Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАГАДКАТА НА ЧОВЕШКАТА ДУХОВНОСТ
(Хуго фон Хофманстал)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

На съня ще кажа: "Остани,
истина бъди ми ти!"
На истината: "Сън бъди,
отлети!"
Думите - другиму разменна монета,
за мене бляскав извор на видения
те са.

През 1890 г., когато се появяват в литературната притурка на един виенски седмичник, тези стихове предизвикват истинска буря от възторг. Любители, критици и поети в един глас заговарят за уникална поетическа сензация, в литературните кафенета превъзнасят магическата дарба на непознатия автор, гимназистите преписват стиховете му, вестниците в надпревара ги печатат и препечатват и цяла модерна Виена прехласнато повторя името Лорис. Славата на Лорис мълниеносно се разнася и в Германия, прехвърля европейските граници и в течение на едно десетилетие младото поетическо поколение приравнява и отъждествява себе си с поезията на Лорис.

Малцина са обаче посветените в загадката на човека, скрит зад този псевдоним. Истинското му име, Хуго фон Хофманстал става известно по-късно: няколко години след като шестнайсетгодишният гимназист жъне сензационен успех с първите си стихове и оглавил кръга на виенските модернисти, е поканен от Стефан Георге да сътрудничи в елитарното германско списание "Блетер фюр ди кунст". С истинското си име Хуго фон Хофманстал подписва скоро след това няколко лирични пиеси в стихове, които заедно с поезията му печелят признание на един от най-забележителните представители на европейския естетизъм и неоромантизъм. Ето как съвременникът му Рилке описва неговата роля в новата поезия: Стиховете на Лорис, изсечени сякаш от мрамор, изпъкват със стаеното си гордо слово. Тази стаена гордост най-добре подхожда на блестящите му стихотворения, чието вълшебство се крие в това, че те, неудовлетворени от щедрото си великолепие, жадуват още по-силен, непреходен блясък. По всичко личи, че Лорис е възприел нещо от Франция, защото и той като Бодлер и Маларме сънува цветни сънища; но различните дарове на романското наследство са така близки до богатата природна заложба на Лорис, че е трудно да ги отличиш.

Освен въодушевлението, с което неговото поколение възприема поезията на Хофманстал, думите на Рилке отразяват и характера на тази поезия. Тя търси съвършенството на формата, играта със символните и образните възможности на словото, красотата на словото само за себе си. Това е поезия, която естетизира живота, улавяйки състояния и мигове на чистото съзерцание, поезия, която тематизира самата себе си, превръщайки поетическата форма в цел и смисъл на поетическото послание. С най-известните си стихотворения: "Балада за външния живот", "Пролетно предвестие", "Житейска песен", както и с двете си лирични пиеси "Смъртта на Тициан" от 1892 и "Глупецът и смъртта" от 1893 г. Хофманстал постига и границите на т.нар. поезия заради поезията. През 1902 г. той публикува прочутото си "Писмо на лорд Чандос до Френсис Бейкън", което маркира раздялата му с поезията. Писмото остава паметно за литературата не само с безпримерния случай на един роден лирик, който завинаги се отказва да пише лирика. То ознаменува също раждането на модерния езиков скептицизъм, а в какво се изразява той може да ни подсети текстът на писмото. Ето какво се казва в него: Моят случай, накратко казано, е следният: изцяло изгубих способността да мисля или да изразя каквото и да било. Отначало ми стана невъзможно да дискутирам по някоя възвишена или по-обща тема и да намирам при това ония думи, които хората всъщност използват с лекота и без да се замислят. После започнах да изпитвам необяснимо нежелание даже само да изговарям думи като "дух", "душа" или "тяло". Престанах да се чувствам в състояние да давам оценка за каквото и да било. Опитах се да се избавя от това състояние, като се потопя в духовния свят на древните. Но макар да вниквах в техните понятия, най-съкровената, най-индивидуалната част от мисълта ми оставаше заключена за тях. Обсебваше ме чувство за ужасна самота, усещах се като човек, заключен в градина с безброй слепи статуи, и бързах тоз час да се освободя.

С измисленото писмо на лорд Чандос до философа Френсис Бейкън Хофманстал диагностира един от кардиналните проблеми на модерната литература: опитът й със средствата на езика да изрази съмнението си в изразната способност на същия този език, с който си служи. Впрочем при много модерни автори езиковият скептицизъм отвежда до търсенето на нови, неизпробвани езикови територии. При Хофманстал това се свързва с отказа му от поезията и обръщането към белетристиката. Опитите му в тези два жанра датират всъщност още от края на XIX век, т.е. от лирическия му период. В ранните му разкази - "Ездаческа история", "Приказки от 672 нощи", както и в ранните му едноактни пиеси - "Жената на прозореца", "Авантюристът и певицата", преобладава именно лирическият елемент.

Първите са по-скоро стихотворения в проза, вторите приличат на диалогизиран поетичен ескиз.

Нова страница в творчеството на Хофманстал отварят едва по-късните му творби, преди всичко неговите антични пиеси: "Алцест", "Електра", "Едип и сфинксът", "Едип цар". Този цикъл от преработки на антични сюжети е създаден между 1903 и 1910 г. и дължи живота си на една необикновено плодоносна творческа среща. През 1903 г. Хофманстал се запознава с режисьора Макс Райнхард, който му подхвърля идеята да напише модерна версия на "Електра". Този проект слага началото на дългогодишната им съвместна работа, продължила до смъртта на Хофманстал през 1929 г. и подтикнала раждането на модерната психологическа драма. Още премиерата на Електра през октомври 1903 г. в театъра на Маркс Райнхард в Берлин донася на драматурга и вдъхновения му постановчик такъв успех, за какъвто двамата не са и мечтали. Две години по-късно с "Едип и сфинксът" Хофманстал и Райнхард осъществяват втория си съвместен проект, а през 1910 г. постигат и най-големия си триумф с постановката на "Едип цар" по Софокъл. Райнхард ангажира за тази постановка най-големите звезди на тогавашната германска театрална сцена и използва залата на един голям берлински цирк. По такъв начин "Едип цар" се играе пред 3000 зрители на огромна сцена, с хор от близо 100 статисти. За зрителския успех на този мащабен експеримент Хофманстал пише: Вчера беше второто представление на "Едип цар" - неотразимо впечатление, самата пиеса, сценографията и 3000-те зрители, които замлъкват, притихват все повече и повече, за да избухнат накрая във взрив от аплодисменти.

Античните пиеси на Хофманстал имат малко общо с първоосновата им. Те свободно преработват античните сюжети и предлагат модерен прочит, който суверенно и своеобразно обединява философски идеи на Ницше с психоанализата на Фройд. Хофмансталовите антични герои визират душевната разпокъсаност на модерния човек. Техните чувства, страсти, страдания, действия въвличат в неосветения свят на подсъзнанието и психиката, разкриват човека като жертва на необузданите му пориви и инстинкти, на първичната му воля за живот, изплъзваща се от контрола на моралната повеля и тласкаща го към саморазрушение.

Любопитно е, че съвременникът на Хофманстал и създател на психоанализата Зигмунд Фройд се изказва доста неласкаво за неговите пиеси; смята, че те изопачават психоаналитичната теория. Това обаче ни най-малко не попречва на успеха на Хофмансталовите пиеси. Както на времето, така и днес те са чест гост в репертоара на много театри и продължават да се смятат за забележителен принос в модерната драматургия. Сътрудничеството на Хофманстал с Райнхард е свързано, между другото, с още един важен момент в творческия път на писателя. Театърът и театралната практика го отчуждават от естетицизма и принципа на чистото изкуство, променят неговото виждане за мисията на твореца. Свидетелство за тази промяна е оригиналното му есе Писателят и времето. Ето какво пише в него: Писателят е там, където на пръв поглед уж го няма... Той е странен обитател в дома на своето време, сврян под стълбата, покрай която всички минават и никой не го забелязва. Но той е там, под стълбата, чужд и свой, винаги съпричастен в техните страдания, съпреживяващ радостите им и изпълнен от неописуема наслада незабелязано да им служи.

С този възглед е свързан и другият необикновено плодоносен период в творчеството на Хофманстал, сътрудничеството му с композитора Рихард Щраус. То започва през 1906 г. с либретото за операта Електра, което писателят създава по своята пиеса специално за Щраус. В следващите две десетилетия тяхното творческо съдружие дава живот на цяла поредица от произведения, споили по уникален начин литературата и музиката, изкуството на словото с изкуството на операта. Повечето от либретата, които пише за Рихард Щраус, Хофманстал създава по собствените си пиеси или разкази. Такъв е случаят с либретото на "Жената без сянка", което преработва едноименния му разказ, публикуван през 1919 г. Заедно с фрагментарния роман "Андреас" от 1912 г. този символистичен разказ с приказно-романтичен сюжет се смята за безспорно най-голямото му постижение в областта на белетристиката.

Като белетрист Хофманстал наистина трудно може да се мери с видни майстори на модерната проза като Томас Ман или Роберт Музил. Но приносът му въпреки това остава уникален. С текстовете си за оперите на Рихард Щраус писателят създава нова форма на повествуване, при което литературното слово се изгражда успоредно и в тясно съдружие с езика на едно друго изкуство. Най-известните му либрета: "Кавалерът на розата", "Арабела", "Жената без сянка" са същевременно бляскав пример за модерна драматургична техника, при която темите и проблемите на собственото съвремие се вплитат в исторически или митологични разкази и разкриват структурата на съвременния мит. По такъв начин легенда и реалност, минало и съвременност, напредък и регрес съжителстват помирени, не като противоречия, а като двете страни на стремящия се да възстанови и съхрани целостта си човешки дух. За смисъла на това усилие, което определя цялото творчество на Хофманстал, загатва впрочем и прочутата му сентенция, поместена в неговата "Книга за приятелите": Умре ли, човек отнася със себе си една загадка: как е съумял, как е могъл да живее този живот, ако не е опазил своята духовност.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.