Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕТЕР ПАНТЕР, ТЕОБАЛД ТИГЕР И САТИРИЧНИТЕ МАСКИ НА КУРТ ТУХОЛСКИ

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Ние сме пет пръста на една ръка. Единият е назован на корицата, а другите са: Игнац Вробел, Петер Пантер, Теобалд Тигер, Каспер Хаузер. Тези псевдоними изплуваха от мрака, замислени като игра, изнамерени като игра - тогава, по онова време, когато отпечатах първите си работи.

Първите си работи Курт Тухолски печата през 1907 г. в седмичното списание за литература и политика "Ди Велтбюне", а четиримата двойници, с чиито имена се подписва, чудесно успяват да се отблагодарят на своя ментор за игривото хрумване. Едва появили се на бял свят, Игнац Вробел, Теобалд Тигер, Петер Пантер и Каспер Хаузер превръщат безизвестния берлински юрист във всепризнат писател. Трасират славата му на бляскав публицист с критичен дух, неподражаем стил и колоритно слово. Тези присмехулни рожби на писателската фантазия насочват към още едно отличително качество на своя създател. Курт Тухолски не само владее тънкото изкуство на иронията и шегата, но е и от хумористите, които успяват да вземат на подбив всичко, включително себе си. Псевдонимите, с които става известен, издават тъкмо ведрата шизофрения, както писателят сам я нарича, или иначе казано, склонността му да прикрива своето Аз, да се представя ту в една, ту в друга роля, непрестанно да надява друг костюм и друга маска, забулвайки в тайна сложната загадка на човешкия си характер. Напук на това, тайната не остава неразкрита. Още съвременниците му разпознават в неговите маски безпогрешния профил на един романтик по душа и саркастик по неволя, злъчен сатирик и потаен мечтател, алтруист и егоцентрик, песимист, който отчаяно вярва в поправимостта на човешката природа.

Полезно е някак да се представяш не за един, а за неколцина. Защото кой днес в Германия вярва в хумора на политическия писател, в това, че сатирикът казвал нещо сериозно, че заплесът разбирал от законите, пък романтикът можел да пише весели стихове? Хуморът дискредитира. Така Тухолски пояснява опаката страна на сатиричната дарба и думите му сигурно подсещат, че сатирикът, както гласи известното определение, е един обиден идеалист - той иска светът да е добър, но тъй като светът е лош, сатирикът се впуска да гони лошотията. Курт Тухолски, уточнява с шеговито съучастие колегата му Ерих Кестнер, е от ония непоправими наивници, които се опитват да спрат злото, нарамили пишещата машина. Пишещата машина не предотвратява, естествено, злото, но в случая се оказва поне необикновено продуктивна. Полемичната битка на Курт Тухолски вписва стотици бляскави страници във всички жанрове на литературно-публицистичната форма: от актуалното политическо стихотворение до репортажа, от кабаретния шансон и памфлета до критическото есе, рецензията, фейлетона и анекдота. В този пъстър калейдоскоп на кратките форми ще открием не само най-характерната черта в творчеството на писателя, а и най-голямата му заслуга към литературата. Курт Тухолски с право се смята за интелектуален наследник на Хайнрих Хайне, за когото литературата и политиката, писателският и гражданският ангажимент се сливат в едно. При Тухолски, както при Хайне, публицистиката се превръща в литература с универсална духовна стойност и литературата - в остро актуална, глождеща обществената съвест публицистика.

В играта с формите, при която критическото есе прелива в хумористичен фейлетон или пък забавният кабаретен стих - в социална сатира, писателят намира, с други думи, най-адекватния начин да улови в своята призма феномена, човъркащ и тревожещ повече от всичко друго мисълта и съвестта му: феномена на германския характер и германската духовност, на човешките пропуски, беди, социални недъзи и язви, на целия духовно-политически живот в Германия от времето на Ваймарската република и непосредствено преди Третия райх. Произведенията на писателя съставят сякаш една полемична енциклопедия на този живот. Те описват вкостенелите му институции и културните му деформации, информират за упадъка на правото и гнилостта на нравите, запечатват явните и скритите симптоми на духовната шизофрения, политическата слепота и надвисналата обществена катастрофа. Възникнали като критика и предупреждение, произведенията на Тухолски винаги имат конкретен и точен прицел.

Имало едно време един император, който управлявал безмерно голяма, богата и красива страна. Като всеки император, и той притежавал съкровищница, пълна с лъскави, бляскави скъпоценности, сред които била свряна и една флейта. Но това била необикновена флейта. Надзърнел ли само човек през една от четирите й дупки - о, какви прекрасни неща можел да види! Малък пейзаж, пълен с живот като в картините на Лудвиг Тома и Бьоклин, жизнерадостни фигурки, излезли от рисунките на Хайнрих Циле... Накратко казано, цялото модерно изкуство се съзирало във флейтата. И какво сторил императорът? Издухал си носа в нея.

Тази сатирична миниатюра, първата измежду най-ранните произведения на Курт Тухолски, съдържа не само прозрачен намек за авторитарното управление на Вилхелм Втори. Тя недвусмислено иронизира отношението на властника към изкуството и жилото й е насочено, разбира се, срещу фалша и привидността, зад които властта прикрива антагонизмите, тласкащи германския живот към все по-дълбока и опустошителна криза. Впрочем, лаконизмът, точността и цветистостта на словото, с които се отличава тази сатирична приказка за властта и духовността, са показателни за стила на Курт Тухолски. Макар да е съвременник на експресионизма, той остава сякаш неповлиян от експерименталната страст на мнозина свои колеги да търсят сложни словесни еквиваленти. Тухолски пише така, че да бъде разбран и тъй като се стреми да бъде убедителен за читателите си, пише забавно, просто и леко. Неговите сатири, фейлетони, памфлети и критики създават впечатление, че разговаря най-непринудено и докато води със събеседника си този дружески разговор, се забавлява да го изненадва с игрословици и остроумие. Писателят Херман Кестен, който отблизо познава своя колега, определя тази негова особеност по следния начин: Мартин Лутер градеше своето слово, като се вслушваше какво говори народът. Курт Тухолски няма тази необходимост. Той е роден с цапнатата уста, сочния език и словоохотливия дух на народа.

Може би тъкмо поради тази вродена способност Курт Тухолски съумява да пожъне признание даже тогава, когато се захваща да пише неща, които на пръв поглед не подхождат на сатиричната му наклонност. Например романтични истории, както в романа "Райнсберг", публикуван през 1912 г. с подзаглавие "Илюстрована книга за влюбени", или ведро-иронични идилии, както в романа "Дворецът Грипсхолм" от 1931 г. - две произведения, които имат огромен успех сред читателите. Критиката ги посреща не по-малко благосклонно и на фона на по-скоро свенливата еротична литература от онова време се застъпва за революцията на естествеността, която авторът постулира. През 20-те години на XX век Райнсберг претърпява няколко издания и е разпродаден в стотици хиляди екземпляри. Ето как в предговора към петото издание Тухолски обяснява причината за успеха си: Тя се криеше сигурно в това, че тогава въпреки военната повинност, всевъзможни проверки и регистрационни задължения, на човек все още му оставаха достатъчно зелени площи, където можеше да се пошляе, необезпокояван от държавата. Влаковете пътуваха из страната, дори лентяите можеха да ги ползват и никой не ги гледаше накриво заради това. Нямаше купонна система, маслото, месото, няколкото кубически метра жилищна площ и печката все още ти бяха на разположение, дори радостта от живота не се разпределяше на дажби и въпреки прусашките отношения, все още можеше да си откраднеш известни свободи. Да, може би това беше причината.

Райнсберг е първата публикувана книга на Тухолски. Кратките литературни произведения от рода на есето, стихотворението и фейлетона, на които се гради най-голямата му слава, са пръснати в различни списания и вестници и едва по-късно обединени и отпечатани в книги. Най-известните от тези сатирични сборници, публикувани през 20-те и началото на 30-те години, са: "Мечтания край пруските камини", "Германия","Германия над всичко", "С пет конски сили", "Усмивката на Мона Лиза" и "Научи се да се смееш, без да плачеш". Огромната си популярност Курт Тухолски или Тухо, както го наричат приятелите и колегите му, дължи не само на хапливите антивоенни и социални сатири, поместени в тези сборници.

През 20-те години - златната ера на германското литературно кабаре - той е сред най-търсените автори на текстове и забавните му, иронични и еротични куплети са шлагерът на тогавашната кабаретна сцена. Поколението на големите кабаретисти от 20-те години като Рингелнац, Меринг, Кестнер оценява особено високо спонтанността, лекотата и музикалността на неговите текстове, които - по думите на композитора Фридрих Холендер - сякаш предварително носят нотите в себе си. Така е и в най-популярния шансон по текст на Тухолски "Ах, прилепи до мене буза", а изпълнението на легендарната Труде Хестерберг придава като че ли особен, "нахакан" артистизъм на музикалния стих.*

През 1929 г. Курт Тухолски емигрира от Германия. Последният литературно-публицистичен текст, който оставя обвиняващо свидетелство за причината на този принудителен избор, е публикуван през януари 1933 г. - месеци преди книгите на Тухолски да бъдат забранени и изгорени от националсоциалистите. Бойкотът на мълчанието е и последната страница от полемичната битка на писателя срещу злото, а свръхдозата веронал - последното му оръжие. Малко преди смъртта си през 1935 г. Курт Тухолски пише: Почтеният човек трябва да се оттегли. Играта свърши. Аз съм един писател в оставка.

Наследниците на Курт Тухолски въпреки това не приемат оставката. Десетилетия наред той продължава да бъде четен, обичан и търсен писател. А на какво се дължи този дълготраен успех, може да ни подсети една от шеговитите миниатюри на писателя, озаглавена "Писмо до Теобалд Тигер":

Мили г-н Тигер, безкрайно ви благодаря за любезното славословие. Вие, както и аз, имате предимството да сте един псевдоним, но имате, на всичко отгоре, още по-голямото предимство да пишете своите неща в кратки или дълги изречения, които завършват тъй благозвучно. Аз това не го умея, а истински писателстващият писател е поставен къде-къде по-добре от онзи, който прави, каквото могат и всички други, а именно просто да пише на немски. Нали така? Казвате полу на шега, че трябвало да се откажа от дребните си страсти и да се обърна към "живота", към политиката, към голямата общност. Добре де, но към коя? Към последните депутатски прения за нашето изкуство? Да им подхвърля няколко шегички? Какво да им кажа на парламентаристите? И за стотен път да установя, че всяка година, пак и пак, някой партиен пълномощник си дърдори нещо... Та нали съпартийците му не биха го траяли и минута повече, ако беше също тъй зле информиран за пътното строителство и транспорта? Или да се произнеса нещо за войната? Ама мили ми господине, никак не ме бива за мъченик. Някой сигурно ще си подложи и динена кора, но тогава трябва поне да знае защо и освен това, между нас казано, да се задържи на нея. Аз обаче съм шишкав, пък и не владея необходимия патос. И в крайна сметка, вижте, за почтения човек има само или-или. Или да се съпротивява, което може да направи и като мълчи, или пък да стане съучастник в хаоса и бъркотията - същият той, който преди това и пет пари не го е било грижа за държавата.

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Обозначените със * места указват, че тук в предаванията, излъчени по Дойче веле, е включена съответна музикална илюстрация. [обратно]

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.