ПИСАТЕЛ ПРЯКО ВОЛЯТА СИ
(Херман Брох)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

През 1955-та, ако доживея - Нобелова награда. През 1972-ра - паметна плоча на родния ми дом във Виена. През 1986-та - възпоминателно тържество по случай 100-годишнината от рождението ми. Тези думи са нещо като иронично предизвестие за последвалата слава. Херман Брох ги пише малко преди смъртта си, постигнала го през 1951 г., в Ню Хейвън, Кънектикът, дни преди да тръгне за Европа, за да види отново, както възнамерява, стария континент. В литературния свят междувременно е станало вече традиция Херман Брох да се назовава редом с Пруст, Кафка и Джойс. Литератори и критици произнасят името му с благоговение и само малцина непосветени дръзват да издадат незнанието си с въпроса: Кой, собствено, е този Брох? Ала въпросът съвсем не е чак толкова неоснователен. Херман Брох е класик на модерната литература - същевременно един от онези, които често се цитират и рядко се четат. Сред големите писатели на двайстото столетие той остава може би най-непознат. Напук като че ли на факта, че още приживе си е спечелил тъй възторжени почитатели като Олдъс Хъксли, Алберт Айнщайн, Томас Ман.

Тук ти все още си до голяма степен непознат. Величина, подобна в нещо на добрия дядо Господ: знаят го, че царува там, горе, в небето, но нещо повече от това никой не може да каже...,пише синът на Херман Брох от Виена до Америка, където писателят емигрира по време на националсоциализма и остава до края на Втората световна война. Писмото е от 1950 г., думите са валидни обаче и днес. Едва ли нещо би се променило, даже ако смъртта не беше попречила и през 1951 г., когато е номиниран за Нобелова литературна награда, Брох бе станал неин лауреат. Вината, че е толкова известен и тъй малко познат, е в самия него. Нищо не вреди на един автор така много, както ако си спечели реномето на прекомерно аналитичен, прекомерно разсъдъчен. Разчуе ли се с подобна слава, книгите му незабавно се обявяват за трудни, нечетивни и с лека ръка се побутват настрана. Случаят Херман Брох е точно такъв. Преодолее ли обаче неудобството, че вместо уют и разтоварване му предлагат да размърда мозъчните си клетки, читателят бива щедро възнаграден. Книгите на Брох го въвличат в особен вид приключение. Ето в какво се изразява то: Признавам, отначало едва не се отказах от четенето; едва после, прехвърлил първите трийсетина страници на трилогията "Лунатиците", изпитах радостта и удивлението на човек, който пристъпва в новооткрита земя и постепенно, с всяка следваща стъпка в този литературно сложен, непознат терен, все по-ясно започва да разпознава себе си, ведно с всички мъчнотии, конфликти и дилеми на света и културата на своето столетие.

Трилогията "Лунатиците", за която става дума в тази рецензия, е публикувана през 1932 г. и посветена, както почти всички произведения на Брох, на голямата му тема за съдбата на модерния човек в условията на упадък на ценностите и залез на собствената му култура. Изградена отчасти като семейна сага и по своему допълваща "Буденброкови" от Томас Ман, тази трилогия е първият крупен литературен опит на Брох. Писателската му кариера започва обаче не с нея, а с едно доста семпло стихотворение и няколко литературно-критични статии в модерното списание "Бренер". Годината на този безбурен дебют е 1913-та - почти по същото време, когато на раздумка с Карл Краус и Роберт Музил във виенското кафене "Централ" често започва да се отбива някакъв индустриалец и почти милионер, изобретател на текстилна машина, с която закрепил бащината си фабрика и умножил семейните авоари. Разполагаме, впрочем, с точно писмено свидетелство за характера и поведението на това лице. Ето какво се казва в свидетелството: Той беше духовит, ироничен, самоироничен, изключително забавен човек. Често сам си правеше упреци, но те звучаха по-скоро комично, не изглеждаше като да ги взема много насериозно.

Забавният фабрикант е, разбира се, самият Херман Брох, а това, че същият Брох развива невротична омраза към непочтеностите на фабрикантството и неочаквано се отказва от - както благоволява да се изрази, - свинската си ситуация на капиталист, се отразява, естествено, зле на милионите. По времето, когато завършва трилогията, те вече са се стопили, та му се налага - между другото твърде неуспешно, - да заработва нещичко с писане на пиеси. И тъй като в новото си амплоа на писател е не само сериозен, а и упорит, той отказва да се вслуша в прагматичния съвет на своя издател. Не проявява благоразумие и оставя непокътната философската студия, внедрена в романовата му трилогия като експеримент. В резултат на това се сбъдват опасенията на издателя. Ето какво предрича той в писмо до Брох: "Лунатиците", скъпи мой, ще фундаментират вашата слава, но не и финансовото ви състояние.

Така и става. Трилогията е пълен финансов крах, от който обаче литературата е фундаментално облагодетелствана. В качествата ѝ на авангардно произведение, поставящо жалони в развитието на модерната художествено-философска проза, се показва единодушно убедена не само тогавашната критика. Възторжена е и оценката на писателското съсловие. По този повод Роберт Музил не на шега се гневи, задето в литературния отдел на някакъв всекидневник на "Лунатиците" били отделени цели три реда повече, отколкото на собствения му роман "Човекът без качества". Брох от своя страна също добре съзнава измеренията на приноса си. Ето какво отбелязва: И да не е точно Джойсовия Одисей, стои поне стъпало по-горе от всичко, което е излизало през последните години.

Трилогията е предпочитаната повествователна форма на Брох. Десетилетия наред той доработва и прекроява отделните си трилогии; публикува откъси от тях - било като самостоятелни разкази, било като есета. Това предпочитание е свързано, навярно, с едно по-особено, максималистично изискване към художествената творба. В своето единство, смята Брох, тя трябва да обхваща целия свят; точно този принцип следват всички негови книги: от "Лунатиците" и "Смъртта на Вергилий" до последния му роман в разкази "Невинните". Що се отнася до прецизността на работата му със словото, за нея по забавен начин свидетелства издателят му Даниел Броди. Той описва стоическото търпение, с което от своя страна понасял протакането на сроковете поради нанасянето на все нови и нови корекции, промени, добавки. И с шеговито опрощение на този досаден писателски грях, примирено заключава: Когато някой си Херман Брох започне да шлифова и моделира ръкописите си, само боговете знаят кога най-после ще приключи.

Голямата амбиция на Брох е насочена всъщност не към художествената литература, а към културфилософията и той действително публикува многобройни философски студии, статии и есета, чиято стойност трудно може да се подцени. Сред по-известните от тях са есеистичната поредица "Упадък на ценностите" и статията "Съдбата на изкуството при залеза на собствената му култура". Двете заглавия са показателни: те почти покриват проблематиката на философските и също на художествените му съчинения. Струва си, впрочем, да хвърлим поглед върху един не по-малко показателен детайл. Писател и философ - тези думи са изписани под името на Брох върху надгробната му плоча в Килингуърд. Между тях е заключен и конфликтът, белязал неговото творчество. Без да отричат заслугите му към културфилософията, мнозина са склонни да приемат, че по-оригиналният му принос, напук на собствената му амбиция, се пада на литературата. Хана Арендт дори го назовава писател пряко волята си. Ето как го характеризира: Онова, което той искаше, беше литературата да притежава същата наложителна валидност, каквато и науката, а науката да възражда пред погледа ни тоталността на света точно тъй, както художествената творба, чиято задача е непрестанно да възсъздава света отново, тъй че двете заедно да разбират и включват в себе си всички практически, дори делнични действия на човека.

Отдаден на тази амбиция, всецяло погълнат от литературните си занимания и оттеглил се в края на 30-те години в затънтено провинциално градче в Тирол, Брох сякаш не забелязва какво се случва в света навън. Сепва се от зловещата промяна, едва когато през 1938 г., ден след австрийския аншлус към нацистка Германия, е арестуван. Името му се оказва в черния списък не защото е евреин, а защото го смятат за опасен либерал. Брох е убеден, че го чака смъртна присъда. Съжителят му по килия по-късно си спомня как Брох дни наред лежал неподвижно на нара и не можел да мисли за нищо друго, освен че ще му отсекат главата: най-ценното ми нещо, както непрекъснато повтарял. В ареста прекарва три седмици, после е освободен и поставен под полицейски контрол във Виена. Масовата психоза и терорът, царящи наоколо, го довеждат до психически срив.

Отвращението, което до дъно ме разтърси през последните месеци, прекарани в Австрия, беше най-силното ми преживяване по отношение на Хитлер...,отбелязва емигрантът Брох по-късно, когато благодарение на американската виза, издействана му от Томас Ман и Алберт Айнщайн, най-после е на свобода. Шокът от онези последни месеци обаче е тъй тежък, че го кара да вижда в тях доказателство за излишността на всякакъв духовен труд.

Прозрях, че не трябва да храня илюзии относно възможността на литературата така да повлияе на своята публика, че да видоизмени насоката на историческото течение или да допринесе поне нещичко за подобна промяна. Но горчивото прозрение все пак не му попречва да продължи да работи, пък и да търси пътища, за да влияе на своята публика. Още в първите седмици и месеци след емигрирането си в Америка Брох уговаря срещи с издатели, нахвърля статии и есета, завършва и публикува след безброй преработки големия си роман Изкусителят. През 1945 г. в Ню Йорк, в две издания, на английски и на немски език, излиза най-крупната, най-съкровената му творба, романът "Смъртта на Вергилий". Върху него Херман Брох работи дълги години, включително през онези три седмици в ареста, когато за пръв път тъй отблизо, тъй остро осезаемо изпитва усещането за и страха от смъртта. Въпреки съмненията и опасенията на автора, че ще претърпи провал, романът има огромен успех. Включително благодарение на това, че веднага след излизането му на първа страница в литературния раздел на авторитетния "Ню Йорк таймс" е публикувана възторжена рецензия, дала тон на оценката му в целия американски печат. В този лиризиран роман за себепознанието можем да открием и оценката на самия писател - не точно като равносметка на успеха, но като своеобразно напомняне за дирята, която духовно-интелектуалният труд оставя: Името е като дреха, която не е наша; под името си сме голи, по-голи и от детето, което бащата вдига на ръце, за да го назове. И колкото повече живот придаваме на името си, толкова по-независимо става то от нас.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.08.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.