РАЗКАЗВАЧ НА АНЕКДОТИ
(Франц Блай)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Солидни писатели го смятат за литератор. Патентовани мислители го корят, че от време на време се прави на актьор. Какво актьорите мислят за него, не знам, но вярващите го смятат за безбожник. Безбожниците, от своя страна, са на мнение, че е католик и естет, а благотворителните дами са твърдо убедени, че той е човекът, докарал в Австрия революцията, ала иначе се ползва с що-годе добро име.

Героят от портрета е писателят Франц Блай, познат още като остроумен публицист, плодовит издател, полиглот, библиофил, чудак и находчив хуморист. Виенчанинът Франц Блай притежава изобщо много лица и много таланти, с което предизвиква у съвременниците си такова объркване, че те никак не могат да се споразумеят какъв е той в действителност. Точно за това ни напомня Роберт Музил в шеговития портрет на своя прословут сънародник. Франц Блай минава за една от най-колоритните и шумно оспорвани личности в литературния живот от края на деветнайстото и началото на двайстото столетие. Започнал писателската си кариера като сътрудник на прочутото берлинско списание "Пан" и разгърнал издателска дейност най-напред в Мюнхен, а по-късно в Берлин, Блай играе ключова роля в развитието на немския модернизъм.

Качествата, с които печели възторжени привърженици, са енциклопедичната му култура, забележителната гъвкавост на ума, необикновената продуктивност и галантният му стил. Отрицателите му пък го корят най-често в литературна всеядност и подражателство, като към тази слава му притурят още лекомислието на денди и бохем. Заядливото перо на публициста Карл Краус например е запечатало образа на Блай по следния начин: Нека се опита някой да го догони - с единия крак на утринната церемония на мадам Помпадур, с другия - в литературното кафене, покрай това заел позата на немски романтик от края на XVIII век, философстващ и размахващ лорнет в ръка, набожник и просветител, скептик и ентусиаст, сантиментален сквернословец, шут и размирник.

Позата на вятърничав литератор, която му вменяват, никак не спъва неуморните дейности на Блай. Между 1905 и 1918 г., вече публикувал куп любовни разкази, които му отреждат място сред най-умелите пародисти на бароковия стил и галантната еротична литература, той учредява списанията "Аметист" и "Опали" и като техен издател насърчава, между другото, първите публикации на автори като Франц Кафка, Роберт Музил и Херман Брох. Пак по същото време Блай превежда Бодлер и Стендал, както и редица френски писатели от епохата на XVIII век. Към тази епоха той проявява особено пристрастие. Блай е не само един от най-сериозните ѝ познавачи и посредници в Германия. От тази култура той заимства художествените мотиви и теми, наред с разточителната елегантност на многобройните си есета, очерци и новели. Забележителното му въздействие върху модерната литература се дължи обаче не само и не на първо място на онова, което е публикувал, както ни подсеща съименникът и познайникът му Франц Кафка. Ето какво казва той: Блай е невероятно умен и духовит. Срещите ми с него са всякога тъй забавни. Цялата световна литература дефилира, интимно разсъблечена, на неговата маса. Франц Блай е много по-умен и много по-голям от онова, което пише. Пък и това е съвсем естествено, защото писането за него е забава. Франц Блай е един отплеснал се по Германия ориенталски разказвач на анекдоти.

Истина е, от друга страна, че литературният сезон на този словоохотлив и забавен разказвач отдавна е преминал. Днес името Франц Блай е известно може би единствено на специалистите, а книгите му толкова отдавна не са преиздавани, че са станали почти библиографска рядкост. Но причината за тази забрава не е в това, че е демодиран и скучен. Точно обратното, той е изобретателен, разнообразен и провокиращ. Винаги изненадва с ефектното си слово и владее целия регистър на модерната форма от анекдотичния разказ и афоризма до пародията, карикатурата и гротеската. Слабостта на Блай обаче е в това, че е твърде разпилян и еклектичен. Книгите му са изпъстрени с толкова много и тъй разнопосочни наблюдения, че оставят в крайна сметка чувство за непълнота и незавършеност. Ето какво казва за него един от съвременните му познавачи: Блай е прекалено интелигентен, за да бъде системен, и прекалено еуфоричен, за да е последователен. Неговият изход от тази дилема е есето, а неговият метод - вицът.

В есето и в кратката литературна форма - ескиза, портрета, ироничната записка, сатиричната миниатюра Блай най-добре изявява и безспорния си талант на оригинален и тънък критик. Темите, върху които разсъждава, са най-различни, но накъдето и да отправи поглед - към съвременната литература, античния театър, модата на женското облекло, тривиалната култура или религията на късното Средновековие, той винаги успява да разкрие предмета на своето разсъждение от най-неочакван ъгъл и да го постави в особен контекст. Игривата и афористична мисъл на Блай с лекота прескача между отдалечени една от друга епохи, открива изненадващи връзки и щрихира културните парадокси на модерното време. Критическите му есета са и най-трайната заслуга на Блай към литературата на това време. Неслучайно майстори на модерната есеистика като Роберт Музил например виждат в негово лице един от първите ѝ оригинални подбудители. За своеобразен принос в нея се смята и най-известното произведение на Блай, неговата шеговито-сатирична енциклопедия на модерната литература. Тя е замислена като закачливо алегорично описание на фауната на модерния писателски свят и е публикувана през 1920 г. под заглавие "Литературна зоология". Успехът ѝ в онези години е небивал, особено сред колегите на Блай, макар че - както отбелязва един критик, - непожален от сатиричното ѝ жило не остава кажи-речи нито един от тях. Сред живите, точни и хумористични портрети на събратята си по перо от Петер Алтенберг до Стефан Цвайг писателят не пропуска да подреди и собствения си. Ето какво пише: Блай - сладководна риба, която гъвкаво плува във всички пресни води; носи прозрачно-гладка кожа, тъй че през нея може съвсем ясно да се забележи каква е на цвят храната, която току-що е поела. Ако храната е с твърде ярък цвят, рибата блай престава да се забелязва и тогава остава да се вижда само цветът.

Някои от критиците на писателя са склонни да виждат в тази иронична самопреценка признание за онова, в което Блай често е бивал корен: схващат я като намек за неговото литературно непостоянство и склонност към епигонство. Но даже и да имат известно право, хуморът, с който той се отнася към писателските си привички, е достатъчно оригинален, за да го оневинява. Имитаторският талант на Блай има освен това едно безспорно предимство, което няма нищо общо с плоското епигонство. Точно обратното, приобщава го към групата на онези модерни писатели, които превръщат литературата и нейните стилове в обект на пародия и автопародия. Като забавна игра с литературните представи и понятия е построено, между другото, и известното съчинение на Блай "Нови разговори на Гьоте с Екерман". Заглавието подсеща, че то дължи живота си на известната книга на Екерман "Разговори с Гьоте". А това, че във въпросните нови разговори се отваря дума за писатели, родени доста след смъртта и на Гьоте, и на неговия секретар, не би трябвало да ни изненадва. Хитроумният похват просто влиза в правилата на литературната пародия. Нека "подслушаме" част от тези забавни и, разбира се, донякъде псевдодълбокомислени разговори, в които писателят Франц Блай се шегува колкото с именития си литературен предшественик, толкова и със самия себе си като негов наследник:

Времето днес сутринта беше тъй неприветливо, щото си помислих, че Гьоте ще се откаже от намерението си да прекара деня в Йена; ето защо още предиобед се запътих към дома му. Той седеше до една малка маса край камината и пишеше. "Трябва - каза - да изразя благодарности за две пратки, които получих вчера. Едната е тази книга тук, изпратена ми от господин Хуго фон Хофманстал, който е събрал в нея ранните си произведения, като че ли с желание във възрастта на зрелостта да погледне от дистанция младежките си творби. Само не разбирам съвсем какво повече може да му каже възрастта на зрелостта, тъй като по странната прищявка на съдбата и поради също тъй фатални обстоятелства този поет е постигнал зрялост още в началото на творческия си път. /.../ За онези бурни времена отношението на този младеж към традиционното понятие за стихотворение, както го разбират тогава в неговия занаят, е просто невероятно. Поетът намира в лицето на този млад австриец своето най-възвишено достойнство, без при това самото поетическо достойнство да е превърнато в обект на поетическа възхвала и по такъв начин лишено от непосредственост, както е, да речем, при Стефан Георге и неговия литературен кръг. Защото, съгласете се, вроденият благородник си личи по това, че никога не е плащеносец на самия себе си." При тези думи Гьоте взе в ръка лежащата наблизо книга и прелиствайки я, продължи: "Която и страница да отвориш, откриваш този непогрешим тон, този непогрешим жест, този непогрешим израз - това е простотата, която означава най-висше богатство, както би се изразил Рилке. Ако думата "простота" изобщо е достатъчна, за да се изрази тази разположба, това отношение към многообразието на живота, каквато именно е поетическата разположба на младия Хофманстал. Когато божествената дарба на поезията бъде отсъдена някому в тъй ранна възраст, тя става господарка на целия му живот. Мога да си представя, че от всичко, което животът е поднесъл на този младеж, само поезията е означавала за него истински живот. Младостта се чувства ощастливена от подобно разбиране на живота и за младия поет едничко то изпълва съществуването. Знаем ли изобщо къде започва животът и къде свършва съновидението?" След тези думи Гьоте направи кратка пауза, която аз не посмях да прекъсна с някой нов въпрос, пък и защото не ми беше напълно ясно какво има предвид.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.