ПОЕЗИЯ НА ИГРАТА
(Кристиан Моргенщерн)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Когато отида на онзи свят, ще помоля Господ-бог редовно да ме снабдява с криминални романи, за да съм сигурен, че няма да скучая. Авторът на тази шега не е някой заклет любител на криминалната литература, нито някога е изпробвал перото си в криминалния жанр. Той е всъщност поет, а поетът Кристиан Моргенщерн владее едно много по-ефикасно средство срещу скуката. Това е неговият игрив, причудлив и заразителен смях. Смехът на Моргенщерн отдавна си е спечелил приятели в Германия, а и в Европа. Дори има литературен патент за необикновено оригинално германско откритие в световната смехова култура. Неслучайно името Моргенщерн е записано в листата на най-прочутите майстори на тази култура, заедно с имената на по-близките му сродници Франсоа Рабле, Вилхелм Буш и Луис Карол. Славата спохожда Моргенщерн едва след смъртта му през 1914 г., макар че виновниците за нея, героите на неговите стихове и гротески, са родени в десетилетията между 1890 и 1910 г. Те носят чудновати имена, служат си със странни думи и звукосъчетания, вършат всевъзможни лудории и безсмислици и с всичко изобщо внушват, че са безгрижните обитатели на един свят, в който реалността е обърната с главата надолу. Поетическият свят на Моргенщерн е жизнерадостно-весел и абсурдно-гротесков, напомня едновременно за картините на Йоронимус Босх и закачливите графики на Паул Клее.

Моргенщерн - това е веселието без злъч и без отрицание. Неговите стихове са самата ведрост, нещо като огледало на света, който всецяло е погълнат от играта със самия себе си. Така пише един съвременник на Моргенщерн, подсещайки между другото за връзката на поета с безгрижното братство на литературната бохема от края на XIX и началото на XX век. Кристиан Моргенщерн дава от своя страна нещо като философско оправдание на своето веселие, като перифразира един цитат от любимия си учител Фридрих Ницше. Ето какво гласи цитатът: У всеки човек е скрито едно дете, то жадува да играе.

Моргенщерн поставя този цитат за мото на най-известната си стихосбирка и макар че тя носи мрачното заглавие Песни от бесилото, тъкмо в разсмиващата и разведряваща игра на въображението със словото се крие най-голямата ѝ ценност. Тази своеобразна сбирка от лирически гротески се появява на бял свят през 1905 г., а заглавието ѝ напомня, че повечето стихове в нея действително са родени като песни. Още преди да са публикувани, някои от тях са изпълнявани дори от прочутия Макс Райнхард на сцената на неговото кабаре "Патардия и пушек". Със заглавието на стихосбирката Моргенщерн намеква също, че неговите гротески черпят живот едновременно от страстта му към стихоплетството и от традицията на черния хумор.

В "Песни от бесилото" ще срещнем всякакви небивалици: животни и птици, усвоили човешките навици и език, неизвестно създание на име Назобем, което ходи на носа си, две бутилки, понасящи мъките на бракосъчетанието, някакво коляно, което самотно обикаля по света и още куп невероятни създания, родени било от буквализирането на някоя метафора или идиом, било от друга словесна приумица. Лесно ще се досетим, че игрите на Моргенщерн имат много общо с поезията на дадаизма. Макар да възникват две десетилетия преди нея, те произхождат от същия артистичен корен - раждат се като предизвикателство срещу клишетата на езика и мисленето; опитват се, иначе казано, да избавят поетическото слово от досадното му изтъркване поради употреба. Пак по тази причина стиховете на Моргенщерн често се задяват с литературните си предшественици, пародирайки и популярни поетически форми и стилове. Ето как звучи например неговата сантиментална закачка с романтизма в стихотворението "Една въздишка":

Една въздишка, влюбена в нощта, на кънки
танцуваше, унесена в мечти най-тънки.
Ледът под нея бе сребристо бял
и къпеше с блясък крайградския вал.

Въздишката си спомни за един младеж
и мигом пламна от неудържим копнеж.
Копнежът ѝ отвори дупка на леда.
Там хлътна тя и никой веч не я видя.

"Въздишката" на Моргенщерн издава впрочем, че на младини и той, като мнозина други, се е увличал по стиховете на Хайне, а и сам е пописвал сантиментално-меланхолни куплети. В ранните му стихосбирки "Дворецът на Панта" и "Аз и светът" ще открием следите и на други негови увлечения, например по философско-религиозната лирика. Към нея Моргенщерн се връща и в последните години на живота си, когато тежката туберкулоза, от която страда, го приковава на легло. По същото време възникват много от забележителните му афоризми, които пък свидетелстват, че особено усърдно е школувал при двама от модерните класици на този жанр, Георг Лихтенберг и Фридрих Ницше.

Макар да предпочита главно кратките поетически форми, Кристиан Моргенщерн създава доста обемисто литературно наследство: десетина стихосбирки, множество разкази, фейлетони и епиграми, както и есета, театрални рецензии и дневници, наред с няколко талантливи превода на скандинавските писатели Ибсен, Стриндберг и Бьорнсон. Безспорно, най-виртуозно и отличително завоевание все пак остават обаче "Песни от бесилото". Съвременниците на Моргенщерн вярно предричат, че с тях той още приживе си обезпечава непреходност, защото в призмата на поетическата гротеска по неповторим начин улавя възвишеността и абсурда на човешкия живот. Що се отнася до тайната на това постижение, тя се крие в един особен дар на поета. Ето как обяснява той този дар: Хуморът е най-висшата свобода на духа, той е светогледът, който ни учи да приемаме и най-голямото страдание, и най-тежката беда само като кратък, незначителен епизод от живота.

Ведростта на свободния дух и сериозността на живота определят личността на поета също толкова, колкото и неподражаемия свят, създаден от него. Нищо чудно, че сред чудатите обитатели на този свят се подвизават и двама двойници на Моргенщерн. Те се казват Палмстрьом и Гингганц, държат се като заплеснати наивници, идеалисти или палави деца, а изключителната си популярност дължат на това, че покрай игрите и смеха си поднасят неочаквани истини и сентенции за живота, който иначе уж добре познаваме. Стиховете на Моргенщерн често преобличат тези истини в изненадващ костюм, като ги приписват било на чудаци от рода на Палмстрьом и Гингганц, било на същества от животинския свят. Животните, населяващи поезията на Моргенщерн, са кажи-речи неизброими, но всички притежават странното свойство да възпроизвеждат уж по-съвършената и уж разумна природа на човеците. Далечните им роднини ще открием, разбира се, в баснята и притчата, а на какъв език говорят и какво вършат, може да ни каже едно забавно стихотворение, озаглавено "Двете магарета":

Едно магаре каза мрачно
на своята другарка брачна:
"Така съм тъп и ти тъпачка си една.
Да идем доброволно да умрем, ела!"

Но както често става по света
и двамата са живи досега.

(Превод Васил Шопов)

Стиховете на Моргенщерн, казва приятелят му, актьорът Фридрих Крайслер, са една дълбокомислена игра на духа, който, забавлявайки се, отделя златни, странно извити стърготини от благородното дърво на мъдростта. От същото или поне сходно дърво е изсечена, изглежда, и късата хумористична проза на Кристиан Моргенщерн. Тя е публикувана по времето, когато той сътрудничи като рецензент на берлинския вестник "Теглихе рундшау" и на хамбургското списание "Дер цушаеур". Познавачите твърдят, че прозата на Моргенщерн остава в сянката на поезията му, макар да е не по-малко свежа, чудата и забавна. Можем да проверим дали е точно така с хумористичната скица "Извадки от рекламната страница на един вестник":

Сензанционно изобретение - изкуствени глави!!! Глупак е, който още сега не си набави изкуствена глава. Изкуствената глава се нахлузва върху нормалната и осигурява следните предимства: а) тя предпазва от дъжд, вятър, слънце, прахоляк или с две думи, от всички онези досадни външни влияния, които пречат на естествената глава и я отвличат от основното ѝ занимание, а именно - да мисли; б) изкуствената глава повишава функциите на естествените сетива: снабдени с изкуствени уши, ние чуваме сто пъти по-силно и по-добре, отколкото с естествените, зрението ни става по-остро, отколкото и с най-мощен бинокъл, изкуствената глава прави мириса направо съвършен, а вкуса - несравнимо по-диференциран, отколкото допотопния естествен вкус. Естествените сетива стават безпредметни пред изкуствената апаратура, която функционира безупречно, даже ако я поставим на нула. При това положение изкуствената глава осигурява на душата ни абсолютно спокойствие. За какво ни е да търсим усамотението на затворената стая, монашеската килия, разходката сред природата и т.н. С изкуствената глава човек се чувства уединен даже сред най-голямата шумотевица - достатъчно е само да си поръча глава с подходящи размери и да си я сложи. Носенето не изисква никакви усилия, а техническото управление е направо детска играчка. Още едно предимство - изкуствената глава няма нужда от гребен, а голото пространство на черепа може да се използва за реклама. Ако сме умни и не страдаме от предубеждения, ще залепим на това място рекламата на някоя голяма фирма и така ще си възвърнем средствата, изразходени за изкуствената глава, нещо повече, ще се убедим, че с изкуствената глава могат да се печелят повече пари, отколкото с естествената.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.07.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.