ПЕТЕР АЛТЕНБЕРГ, МАЛКИ ИСТОРИИ

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Роден съм през 1862 г. във Виена. Бях юрист, без да съм завършил право, бях медик, без да съм изучавал медицината, бях и книжар, без да съм продавал книги, любовник, без да стана съпруг, и най-после писател, без да съм създал творби. Защото творби ли са наистина писанията ми? В никакъв случай. Това са екстракти! Екстракти на живота. Животът на душата и на мимолетния делник, сбит в две-три страници. На читателя остава, със собствени сили, да разложи тези екстракти, да ги превърне в истински пикантен бульон, с духа си да ги накара да кипнат, с една дума - да ги направи вкусни и смилаеми.

Авторът, който създавал уж не творби, а екстракти, се казва Петер Алтенберг. Под този псевдоним във всеки случай се подвизава в живота и в литературата, а истинското му име е Рихард Енглендер. Но и да не знаехме кой е човекът от автопортрета, пак бихме помислили, че е несъмнено рядък екземпляр, чудак и особняк, числящ се към съсловието на духовитите хора. Да, Петер Алтенберг е от тези може би по-мъдри насмешливци, които не вземат нито себе си, нито света прекалено насериозно; понасят, сиреч, мъките на битието с ирония, самоирония и хумор. Макар да е известно, името на този писател днес рядко се споменава; книгите му са почти забравени, малко се четат и малко се познават. Толкова по-любопитно е обаче онова, което напук на времето не се е изтрило от литературната памет.

Половин Виена го познаваше лично, другата половина най-малкото беше чувала да говорят за него, който пък наистина не го знаеше, не беше виенчанин; едната половина непременно беше чела поне две-три негови книжки, а другата половина ако и да не ги беше чела, непременно преразказваше анекдотите, които се разпространяваха за него из кафенета, улици и по кьошетата. Всеки можеше да опише чудноватите му одежди, всекиму беше известно, че любимите му свърталища са кафене Грийнщадл и хотелските тераси на Земеринг, всеки бе сведущ в неговите привички и знаеше безпогрешно, че за укрепване или отслабване на тялото и душата предпочита приятелки, сънотворни хапове "паралдеид", сливовица и разхлабително "курела".

Приживе Петер Алтенберг е легендарна фигура, както ни подсеща и този забавно поднесен коментар. Съвременниците му го виждат като водач и наставник на литературната бохема. Историците на свой ред сочат, че е ексцентрична, рядко колоритна разновидност на писателския тип, появил се на мода в края на деветнайстото столетие: типа на кафенетния литератор. Названието идва, разбира се, не само от това, че писателстващият индивид прекарва времето си в кафенето. На тази уютна и иначе непретенциозна обител литературата в епохата на Петер Алтенберг по начало отрежда по-особена роля: кафенето е средище на литературния живот и литературната изява; един вид работна площадка на създаващата се в движение, разговор и междуписателски обмен модерна литература. Тук се пише, обсъжда, бърбори и спори, внасят се и се изнасят идеи, разказват се анекдоти, клюки, истории, коват се моди, похвати и мнения, разменят се отроумия и словесни стрели.

Културата, свързана с виенското литературно кафене от края на XIX и началото на XX век, познава сигурно далеч по-големи писатели от Петер Алтенберг. Сред групата "Млада Виена", към която също като Хофманстал и Шницлер принадлежи, той не е най-забележителният. Но на времето си е между най-влиятелните и несъмнено най-обичаният. Томас Ман му признава, че заизпитвал към него любов от първото слово. Рилке го оценява като пръв предвестник на младо-виенската школа. Хофманстал, Роберт Музил и дори хапливият му приятел Карл Краус му отправят ласкави признания, а в портрета си, озаглавен "Петер Алтенберг", Ерих Мюзам пише: На чужденеца, който пожелае да види виенските забележителности под вещото екскурзоводство на кореняка и прояви любопитство към нещо по-отбрано, показват Петер Алтенберг в кафене Централ. Отворено за посещения: от 11 вечерта до пет сутринта. Експонатът: плешив господин в края на 40-те, който пие меланж и поглажда с кутре гъстата си брада, бъбри с посетителите на масата, лее химни за жените и женствеността или пък е сполетян от гневен пристъп, което се случва два-три пъти на нощ и се съпровожда с много дандания и трясък. Че този по облекло, поведение и навици твърде оригинален човек е важно явление в модерната ни литература, самият той знае само когато му го каже някой чужденец или когато някой сънародник му го отрече.

Защо и с какво явлението Алтенберг е важно за литературата на времето, това вероятно най-добре могат да кажат книгите, които писателят е оставил. Първата от тях се появява през 1896 г. под заглавие "Както аз виждам нещата" и предизвиква малка сензация в литературните среди. Необичайни са както заглавието, тъй и съдържанието и стилът ѝ. Съставена е от кратки, несвързани една с друга скици - отчасти леко меланхолни, отчасти присмехулни записки от делника, от живота, течащ пред погледа на наблюдаващия писател. Стилът на тези откъслечни, моментни снимки на света наоколо напомня с нещо за афоризма, с нещо - за хрониката, репортажа и фейлетона. Самият писател ги определя като телеграми на душата, а онзи, който ги е чел, сигурно би допълнил, че те разкриват поезията на делника и се четат като стихове в проза. Тъкмо с импресионистичните си скици, примесили влиянието на Метерлинк и символизма, Петер Алтенберг внася нов тон в литературата и като майстор на късата проза печели поклонници, подражатели и последователи. След публикуването на първата му книга един именит негов съвременник пише: В тези малки истории се отразява целият му живот. И всяка стъпка, всяко движение, което описва, потвърждава истинността на неговите думи. Петер Алтенберг е гений на нищожното, чудат идеалист, който открива прелестите на света, пръснати сякаш като угарки в пепелниците на кафенето.

Оценката е на Франц Кафка, а още по-любопитно е, че разравяйки някои от собствените му по-ранни произведения, съвременните изследователи пък откриват в тях известна прилика с малките истории на Алтенберг. Приличат си, несъмнено, и историите, които самият Алтенберг пише, и то тъй много, че понякога оставят впечатление, сякаш авторът им цял живот е работил над една-единствена книга и само е добавял към нея нови и нови скици. Книгите, които публикува между 1896 и 1918 г., често още със заглавието си потвърждават това единство на стила, замисъла и идеята. Ето някои от тях: "Какво ми доложи денят", "Илюстрации на делника", "Приказка на живота". Книгите на Алтенберг се четат леко. Може би тъкмо защото са отстроумна импровизация; на един дъх нахвърляни впечатления, картини на настроението, дочути мимоходом малки диалози, откъслеци от историйки, самопризнания, сентенции и афоризми, в които е омешано всичко: възвишеност, комизъм и чудачество, повърхностност, дълбокомислие, баналност, хаплив и ведър хумор, словесни остроти. Ето какво мисли за тях самият автор: Отдавна вече преценявам хората само откъм дребните подробности. Не мога, за съжаление, да дочакам голямото събитие на живота им, чрез което най-пълно ще разкрият себе си. Налага се да уловя това разкритие в най-незначителните случки. Например в това как държат бастуна или чадъра, който той или тя предпочита. Във вратовръзката, плата на роклята, в шапката, в блузата или ризата, в невзрачните дреболии, като се тръгне от копчетата на маншета нагоре или надолу! Всяко нещо е разказ за човека, който е избрал въпросното нещо и обича да си го носи! В него той издава себе си.

Ясно е, разбира се, че не всеки е доволен или ще поиска да се разпознае в нарочно удребненото, миниатюрно огледало, което му предлагат. Още повече, щом поглеждайки в него, се почувства конфузно уловен в неща, които трудно се признават, а и усети ли, че призмата е точна и насмешлива. Големите теми на Алтенберг са животът, еротиката и писането, голямата му амбиция - да пресъздаде аромата, поезията на битието, в реалното да покаже идеалното. Но точно в този пункт мненията за Петер Алтенберг се разделят. Онези, които приемат странностите на присмехулния трубадур, го смятат за явление. Който, обратното, ги отхвърля, обявява писанията му в най-добрия случай за даровито безплодие. Като драматургът Карл Щернхайм например. Ето какво споделя той в писмо по повод публикуваната през 1905 г. книга на Алтенберг Предвестник: И моля те, остави този Алтенберг. Ядосва ме до насита и не разбирам какво хубаво намираш в последната му книга. Изобщо не харесвам Алтенберг; вярно, че нещата му понякога направо зашеметяват, само че зашеметяването е краткотрайно.

Колегата му, експресионистът Алберт Еренщайн е на друго мнение, ето неговата преценка: Няма да изброявам книгите на Петер Алтенберг една по една, по-добре ще е, ако читателят си набави наведнъж всичките. Този автор е милиардер, що се отнася до сърцето, гнева и духа му, и просяк, що се отнася до съществуването му. Съпричастието го въздигна в писател, тъй наречените му приятели го въздигнаха в клоун. Неговата проза е обаче много повече от стихоплетство или крясък на съвременната мода, скиците му от този лирично-драматичен живот ще надживеят времето си, те ще пребъдат.

Истината, както обикновено, е някъде по средата. Петер Алтенберг е явление в литературата от края на деветнайстото и началото на двайстото столетие. Без да се вмества сред големите класици на модерната литература, той не е, от друга страна, и между безбройните второразредни автори, на които не достигат талант или дързост, за да въплътят порива си в художествен изказ. Но пък тъкмо междинното място го прави интересен. Неговите екстракти на живота едва ли са литература от най-висока класа; затова пък в забавна и достъпна форма показват, че границите между прозата на живота и литературата са неуловими и по принцип всеки живот, било то и най-делничният е поетичен. Такова във всеки случай е веруюто на Алтенберг, представящ себе си за приятел на онези, които обичат живота и са непосветени в писането. Ето какво казва: Аз не съм писател, не съм творец. На сърцето ми е възложена само святата мисия да покажа нещата така, че човекът да разпознае природата откъм идеалните ѝ планове и измерения.

Може би не е случайно, че потънали след смъртта на Алтенберг десетилетия наред в забрава, в наше време книгите му отново се преоткриват. От 80-те години на XX век насам е преиздадено не малко от най-доброто, което Петер Алтенберг е написал, а и за самия него и творчеството му са публикувани доста книги. В една от тях, биографията "Петер Алтенберг или раждането на модерната душа" е цитирана, между другото, една оценка на Карл Краус за колегата му, ето я: Този модерен неврастеник и насмешливец притежаваше рядката дарба да излъчва естественост. Беше свръхестествено най-естественият човек, когото познавах. Споменът за него е жив там, където хората вехнат и цъфтят цветята.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.