СМЕХЪТ И СЕРИОЗНОСТТА НА ЕДНА БОХЕМСТВАЩА ДАМА(Франциска Ревентлов)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Писането е като бодлив звяр - човек бавно и с усилие вади бодлите му от себе си. Тези думи не звучат като любовно признание към писателската професия. И все пак те принадлежат на една авторка, за която писането волю-неволю остава единствено споделената ѝ любов. Името ѝ е Франциска Ревентлов, а славата ѝ - че става една от първите дами на женската литература в модерна Германия. Сред мюнхенската артистична бохема, където се подвизава между 1892 и 1909 година, Франциска Ревентлов се прочува с вироглавия си индивидуализъм, донесъл ѝ реномето на непоправима размирница в епохата на сецесиона. Съвсем в духа на тази епоха тя е отличена и с прозвището шлезвиг-холщайнската Венера, което пък подчертава произхода и приноса ѝ в попрището на еротичната култура. Също тъй прославено е хроничното безпаричие на Ревентлов. Тъкмо то я тласка към литературата, която щеше да загуби няколко свежи образци на шеговито-сатиричната проза, ако не беше необузданият нрав на потомствената аристократка, графиня Ревентлов. Заради този нрав на 20 години семейството ѝ я лишава от наследство и я изпъжда от къщи. Възпитателният ефект е огромен - бодлите в характера на Фани Ревентлов заякват и подсторвайки я към свободата, скиталчеството и несретата, стават двояк подтик за оригиналното ѝ творчество.

Жената, която се чувства призвана да постигне нещо в изкуството, е зависима повече отколкото в която и да е друга професия от отношението си към живота. Който не познава живота, не е изпитал вина и страдание, нито отчаяние или мимолетно щастие, никога не ще може да опише онова, което разтърсващите бури на живота предизвикват в душата на другите. Така пише Франциска Ревентлов в едно есе от 1899 г., намеквайки явно за себе си. Тъкмо нейните житейски криволици описват трагикомичните герои на големите ѝ романи "Елен Олещерне", "От Паул до Педро" и "Записките на господин Даме". А и по-малките новели и скици на Ревентлов къде шеговито, къде сериозно подсещат за бурите на собствения ѝ живот. Нищо чудно, защото първото, за което тя се чувства призвана, е да се втурне с пълна сила в стихията на този живот. Жадно, с опиянение и, естествено, без задръжки. Фани Ревентлов не познава задръжките - тя шокира и скандализира. Влюбва се, ражда извънбрачно дете, набързо се жени за друг и още по-бързо го изоставя заради трети, когото пък зарязва заради мечтата си да стане художничка. В Швабинг, прочутия артистичен квартал на Мюнхен, се сипят одумки за дръзките ѝ приключения в стил менаж а троа (любовна тройка). Главната героиня нехае - ведрото ѝ жизнелюбие е така заразително, както предизвикателното обаяние на сините ѝ очи, а нейният девиз е: всеки има неотнимаемо право върху себе си и своя живот. Съвременниците на Ревентлов оценяват по достойнство съзвучието на този порив с освобождаващата се от норми и догми култура на времето. Писателят Ерих Мюзам казва: Тя действаше като динамит; знаеше какво е свободата, беше човек без предубеждения, нескован от традиционализма и тесногръдото филистерство. Ведростта ѝ произтичаше от най-дълбоката сериозност на характера и голямото ѝ изкуство се състоеше в това, да препуска волно, като необязден жребец през живота.

С думата живот творчеството на Франциска Ревентлов наистина отключва интелектуалната палитра на епохата. С тази дума краевековната култура превежда на свой език порива си за друг, нов човешки порядък. Живот е стремежът към самоутвърждение, култът към свободата и неограниченото Аз. Героинята Елен Олещерне от първия роман на Ревентлов ненапразно получава уроците си по свободолюбие от книгите на Ибсен и Ницше, макар че - също като писателката - предпочита да ги упражнява по-скоро в любовната сфера. Затова пък и двете с неподражаема самоирония и хумор понасят женските си патила в света, скроен по мерките на не дотам галантното мъжко съсловие. Така те утвърждават модния тогава жанр на женския роман и правото на жената да живее живота си без оковите на един фалшив морал, който всъщност я потъпква като личност. Ще сбъркаме обаче, ако заподозрем писателката и героинята ѝ в мъжемразството, присъщо на съвременните им поборнички за женски права. По този въпрос Франциска Ревентлов се произнася с превъзходството на иронията. Ето какво казва: Жените говорят и пишат странни неща за мъжа. Той, твърдят те, не стои, както ни учат, над жената, съвсем не е някакъв полубог и даже не е интересен. Той е просто ограничен, защото за него жената не е нищо повече от сексуален обект, оръдие на примитивния инстинкт и егоистичните му пориви. Боже, колко излишен е той, този мъж - та ние спокойно можем да минем и без него.

Възгледът на самата писателка пък е, че мъжът не е чак толкова излишно същество и макар емоционалният му багаж да е в недоимък, той поне не е отявлен враг на еротичната култура - подсигурява развитието ѝ. Този възглед Ревентлов излага в любопитното си есе "Мъжкият фантом на жената" и в романа "Записките на господин Даме". Словоохотливият г-н Даме на свой ред издава всички мъжки тайни на живота в добре познатия и на авторката Мюнхенски кръг на писателите около Лудвиг Клагес и Стефан Георге, като премълчава, естествено, само истинските им имена. Дружелюбието си към мъжкия пол Ревентлов защитава ревностно и в живота, за което обаче само броени негови представители ѝ се отблагодаряват със същото. Между изключенията е близкият ѝ приятел Клагес, който пръв насърчава сатиричния дар на писателката. За беда, и той като мнозина свои колеги по съдба не оценява вярно благоразположението ѝ - иска да я притежава. А притежанието не влиза в иначе радушните възгледи на Франциска Ревентлов. За по-сигурно тя онагледява това не само в раздялата си с Клагес. Черно на бяло записва какво според нея е и какво изисква жената: Тя е създадена за радостта и красотата на живота. Жената е одухотворено, живо и самостоятелно същество, луксозно създание, което се нуждае от защита, грижа и подобаващи условия на живот, за да бъде пълноценна, каквато може да бъде.

Както може да се очаква, тази теория не среща разбиране от страна на мъжа в живота и в литературата. Ето защо писателката се принуждава да създаде хитроумния си роман "От Паул до Педро" с подзаглавие "Амурески", в който с крилато вдъхновение и смях изяснява своята жизнерадостна философия на живота и света. Втълпява, сиреч, на по-трудно схватливите, че свободата на литературните ѝ посестрими е опакото лице на неоползотвореното им емоционално излишество, а еротиката - кратък отдих от суровата мъжка реалност и провизорно средство срещу нея. Ето как писателката дефинира например централното понятие на своята ведро-иронична доктрина: Любовта според мен е нещо сериозно и трайно, стига това понятие да не се схваща прекалено оптимистично. Трайно е всичко, което продължава, да кажем, месец-два, а сериозно и трайно е онова, което оцелява два до три месеца повече - в този случай нещата стават вече съдбовни и са, така да се каже, на косъм от вечността.

Истина е, че смехът е средство срещу всякакви неволи и в живота авторката на тази обезболяваща хедонистична философия го владее не по-зле, отколкото в литературата. Макар че всъщност съвсем не ѝ е до смях. Франциска Ревентлов постоянно трябва да се бори с несигурността и за живота на детето си: тя пише и превежда, изкарва хляба си като чистачка, масажистка, модел; работи до пълно изтощение. Заплаща свободата с тежки болести и депресии и това съвсем не е най-голямата ѝ беда. В дневниците си, публикувани седем години след смъртта ѝ през 1918 г., тя пише: Често съм само на стъпка от отчаянието и седмици наред се чувствам дълбоко нещастна, защото никъде не срещам, следователно, не мога и да дам любов... Всичко около мен се разпада и ме разкъсва. Господи, толкова съм сама. Да имах поне дебела кожа, но къде този късмет - моята е друга, премного язви и рани.

Самотата остава любовника-спътник, с когото Франциска Ревентлов така и не успява да се раздели. Но язвите и раните, нанесени от този спътник, писателката завещава само на дневниците си. За другите предпочита да запази второто си, присмехулно и жизнерадостно лице - може би, защото вярна на себе си, съумява да превърне писането в игра с любовта и сериозността на този живот. Що се отнася до загадката на играта, Франциска Ревентлов ни позволява да надзърнем в нея с няколко забележителни страници от нейните "Дневници":

Можеш ли изобщо да създадеш нещо, ако не притежаваш собствен живот? Просто полудявам при мисълта, че има толкова много неща, които могат да не ти се случат или да те отминат просто така. Искам да имам няколко живота едновременно - нека единият да е ако ще трагичен, смирен или аскетичен, но тогава другият непременно да е такъв, че да се хвърля презглава в него и да изживея всичко до дъно. Душата ми рядко намира покой и хармония. Боговете ми дадоха наистина безкрайно много, дано някой ден ми дадат всичко. Ужасно е само, че здравето ми е така порутено, а силите - малко и всеки ден трябва да си ги възвръщам с такова усилие. Вярно, аз цял живот бягах, бягах и падах, изправях се, отново ме запокитваха и аз отново се съвземах, докато най-после стигнах там, откъдето започва моята цел. Връхлитаха ме страх и отчаяние, безсилие и умора. И все пак чувството, че трябва да постигна нещо голямо, не ме напуска. Постепенно отново ме изпълва увереност и изпитвам такова удовлетворение от живота си, сякаш все още не съм загубила дарбата да го притежавам. Само понякога се опасявам, че твърде много неща съм пропиляла. Би трябвало обаче да благодаря на боговете, че са ни дали младостта. Господи, колко младости имам всъщност? Толкова е странно онова, което се случва с мен - животът ме удря, захвърля, отваря ми рана след рана... и после ми дава най-прекрасните си обезщетения. Е, можеше да бъде много по-лек, но аз и така съм съгласна. Мили боже, този живот е толкова прекрасен, че ти се иска да го живееш цяла вечност.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.04.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.