тях сте също толкова скептичен?

Май се налага да отговоря утвърдително на последния въпрос. Литературните награди у нас са на критичната точка.

Националната ни награда за книги - наградата “Христо Г. Данов” - се връчва съвместно с една община, Пловдивската. А това я приравнява с многобройните общински награди - вижте само колко от носителите на “бухалчетата” (пластиката на наградата всъщност изобразява сова, но както е било и при знака на някогашното пловдивско издателство, утвърдило се е народното тълкуване) са пловдивски автори или автори, издавани от пловдивски издателства. Провинциализмът на тази награда се усилва от мижавия й PR.

Наградите “Вик” и “Хеликон” са твърде млади. Те впечатляват обаче с това, че са частни инициативи. “Вик” има страхотен награден фонд, а и добър PR. Плюс това в журитата кани атрактивни журналисти и най-злобните критици (първата година бяхме поканени със Светлозар Игов, втората - Владимир Трендафилов). Наградата има едва три издания, а вече стигна и до първия си голям скандал след избора тази година на “Амазонката на Варое” на Боян Биолчев - скандал, който имаше малко общо със самия роман.

“Хеликон” пък бе връчен за пети път и макар да е награда, финансирана от книжарска верига, е печелена и от некомерсиални книги като “Поражението” на Константин Илиев. Това й прави чест, както и лансирането на нови имена като това на последния носител - Елена Алексиева. Но бюджетът на тази награда е скромен, съответно медийното й отразяване - недостатъчно (поне спрямо нейната летва). Не е много учтиво, но ще кажа, че от медиите у нас днес никой не очаква сами да градят културни авторитети; те или рециклират онези от соца, или виждат само пустош.

“Вик” и “Хеликон” безспорно имат влияние върху пазара. Вторият носител на “Вик” бе романът на Емил Андреев “Стъклената река”. До наградата бяха продадени по-малко от хиляда бройки. След получаването й г-н Андреев попитал издателя си - “Изток-Запад” - дали мисли за допечатка. Отговорили му, че като на приятел ще му отпечатат още примерно триста. Така - забележете, без бой - “Стъклената река” бе преиздаден от великотърновското издателство “Фабер”, което продаде от него шест хиляди, че и отгоре. А през няколкото седмици между обявяването на наградата и второто издание на много места уличните търговци на книги бяха провесели над масите си картонени табели с надпис “Стъклената река свърши”. Третият носител на “Хеликон” бе Деян Енев. И въпреки че от наградената книга успяха да продадат малко над хиляда (нелошо впрочем количество за сериозна литература у нас), следващата - “Всички на носа на гемията” продаде още повече.

Наградите може и да излязат от ковьозите. Но могат и да останат на командно дишане или да си отидат. Защото през последните петнайсет години имаше няколко случая на шумно обявявани награди, които изчезват яко дим още преди второто или третото си издание.

 

4. Литературно кафене “Хеликон” показа как се правят живи срещи с писатели, издателство “Жанет 45” пък взе под шапката си доста български млади автори, имаме и наградата “Вик” - това няма ли да стимулира родната авторска продукция - роман, разказ, повест, поезия - която най-после да получи реален комерсиален успех?

Повече се радвам на не съвсем смелото, но реално обвързване на големи издателства с български писатели, на които те явно започват да държат. “Обсидиан” избра Емилия Дворянова и Катя Атанасова, “Фама” - Деян Енев, Палми Ранчев и Слав Бакалов, “Сиела” разчита освен на Мартин Карбовски и Любен Дилов-син вече и на Емил Андреев и Радослав Парушев. “Колибри” пък издаде вече две книги на Елена Алексиева. Да не говорим за настояването, че преводачите имат уникална проза - “Колибри” издава и книгите на Росица Ташева и Жанина Драгостинова.

Рано е да говорим за конкуренция. Не съм чувал за някой български автор да е имало наддаване между няколко издателства. Обратното. Издателят се съгласява след много мислене. И дори когато успее в комерсиален смисъл с книгата на българския автор, отчита успеха си по-скоро като случайност. Макар да си има закономерности. Например когато “Хермес” (друго мощно издателство) публикува “Писма до България” на Марко Семов - книга със статии, публикувани в най-тиражните всекидневници, шансът от книгата да стане бестселър е голям. Но това не значи, че издателството чрез промоции и допълнителни рекламни материали не е гарантирало пазарния успех на книгата, така да се каже - реализирало е потенцията.

“Писма до България” е в челото на най-продаваните книги от български автори за последните две години. Това обаче не й даде шанс да бъде по-добре обсъдена в медиите. Там липсваха аналитични рецензии и за “12 мита в българската история” на Божидар Димитров - тотален суперселър, от сборника с есета на един от най-често явяващите се на телевизионния екран и постоянен колумнист (през последните години на вестниците “Политика” и “Монитор”). От “12 мита в българската история” за около година се продадоха над 25 хиляди екземпляра.

Още два примера: “Тайните на големите играчи” на Григор Лилов, окупирала челото на класациите за най-продавани книги от септември насам, и “Български хроники” на Стефан Цанев. Тези книги заслужаваха да бъдат накълцани на салата от критиците и аз познавам няколко честни и подготвени критици, които обаче нямаше и няма къде да публикуват коментарите си.

Най-продаваните у нас са най-експонираните в медиите - а какво да направим като сред тях не се оказват водещите ни писатели и историци, философи и автори на научнопопулярни книги.

“Междено време” на Иван Илчев е много по-добре написана, по-иновативна и богата книга от “12 мита в българската история” на Божидар Димитров, но популизмът не е любимото занятие на автора й. “Дневниците” на Йордан Вълчев е проникновен портрет на българина, на интелигенцията. При това книга със скандален потенциал - нейни герои са класици като Елин Пелин, Яворов, Далчев, за които Вълчев разказва градски легенди, но също и авторитетни живи творци, които тази книга окарикатурява. Но тя си остана без реклама и обществото не я забеляза.

 

5. Все се говори за неосъществения голям български роман. За невъзможността на българските автори да надскочат битовизма, лакардията или пък преднамерено сериозното, като че ли се създава впечатлението, че тягостните, сивите, вгледаните в психиката на човека сюжети са много лесни за писане. Обвинението на критиката към писателите е, че никой не съумя да опише времето преди 1989 г., та дори и Прехода в художествен текст. Богдан Русев обаче примерно е амбициран да напише големия български роман, посветен на младите българи, напуснали България или напускащи все още страната. Този процес на емиграция той нарича трета национална катастрофа.

“Големият американски роман” е понятие. С него критиците в Съединените щати назовават онези романи, огромни и по обем, в които се рисува съвременен портрет на нацията. Например четирилогията на Джон Ъпдайк за Заека Хари Енгстръм, романи на Сол Белоу, Филип Рот, Джон Ървинг, Джон Гадис, Том Улф, Дон Делило... Ние едва напоследък говорим за възможността да се появи добър Голям български роман. Защото само мащабът не е достатъчен. Романите на Владимир Зарев често имат амбицията да са Големият български роман. Но не са достатъчно сполучливи, при все че отделни сюжетни линии са перфектни. Навремето “Обикновени хора” на Георги Караславов е имал подобна амбиция. “Нова земя” и “Казаларската царица” на Вазов обаче са далеч по-успешни опити в жанра. Едни от най-добрите в нашата литература.

Мисля обаче, че не само в този жанр все още нямаме изключително постижение и че не бива да се втренчваме прекалено в него. Разбира се, липсват и достатъчно амбициозни опити, за да има резултат. Дали Богдан Русев ще се справи, не знам. Би могъл, талантлив писател е и ако има време за това начинание, вероятно ще му се получи.

 

6. Никой като че ли не смее да напише също ведрата, хумористична, щастлива книга. Макар че според мен Боян Биолчев с “Амазонката на Верое” накара доста хора да се посмеят (съпругата ми Петя дори го сравни с Тери Пратчет).

Преподавателят по френска литература в Софийския университет Стоян Атанасов, впрочем преводач на няколко от книгите на Цветан Тодоров на български, го сравни с романите на Волтер и с “Гаргантюа и Пантагрюел”. Самият Биолчев като че ли най-много се радва на сравнението с Рабле. А всъщност “Амазонката” има най-голяма близост с другите книги на Биолчев. Такива като “Писма от рая” и “Държавата Урария”. Роман наистина свързан с просвещенската сатирическа традиция. Тъй да се каже - предреалистичен по концепция. Наистина весела и полезна книга. Полезна, защото се появява на терен, върху който се вихрят Жорж-Ганчевци и Волен-Сидеровци.

И тук е моментът да кажа, че ако литературата, ако текстът у нас имаше сила, Боян Биолчев вече щеше да е обект на физически атаки от националистите. От една страна, слава богу, не е така: нашите писатели не могат да пострадат като колегите си Толстой, Казандзакис, Рушди, Уелбек... От друга - техните послания за жалост оказват ефект много ограничен. “Амазонката” няма сили да повдигне обществен дебат, академично-изнежено създание е. Но истината е, че нито една литературна творба не би имала тези сили у нас сега.

От друга страна, колкото и да е забавен романът на Биолчев, моят фаворит за смешна книга на 2006 година си остава “Чичо Весо Облия” на Юри Лазаров.

 

7. Имате ли достатъчно материал за студия - Българската литература след 2000-та година - разчепкахте ’96-а, ’97-а и ’98-а. За 1999-а дори публикувахте три варианта на обзора си: за “умни”, “по-умни” и “още по-умни” читатели.

И понеже ги разчепках, смятам, че няма нужда да пиша повече обзорни текстове. Защото принципно всяка година прилича много на предишната. Говоря за пазара, за публичността, за авторските стратегии. Което не изключва появата на отлично написани книги.

Бих могъл да върша още известно време черната работа по преброждането на конкретните постижения за съответната година. Не съм се отказал завинаги от тази дейност, въпреки че бих се зарадвал, ако някой по-млад колега като Ангел Игов примерно, извърши усилието. То малко стои като някоя от мечтите на Зорба - строене на въздушни кули, под които можеш да погребеш не само младостта си.

Що се отнася до моите обзори, съвсем не съм спрял да ги правя. Но вече предпочитам да говоря и за взаимоотношението с пазара, допада ми една по-социологическа оптика. Ето защо ги публикувам в месечния бюлетин на книжарници “Хеликон” - “Книжарница”.

 

 

© Драгомир Ценов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2007, № 1 (86)

Други публикации:
Посредник (Плевен), № 2, 04.01.2007.