|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СИМЕТРИЯТА НА СПОМЕНА Бисерка Рачева Мемоарната литература се чете и пише обикновено от хора, наближили или попрехвърлили петдесетте. Възраст, в която човек е склонен по-внимателно да оглежда живота, пък и себе си. А и осезаемо започва да усеща, че е далеч не тъй уникален, както се е изживявал на младини, че чуждите животи, ако и да не приличат досущ на неговия, повтарят структури, заровени под повърхността на делника, в собственото му житие-битие. По тази причина, мисля, и мемоаристът, и неговият читател са предразположени да се взират в миналото, от тонизиращо духа любопитство към онова, което стои зад самото минало - повторяемостта на иначе уж неповторимата човешка природа. Книгата, за която ми е думата, е мемоарна, обърната е към младостта на автора и същевременно надхвърля жанра си и ограниченията на разказ само за миналото.
"Като дете дълго време не ме напускаше мисълта, че някъде в Истанбул, в някоя къща, подобна на нашата, вероятно живее още един Орхан, моят двойник, близнак, другото ми Аз. Кога и как се е заселила в мен тази представа, вече не помня. Но въображението, страховете, недоразуменията и случайностите постепенно я укрепиха (...). Чувствах се нещастен, на драго сърце си представях, че отивам да живея друг живот в някакъв друг дом - същия, в който живее другият Орхан, и тогава мисълта, че съм този, другият, ми харесваше и аз се греех на неговото щастие. Това ме окуражаваше тъй много, че всъщност не се налагаше наистина да отивам някъде другаде." Истанбул, неговият литературен център, както Памук го нарича, оживява в призмата на две паралелни истории: тази на града и тази на спомена за съзряването на едно дете, което опознава себе си чрез града с неговото далечно минало и настояще. "Истанбул. Спомените и градът" е колкото портрет на екзотичната метрополия с богатата ѝ, пълна с обрати история, със странната ѝ амалгама от кръстосващи и отричащи се влияния, толкова и роман на развитието. Роман за това как едно будно момче, израснало на кръстопътя на културите, раздвоено между турската си културна принадлежност и прозападните влияния, които всмуква отчасти в семейството, отчасти в примесената с тях култура на своя град, търси себе си, своя път, мястото и призванието си между културите, между Орхан и "другия Орхан". "Съдбата на Истанбул е моята съдба. Чувствам се свързан с този град, защото той ме направи, което съм. Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул."
"Стари пръснати по хълмовете гробища, порутени градски стени, които изглеждат като стръмно виещи се, постлани с калдъръм улици, киносалони, които след някое време започват някак да си приличат, будки, в които се продава сутляш, продавачи на вестници, среднощни улици, в които залитат пияници, мъждукащи улични фенери, кораби с димящи комини, които кръстосват Босфора, гледката на заснежения град: всички тези признаци на все същата черно-бяла меланхолия."
Между казаното и недоизказаното, премълчаното и загатнатото, видимото и скритото зад фасадата криволичи в забавни извивки и самият разказ. Прескача, като в сън, времена и събитийни последователности, изгражда неочаквани връзки и зависимости. Тъжната гледка на западнали конаци, някогашна собственост на някогашни османски паши, изведнъж отприщва размисли за европеизацията на града - европеизация, произтичаща според автора не от порив за обновяване, а от желание колкото се може по-скоро да се забрави миналото, да се отстранят и дори изличат останките от него. Също както след смъртта на прекрасната си любима някой бърза да се отърве от роклите, бижутата и снимките ѝ, за да не го удави споменът за нея. Европеизация, при която културата е подложена на опростяване и обрязване. Тази странност гнети душата му от отдавна, изпълва го с чувство за неуют, споделя Памук. И същевременно кажи-речи на всяка страница и с всяка своя дума, иронично и меланхолно изповядва своя локален истанбулски патриотизъм, вижда себе си странно раздвоен, люшкащ се между два свята, цената за което е самотата, а отплатата - оригиналността.
"Възможността да се стигне до Истанбул на борда на параход или с железница предлага по онова време на пътешественика в далечни страни лукса, който го кара да си зададе въпроса какво собствено търси в това тъй безутешно кътче на земята. Смесица от чувство за превъзходство и незнание тласка туриста към спонтанна честност и дори интелектуалци като Андре Жид започват да си присвояват правото просто само да се забавляват и наслаждават, вместо да се напъват да опознават обичаите и нравите на страната и непрестанно да отдават дължимото на културните и структурните ѝ особености. При автори, които не могат да открият в града нищо интересно, но са достатъчно високомерни, за да смятат, че вината за това е не в тях самите, а в града, ясно личи как военните и икономически победи на западната цивилизация изпълват с нескрита гордост дори критично настроени западни интелектуалци и как последните са убедени, че Западът е мерило на всички неща." Памук говори за времето на Турската република и реформите на Кемал Ататюрк, когато западният интерес към екзотиката на Истанбул отшумява и романтичните описания на града, излезли под перото на автори като Жерар дьо Нервал и Теофил Готие, постепенно са изместени от друг тип впечатления на чужди пътешественици. И от тях след това неочаквано прескача към своята съвременност. "... през 1985 г. американският писател от руски произход Йосиф Бродски публикува в "Ню Йоркер" дълга статия под заглавие "Бягство от Византия". Като начало той буквално се извинява, че кракът му изобщо е стъпил в този град. По онова време тъкмо бях далеч от Истанбул и затова - особено петимен да прочета нещо за моя град, ето защо сарказмът на публикацията силно ме засегна. Независимо от това харесах думите, които Бродски бе написал: "Колко допотопно е всичко тук! Не старо, изпълнено с достойнството на старостта, не антично или просто отживяло, а допотопно." Прав беше. Османската империя се беше срутила и Турската република, вкопчила се в своя "турцизъм", който дори не можеше да дефинира ясно, който на всичко отгоре я изолираше от света, губеше своето многоезичие и последните отблясъци на славното си минало, а Истанбул постепенно деградираше и се превръщаше в застаряло, запуснато, черно-бяло, монотонно и едноезично селище." Едноезичието, изчезващите космополитни структури, моногамията на едно уж ново развитие - тази книга не е само за Истанбул. Улавяйки "отвътре" душата на града, Памук открива нейните болести, а с тях и тези на модерния свят. Деликатно и убедително напомня, че културата е хибридизация, сблъсък и преплитане на многообразието, както обрязването на културното многообразие означава, на свой ред, духовна анемия, унификация, застой. Контролът - политически, идеологически или религиозен, лишава културната идентичност от присъщата ѝ многовалентност. Наблюденията и съжденията на автора са не само умоподбудителни, те са също тъй често и забавно поднесени. А повод да приложи чара на доброто си чувство за хумор мемоаристът открива в почти всички сфери на истанбулския живот. Измежду най-забавните глави в книгата е тази за истанбулските колумнисти и техните препоръки, подбрани от 140-годишната история на журналистиката в града. Ето към какво правило следва да се придържа, например, цивилизованият, сиреч прозападно ориентиран турски мъж през 1974 г.: "Срещнете ли на улицата хубава жена, не ѝ хвърляйте убийствен поглед, нито пък такъв, сякаш ще я изпиете с очи, пуснете ѝ лека усмивка и отминете." От съвсем друго естество е поведенческият въпрос, който вълнува колумниста през 1910 г.: "Съзнавам колко широко разпространен у нас е инстинктът непременно първи да слезем от кораба или друго някое превозно средство и колко безсмислено е да подвикнеш някому, който много преди корабът да е стигнал до Хаирдъ паша, вече се готви да скочи на брега: "Къде бързаш, бе, магаре!"
При всички завои и извивки на мисълта, разказвачът в някакъв момент отново се връща към една тема - тази за хюзун, за особената меланхолия, която подхранва обърнатата навътре душа на града, живота и житейската философия на обитателите му; меланхолията, която както се оказва, е сложила също тъй неизличим отпечатък върху спомена. Но какво друго е споменът, ако не отсетнешно отражение на нещо, което сме преживели, и премълчаване на друго, което - волно или неволно - сме изтласкали, "отсели"? Истината за миналото е винаги непълна - онова, заради което се връщаме към него, е неговата симетрия. Към нея се стреми и нейния знак носи разказът на Орхан Памук. Привлича със стройния си, плавен градеж, разпалва въображението и копнежа, зарежда с приятна възбуда мисълта и с наслада сетивата. За "вълшебника в писателя" отваря дума Памук в едно от съчиненията си. Книгата "Истанбул. Спомените и градът" като че наистина е написана от вълшебник. Разказът му е изплетен така, че документът и споменът се превръщат в изящна и мъдра поезия.
Orhan Pamuk. Istanbul. Erinnerungen an eine Stadt. Carl Hanser Verlag München, 2006.
© Бисерка Рачева |