СЯНКАТА НА ЖИВОТА
(Георг Хайм)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Когато след време проследи пътя ми, литературният историк ще намери доста любопитни неща. Например това, че щях да стана един от най-големите поети, ако нямах този ужасен баща. Тази любопитна записка датира от 1911 г. и може да се намери в дневника на един колкото амбициозен, толкова и забележителен млад човек. По онова време той е само на 24 години, но въпреки младостта и напук на ужасния си баща, още тогава се нарежда сред най-големите поети на модерна Германия. Името му е Георг Хайм, а годината, в която пише тези редове, става знаменателна за творческия му път и за поколението, към което принадлежи. През 1911 г. Георг Хайм публикува първата си стихосбирка, "Вечният ден", и с нея печели мълниеносна слава. Реакцията на съвременниците му е толкова възторжена, че изглежда едва ли не пресилена за един начеващ автор. В рецензия, излязла буквално дни след стихосбирката, поетът Курт Хилер пише: Не ни трябва Гьоте, имаме Георг Хайм.

Като близък приятел и съмишленик на Хайм рецензентът е, разбира се, пристрастен. Но въпреки това прогнозата се оказва точна. Георг Хайм действително става вдъхновител на младата германска поезия - новият олимпиец на едно поколение, което дръзко и безапелационно отхвърля авторитета на бащите и предците, руши каноните на поезията и налага в нея своя модерен, рязък, дисонантен, предизвикателен и тревожен тон. Родено в предвоенната епоха, то носи мрачното предчувствие за гибел и заплаха, усещането за края на един загниващ и рушащ се свят. Неговата парола е бунтът срещу всичко старо, а неговата програма - радикалната промяна.

В стихосбирката "Вечният ден" това поколение неслучайно разпознава най-ранния манифест на експресионизма, чиято естетика на отрицанието и протеста завладява германското изкуство в десетилетието между 1910 и 1920 г. Стиховете на Георг Хайм апострофират с характерни настроения и мотиви. Те вещаят деня на Страшния съд и Апокалипсиса, рисуват видения и картини на ужаса, стагнацията и смъртта. Човекът в този демоничен свят изглежда като дребна прашинка, залутана сред развалините на гигантския град, в който властват враждебност, пустота, болест и страх. Неговите обитатели са слепци, самоубийци, луди и затворници, захвърлени в клетката на един безсмислен и невъзможен живот. Невъзможността и обречеността на този живот е голямата тема на Георг Хайм, а необикновеното, силно метафорично слово, в което е облечена, - несъмнено най-голямото отличие на неговия експресивен талант.

Като удар на призрачно захлопващи се врати в нощната буря, като свистене на камшик по горещо желязо - такова е словото на този поет, чието мощно въображение превръща света в някакво каменно слънце, от което струи хладна, смразяваща светлина. Така пише един съвременник на Хайм за стихосбирката "Вечният ден". Тази стихосбирка остава, между другото, единствената публикувана приживе на поета. Георг Хайм умира при нещастен случай, твърде скоро след появата ѝ и едва навършил 25 години. Втората му голяма стихосбирка излиза посмъртно през 1912 г., отреждайки му място сред най-именитите поети на експресионизма, редом с Георг Тракл и Готфрид Бен. Заглавието на тази стихосбирка "Umbra vitae" ("Сянката на живота") подсеща не само за централната ѝ тема, а и за сумрачните сфери, в които ни потапя поетическото въображение на Хайм. "Umbra vitae" наподобява жесток и зловещ сън, в който витаят катастрофи, хаос и смърт, мяркат се сенки на хора, несретни същества, изтласкани в периферията на живота и белязани от демонизма на големия град, който се откроява над тях като призрачен интериор на застинала, мъртва планета.

Виденията на Хайм са наситени с остро контрастни, ярки цветове, сред които преобладават черното, червеното и жълтото; те черпят особената си експресивна сила тъкмо от асоциативното използване на словото, което по аналогия с цветовете в живописта се превръща в образно съответствие или знак на чувството и настроението. Словото на експресионизма се гради почти изцяло на този асоциативен, знаков принцип. Любопитен е например начинът, по който Георг Хайм оценява своето творчество. Ето какво пише той в дневника си: Може да се каже, че моите стихове са най-доброто свидетелство за една метафизична страна, вклинила черните си поулострови в сърцето на нашите мимолетни дни.

Тези думи са своеобразен шифър на поетическото въздействие, което имат стиховете на Георг Хайм. Неговата поезия пронизва като отчаян гневен вик; тя напряга и разтърсва. Наситеният ѝ със страдание, гротесков и кошмарен свят напомня за платната на Йеронимус Босх, както екстатичната ѝ, силно контрастна и необичайна образна оптика препраща към стиховете на Шарл Бодлер и Артур Рембо. Хайм ненапразно минава за тънък познавач на френската поезия от края на XIX век. Макар да тръгва от германската школа на символизма и Стефан Георге, а от друга страна, да е тясно свързан с берлинския кръг на неопатетиците, той остава най-близо до естетиката на прокълнатите поети - не само с предпочитанието си към шокиращото, отблъскващото и морбидното, а и със строгия си, най-често римуван и формално безупречен стих. В това отношение Георг Хайм се отличава от присъщия на експресионизма неправилен, накъсан, свободен поетически строй.

Типични за експресионизма са обаче еруптивната образност, задъханият ритъм и темите на неговата сугестивна и витална поезия. Такава е например темата на големия град, която ще срещнем в почти всяка експресионистична сбирка на колегите му Якоб ван Ходис, Курт Пинтус, Георг Тракл или Ернст Щадлер. Стиховете на Георг Хайм разгръщат тази тема в безброй варианти, превръщат я в гневен акцент на протеста срещу унификацията и отчуждението на човека в модерния век. Големият му цикъл "Берлински сонети" заедно със стихотворенията "Демоните на града" и "Божеството на града" открояват, наред с това, най-силната страна на неговото слово - образната, почти визуална изразност, която го прави близко до езика на изобразителното изкуство.

Градът, в който протича животът на Георг Хайм, е Берлин, но преживелиците му в този град с нищо не намекват за мрачната тоналност на града в неговата поезия. Дневниците му издават по-скоро ненаситна жажда за топлина и радост, наред с лекокрилите сърдечни увлечения и ведрата енергия на младостта. В живота Хайм е всъщност много различен. Спомените на съвременниците му го описват като жизнерадостен, слънчев, витален човек, докато поезията му ни го представя като някакъв трагичен прорицател на ужаса и мрака. Заради доминиращата тема на смъртта в неговите стихове критиката дори му приписва заслугата на най-безутешния лирик в новата германска поезия и сигурно не греши. Но все пак, макар по-рядко, в поезията на Георг Хайм се прокрадват и меки, хармонизиращи тонове, най-вече в късната му любовна лирика. За нейната тоналност говори и заглавието на едно от известните му стихотворения, "Мечтание в светлосиньо", а за това, че даже любовта е не само светъл сън, но и страдание, изящно напомня стихотворението "Последна стража". Ето и самото стихотворение в български превод:

Само сън ли бе в полупробуда,
хладна утрин? Или само вятърът повя?
Кратък полъх от диханието на цветята ранни,
отлетял, преди да се е спуснала нощта?

Тръгваш ли? - ръцете ми треперят и
без твоите ще бъде всеки ден навън
като покров, изплетен от ридания,
като слепец несрет и кух камбанен звън.

Ще бъде всяка нощ като пустиня празна.
И вместо тихия ти дъх преди
дълбоко в мрака само бавно
ще се изтича времето и мъртво ще пълзи.

(Превод Васил Шопов и Бисерка Рачева)

По времето, когато подготвя за печат първата си стихосбирка, Георг Хайм нахвърля и множество прозаични скици. Поради ранната му смърт повечето от тях са останали, за жалост, само фрагмент. Затова пък завършените приживе поетът обединява в амбициозен сборник от новели и изпълнен с надежда, го предлага на издателя Ернст Роволт. Но нито рекламното заглавие "Крадецът", нито иначе благоприятното разположение на издателя не подпомагат честолюбивото начинание на Хайм. Отговорът на Роволт е неделикатен, но ясен, той гласи: Изключено е да спечелим даже тесен кръг от читатели и купувачи с една книга, в която се говори единствено за трескаво бълнуващи болни, сакати и мъртъвци.

Въпреки тази прогноза Роволт издава сборника новели "Крадецът" през 1913-та, година след смъртта на Георг Хайм. Предвиждането му обаче остава в сила десетилетия наред - макар и да намира читатели, прозата на Хайм е засенчена от поезията му; както се оказва, според присъдата на времето - незаслужено. В наши дни прозаикът Георг Хайм е реабилитиран като един от безспорните майстори на модерната новела, а дали тази критическа оценка не е пресилена, можем да проверим сами. Ето един откъс от новелата "Лудият", която, между другото, отново напомня за богатия и необикновено експресивен слог на поета и прозаика Георг Хайм:

Пазачът отвори пред него голямата желязна порта. Така значи, той беше свободен. Как беше издържал толкова време? Три, четири години, колко дълго беше прекарал всъщност в тази бяла клетка, в този огромен сандък, заобиколен от лудите. И защо всъщност го бяха замъкнали тук? Само коварство. Гневът отново го сграбчи, той се изправи. Сега обаче... горко им. Притвори очи и по лицето му се разля блажена усмивка. Сякаш вървеше през някакво огромно бяло поле, из което лежаха много, много хора, главите им - притиснати в пръстта. Черепите изпукаха, като че някой трошеше с чук огромен орех. Очите му се отпуснаха уморено. Той беше гигантска бяла птица над някакво безкрайно, самотно поле, залюляна сред вечната светлина, високо горе, в синевата. Главата му докосваше прозрачните облаци, той беше съсед на слънцето, което изпълваше небето над него, огромен, златен гребен с пурпурни зъбци. Крилете го носеха, ослепително бели и силни, прорязваха с яка ос хоризонта, докато някъде дълбоко долу, във водата сякаш плуваха червени малки острови, подобни на миди. Морето под него се сливаше в едно грамадно светило. Време беше. Сега трябваше да се спусне, да се гмурне в него и... Само тази черна точка там, това враждебно хорско множество, то пречеше, трябваше да се премахне.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.