ОБИТАЕМ ЕЗИК В ОБИТАЕМА ЗЕМЯ
(Хайнрих Бьол)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Преди няколко дни домът ви бил обграден от тежко въоръжени полицаи и гостите ви били подложени на проверка. Нарекохте тази акция странна, ужасна и същевременно жалка... Така започва интервюто, излъчено в късната пролет на 1972 г. по Първа германска телевизия в небезивестното предаване "Монитор". Интервюираният е Хайнрих Бьол, по онова време председател на международния ПЕН-клуб и носител на Нобеловата литературна награда за същата 1972 г. Случката, както признава още тогава Бьол, е значително по-безобидна. Домът му не е обсаден от тежко въоръжени полицаи, макар в него действително да е извършена проверка от служител на областната полицейска инспекция, някой си господин Конрадс. Поводът е донесението на таксиметров шофьор, че двама негови клиенти, които трябвало да откара в дома на Бьол, в разговора си няколко пъти споменали имената на издирвани терористи, членове на групата Бадер-Майнхоф. Полицейският служител решава, че не е изключено терористите да потърсят помощ от Бьол и се упътва към дома му. След учтивия му въпрос за двамата гости, домакинът също тъй учтиво го въвежда в дома си и ги представя; проверката показва, че нямат нищо общо с групата Бадер-Майнхоф. Раздразнен от неоснователното подозрение и възмутен от успоредната кампания в печата, представяща го за симпатизант на тероризма, Бьол отправя гневно писмо до Ханс-Дитрих Геншер. Действителният повод за това, че името му се спряга с групата Бадер-Майнхоф и фракцията Червена армия, е обаче неговата полемична статия "Милост или гаранции за свобода за Улрике Майнхоф", публикувана през януари 1972 г. в списание "Шпигел". Самият Бьол обобщава хрониката на събитията по следния начин: Три месеца и половина след като бях казал последната си дума за Бадер-Майнхоф, в коментар на баварското радио името ми бе споменато единствено във връзка с първите бомбени атентати. През май депутатът на ХДС в Бундестага Фогел ме обяви за интелектуален и идеологически помагач на тероризма и настоя за изолирането ми. На 7 юни, докато в Бундестага се водеха дебати за вътрешната сигурност, бях на път с колата си и в новините пет пъти чух името си - не във връзка с някакви литературни караници, а с вътрешната сигурност на Федералната република. Понятно е, че нямах повече желание да слушам новините.

В напрегнатата вътрешна обстановка в онези дни не е също тъй непонятно обаче, че мнителността може да бъде провокирана и от едно съчинение, проповядващо всъщност естетика на хуманността и защита на индивида от посегателствата на институционализираната власт, каквато е полемиката на Бьол. Каквито са по същество всички негови книги. И може би именно затова - извън политическите си импликации - случаят с полицейската проверка е типичен.

Хайнрих Бьол си е спечелил славата на непокорник, смутител - не на реда, но на спокойствието, на тъй често ленивото обществено съзнание. Славата на моралист, съдник и адвокат на съвестта, човешката свобода и достойнство. Или както самият Бьол пише в програмното си литературно признание от 1952 г.: Задачата ни е да напомняме, че човекът съществува, не само за да бъде управляван - и също тъй, че разрушенията на нашия свят са не само външни.

Естетиката на хуманността, както сам я нарича, е насочена към защита на делничния живот, на индивидуалното жизнено пространство, честта и достойнството срещу натиска и давлението на държавните и църковни институции, масмедиите, манипулациите на общественото мнение. Бьол е несъмнено най-успешният и най-популярен писател в германската следвоенна литература; конкурира го може би само Гюнтер Грас. Бихме нарушили обаче принципите на индивидуалността, която той ревностно отстоява, понечим ли да му прилепим етикета представител. А и още първата му поява на литературната сцена някак си не се вързва с подобно понятие. Бьол е на 33 години, когато през 1951 г. - след няколко публикации в литературни списания - е поканен за пръв път на поредната сбирка на вече авторитетната Група 47. Чете пред придирчивите си колеги своя разказ "Черните овце" и само с един глас повече печели годишната награда на Група 47 - за неудоволствие на гласувалите с "не" и за удоволствие на самия него, защото дотираната с 1000 марки награда поне временно отървава от финансови грижи неизвестния дотогава писател, автор на разкази и няколко радиопиеси.

Споходен от благоволението на известността, Бьол скоро получава и първия си авторски договор - с независимото Кьолнско издателство "Кипенхойер и Вич". От този момент той явно охладнява към Група 47. Не за друго, а защото никак не обича да се числи към някоя група, да бъде смятан за неин представител. Единствената група, която зачита, е семейството; към него и към неколцина приятели се чувства привързан, на тях и остава предан през целия си живот. Това същевременно никак не му пречи всячески да се ангажира с проблемите на обикновени хора - същите или също тъй близки до онези, в чийто свят ни потапят неговите книги. Критикът Марсел Райх-Раницки си спомня: Че често и на драго сърце помагаше на други, за това Бьол никога не споменаваше, за това според него не си заслужаваше да се говори. Само веднъж ме заговори за една твърде рискована акция. Ставаше дума как да се измъкне нелегално една чехословашка гражданка, която дълго време безуспешно се беше опитвала да си издейства официално разрешение за изселване от страната. Дни след разговора ни Бьол отиде с колата си в Прага и с фалшив германски паспорт прекара жената през границата. Получих от него картичка: Само набързо да ви съобщя, че въпросът, който обсъждахме, се уреди... Подробности - по-късно, едно е сигурно: живеем в странен свят!

В дома на Бьол в Кьолн намират подслон и подкрепа известни дисиденти от времето на Желязната завеса: Александър Солженицин, Лев Копелев. В протестно писмо до съветското правителство от януари 1966 г. заедно с 48 други писатели Бьол настоява за освобождаването на колегите си Синявски и Даниел. За малцина писатели може да се каже същото: личният, човешки ангажимент на Бьол е нещо като практическо съответствие, продължение на онова, за което книгите му претендират и което защитават. Още първият му по-известен роман "И не каза нито дума" (1953) - малка семейна драма, представена от различната перспектива на двамата ѝ герои през призмата на спомена на последния им прекаран заедно уикенд, - насочва към предпочитаната тема на Бьол. Темата за малкия човек, човека от периферията на обществото, изправен сред хаоса на една отчуждаваща, враждебна и лишена от ценностни ориентири реалност, търсещ опора и опитващ се да съхрани себе си в редките моменти на човешка взаимност, топлина и близост. Книгите на Бьол варират този модел и почти без изключение визират съвремието, неговите исторически, социални и морални проблеми. Познавачите вероятно не без основание ги определят като непрекъснат коментар за историята на следвоенна Германия.

Впрочем този коментар по особен начин конфронтира читателя с проблема за непреодоляното и премълчано минало и скритите деформации на съвременността, произтичащи от това. В романите "Дом без стопани" (1954) и "Билярд в девет и половина" (1959), които също следват схемата на семейния роман, двойната перспектива на времето, смесването на времевите пластове, е подчинено именно на такава цел. За хапливо-критичната панорама на следвоенната действителност, която Бьол предлага, Криста Волф пише: При Бьол ще открием регистрирани всички стадии на този често незабележим корозионен процес. Сривове в семейството, словесен вакуум между деца и родители, между влюбени, приятели, колеги - сривове, залегнали и непреодоляни от десетилетия; сривове, които постепенно се превръщат в пропаст между хората, водят до нещастие и крах при външно проспериращи кариери.

Особено в по-ранните романи на Бьол тези носещи отпечатъка на времето социални самотници напомнят с нещо за героите на Хемингуей и американската литература от 50-те години. Поне доколкото писателят черпи импулси именно от нея, а героите му на свой ред черпят сила и намират опора най-вече в себе си или в споделената близост, в интимната лична връзка. Онова, което ги определя и мотивира, самият Бьол образно обобщава в едно изречение от известните си "Франкфуртски лекции по поетика" от 1964 г.: Търсене на един обитаем език в една обитаема земя.

Едва ли може да се отрече, разбира се, че една от причините за огромната популярност на Бьол в източно-европейските страни в годините на Желязната завеса е тъкмо неговата морална присъда над западната следвоенна действителност. Макар че, от друга страна, ако въздействието на книгите му се изчерпваше само с въпросната присъда, къде тогава би следвало да е пък причината за успеха им по същото време в тъй много други страни, непринадлежащи към тогавашната т.нар. социалистическа общност? Впрочем най-известният и най-превеждан роман на Хайнрих Бьол "Възгледите на един клоун" (1963) хвърля недвусмислена светлина по въпроса. Толкова повече, че издаването му в ГДР например е допуснато от цензурата едва две десетилетия и половина след западно-германската публикация. Излизането му в Западна Германия пък разпалва остра публична дискусия. Главно, ала далеч не само, заради антиклерикалната тенденция в романа. В монологичния разказ на героя - клоуна Ханс Шнир, невписалия се в обществената йерархия син на милионер, който предпочита ролята на социален аутсайдер пред уютното приспособяване към един свят, изпълнен с лицемерие и властолюбие, - са подложени на радикална критика политически и религиозни позиции от всякакъв десен: леви и десни, католици, протестанти и атеисти, капиталисти и пролетарии. Посланието на клоуна Ханс Шнир обаче е защитата на неговата индивидуална свобода и личен живот от всякакъв вид наставничество и намеса в тях от страна на властта и обществото. Покрай дискусията за романа седмичникът "Ди цайт" помества след излизането му серия от разноречиви мнения на известни литератори, а във "Велтвохе" критикът Урс Жени обобщава: Успокоен от факта, най-после посегнах към самата книга. И още след десетата страница бях вече забравил за всичките ѝ критици; със съпричастие и възторг я дочетох на един дъх.

Може би най-привлекателното в книгите на Бьол - онова, което и по-късно, въпреки оспорването и несъгласието му печели такъв успех, включително с произведения като "Групов портрет с дама" (1971) и "Изгубената чест на Катарина Блум" (1974), е назовано в думите на самия писател: С известно пренебрежение често ме наричат писател на малките хора: неловко, но ще призная, че винаги възприемам тази квалификация като ласкателство. Ние, авторите сме вродени вмешатели... Звучи идеалистично, но не е. Вмешателството е единствената възможност да останем реалисти.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.