МОРАЛИСТ С МАСКА НА ПРИСМЕХУЛНИК
(Франк Ведекинд)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Дами и господа, първо ще ви изпея песните, които полицията ми разрешава да пея, а останалите, които полицията ми забранява да пея, ще чуете след това. Тези думи са казани преди повече от един век или по-точно през 1901 г. Ако знаем за тях, то е само благодарение на бдителната германска полиция от времето на кайзер Вилхелм II. Пазителите на властта ги съхраняват черно на бяло в досието на един крайно неблагонадежден поданик. Те долагат, че лицето носи подозрителното име Бенджамин Франклин Ведекинд и второ, че с ония думи същият Ведекинд оскърбява негово величество от сцената на Мюнхенското кабаре "Единайсетте палачи", където всяка вечер изпълнява непристойните си и опасни песни.

Лицето Бенджамин Франклин нарича себе си Франк Ведекинд и на свой ред признава, че още през 1899 е съдено за оскърбление на височайшата особа, но и занапред все тъй ще ѝ посвещава дарбата си на хаплив стихоплетец, скандален драматург, актьор и кабаретист. А тъй като не на шега изпълнява обещанието си, непокорният поданик щедро облагодетелства литературата в Германия. С Франк Ведекинд тя печели още един голям присмехулник, майстор на иронията и съдник на политическите нрави след ненадминатия Хайнрих Хайне. Театърът и театралната традиция получават, от своя страна, най-оригиналния и най-дръзкия си обновител, модерен класик и предшественик на Бертолт Брехт. Неслучайно младият Брехт написва няколко паметни реда, публикувани след смъртта на Франк Ведекинд на 9 март 1918 г. Ето тези редове: В събота вечерта се разхождахме и зазяпани в звездите, случайно си припявахме на китара една от песните му. В неделя сутринта разтърсени научихме за смъртта му. Редом с Толстой и Стриндберг той беше един от големите възпитатели на нова Европа и най-крупното му произведение беше неговата личност.

Личността Франк Ведекинд действително е една от най-колоритните в литературно-театралния живот от края на XIX и началото на XX век. В тази личност се кръстосват цял куп таланти, наред с плодовете на поне три култури: германската, в която се ражда и на която принадлежи лекарският син Бенджамин Франклин, след това американската, за която напомня това "президентско" име и която той дължи на емигрантското минало на родителите си, и накрая швейцарската, в която преминава буйната младост на този вироглав републиканец и бунтар.

Още с първата си поява на пъстрата литературна сцена Франк Ведекинд разбунва духовете. Пиесата "Пролетно пробуждане", публикувана през 1891 г. с подзаглавие детска трагедия, тоз час му печели славата на размирник и гений, необикновен талант и страшилище за порядъчния бюргер. Пробуждане на инстинктите, любов между някакви още полу-деца, аборт, самоубийство, безглав призрак в мрачните алеи на градското гробище и среднощен разговор за морала между едно привидение и един бъдещ аморалист - всичко това е предостатъчно, за да предизвика незабавен и шумен скандал. Нищо чудно, че пиесата не е допусната до сцената и трябва да чака за това повече от половин десетилетие - тя действа като динамит срещу нравите и подпорите на обществото в онази още викторианска епоха.

Авторът обаче невъзмутимо продължава подривното си дело и преди да напише още няколко предизвикателни пиеси, създава една нова форма на гротесково-сатиричния стих. През 1901 г., на познатата ни вече кабаретна сцена, Ведекинд за пръв път изпълнява прословутата си песен "Убиецът на лелята". Ефектът е, че преобръща надолу с главата бюргерските норми, подарява на прочулата се благодарение на него мюнхенска кабаретна сцена най-голямата ѝ атракция и въодушевява литературната младеж, като ѝ връчва по този начин един вид манифест на анархистичния протест. Нека чуем в превод това размирно и паметно произведение:

Заклах аз моята леля,
стара тя беше и нямаше сила.
Бях пренощувал тогава у нея
и нейните ракли-сандъци дълго разривах.

Намерих жълтици купчина,
намерих и разни бумаги.
Оставих лелята да стене
без жал и чувства благи.

Бе тежко да нося парата,
бе лелята още по-тежка.
Треперещ ѝ сграбчих яката
и я затътрих в мазето без прошка.

Каква имаше полза, че стене?
Кинжала забих ѝ в червата.
Бе черна нощ покрай мене
и спря да стене горката.

Заклах, значи, аз моята леля.
Стара тя беше и нямаше сила.
А вий съдии, с якичките бели
да грабнете щете младост ми мила.

(Превод Васил Шопов)

Убиецът на лелята слага началото на цяла поредица от песни на Ведекинд за подобни строховити приключения и кървави дела. За тези анархистични умотворения неговият съвременник, писателят Херман Бар казва, че са странно въздействаща смесица от изобличителна ирония, острота и копнеж. С тях Ведекинд създава традиция в германското кабаретно изкуство. Те и днес са все тъй известни, а за техния автор и някога, и сега все още казват, че него го е имало, преди още кабарето да се роди. Игривото остроумие и интерпретаторският дар на Ведекинд превръщат този кабаретен патент в мощен вентил на инакомислието и свободния дух, в особена форма на разтоварване и съпротива срещу недъзите и фалша на обществото. Пак по тази причина изобретението му дава живот на още една сценична традиция, тази на епическия театър, открила характерния си ефект на отстранението именно в този тип песни, най-прочута от които е, разбира се, песента на Бертолт Брехт за Меки Ножа в епохално известната му пиеса "Опера за пет гроша". За разлика от Брехт, Ведекинд няма обаче вкус към теорията и не написва своя нов органон за театъра. Той е практик, а тъй като е също талантлив актьор и по-късно сам участва в дръзките си пиеси, на дело и с аванс осъществява онзи синтез между текст, отстраняващи музикални интермедии и дистанцирано актьорско изпълнение, който е сърцето на епическия театър и който кара зрителя да не лее сълзи, докато гледа какво става на сцената, а хладнокръвно да анализира и да мисли. Мислите, които дрезгаво-меланхолният, подигравателен глас на драматурга Ведекинд подшушва на своите зрители, са впрочем напълно сериозни. Както е сериозен и прицелът на сатиричните му песни, например в "Цар Давид"^*.

Големите пиеси на Ведекинд: "Земният дух" и "Кутията на Пандора", обединени под заглавие "Лулу", както и "Маркиз фон Кайт", "Мъртвешки танц", "Такъв е животът" са истинска сензация за времето си. Те са новост за тогавашната драматургия, в която преобладава натурализмът а ла Зола и Хауптман. Впрочем, тези пиеси съвсем не разказват за страховити и кървави дела, а и авторът им не е, разбира се, тъй кръвожаден, както героите на сензационните му присмехулно-авантюрни песни. Той е и в цялото си творчество остава един дързък нравоучител с вечно опъната стрела в мишената на тесногръдото филистерство и обществения фалш.

Като верен, но много своеобразен ученик на Ибсен и Ницше Ведекинд създава драматургия на свободната мисъл и свободния дух. Тази драматургия е едновременно зрелищно-развлекателна и дълбока. Тя изследва, къде с ирония, къде с беззлобен смях, и тъмните, и не тъй мрачните потайности на трагикомичното създание, наречено човек. Т.е. внушава, че човекът е странна кръстоска от може би възвишени помисли и все пак низки страсти, от идеали, които всякога предава, и от инстинкти, на които винаги остава верен.

"Човекът, този див и красив звяр" - гласи най-известната реплика от най-известната пиеса на Ведекинд, "Лулу", и това е репликата, която неслучайно произнася гротесковият герой с прозвище Звероукротителя. Впрочем, на една от първите постановки на тази пиеса актьорът Ведекинд се появява на сцената именно в костюма и ролята на звероукротителя. Драматургът Ведекинд обаче не успява да укроти съвременниците си - едно, защото е твърде модерен и неговите пиеси, които са истински шок за тогавашните обществено-литературни представи, остават неразбрани, и второ, защото размирният им дух не се спогажда с ония строго цензурирани времена, за които шегобиецът-автор Ведикинд сам пише:

Трудно днес е стих да се излее,
тъй че най-добре се откажи.
Стихът ти ако хората разсмее,
самият ти в затвора ще лежиш.

(Превод Васил Шопов)

Пиесите на Ведекинд дълго време остават безприютни деца на времето си - също като своя създател, който цял живот се скита немил и недраг, постоянно сменя жилищата, жените, работата си, изкарва хляба си като артист, рекламен агент и какво ли още не. Макар да се посрещат с шумно удивление, тези пиеси, с тяхната бунтарска, трагикомична панорама на света от вчера не намират лесно пътя си към сцената. Едва в годините след Първата световна война те започват да я завладяват и вече, неокастрени от цензурата, а и значително по-малко обругавани заради "неприличие", успяват да изтласкат на втори план мастития, най-игран дотогава в Германия драматург Герхард Хауптман. Пак в тия десетилетия Ведекинд получава безрезервното признание на експресионистите, обявили го в един глас за свой гениален предтеча.

Години по-късно Франк Ведекинд укротява, а по всичко личи, и днес все още държи юздата на голямата европейска театрална сцена. Причините за този успех са много, но поне една, може би най-главната, от тях ни издава един негов известен ученик, поетът и кабаретистът Йоахим Рингелнац. Ето какво казва той: Ведекинд беше винаги интересен - един жилав бодил в тоя грозен, посредствен свят и макар повече дамгосван, отколкото хвален и признат, той напук на всичко победи. Честните и безчестните люде не можаха да сломят неговия твърдоглав талант.

Жилото и смехът на Ведекинд остават определящ щрих в още един жанр, в който той изпробва и доказва твърдоглавия си талант. Това е жанрът на разказа и есеистичния памфлет, които Ведекинд още на младини школува и шлифова в сатиричното списание "Симплицисимус". Ето накрая какво мисли за смеха и самият присмехулник в едно от произведенията си, озаглавено "Вицът и неговите роднини":

Добрите вицове са по-голяма рядкост даже и от добрите човеци. Остроумието ражда най-много два-три такива вица, не повече - пък даже и тия два-три се пръкват на бял свят безвестни и са като подхвърлени деца; никой не узнава кой им е бащата. За сметка на това те живеят в родовата памет на човечеството, шестват през вековете и претендират за безсмъртие, досущ като че ли са събратя на най-големите шедьоври на поезията.

Вицът сам по себе си е един деликатес, нещо като скъп ордьовър или черен хайвер - няма питателно съдържание, но пък е тъй пикантен, че лесно пренасища. Насочи ли се към конкретно лице или обстоятелство, се превръща в анекдот; анекдотът пък се отнася към чистия виц така, както вестникарският редактор към писателстващия индивид. Сполучи ли да улови някоя идея, получава височайше отличие, става духовит. Духовитият виц е на особена почит още при древните гърци, виж, при римляните не е точно така, християнското Средновековие вече съвсем го игнорира, но напук на него, модерното време отново му връща честта.

Гръцката древност ни е завещала, впрочем, един изключително духовит анекдот, чийто виц е особено дълбок, и неслучайно той е влязъл даже в школските читанки. Та тоя виц е следният. Немощен старец мъкне тежък наръч дърва. Изтощен до пълна изнемога, старецът захвърля товара си и си пожелава смъртта. Тоз час смъртта изскача отпреде му и в същия този миг старецът я обсипва с горещи молби незабавно пак да му сложи товара на гърба.

Да разказваш вицове в компания е равносилно на истинско мъченичество. Защото даже ако вицът е съвсем благоприличен, те разпъват на кръст. В Шилеровия "Валенщайнн" има следните думи: "Хората често симпатизират на убийството и затова винаги наказват убиеца." Е, точно така е и с вицовете. Развлечението е желано и търсено, но за онзи, който демонстрира по този начин, че е по-малко инат от стадото, няма прошка.

Сигурен съм, че и с тия мои наблюдения за вица и неговото родословие ще предизвикам у читателя сходни възражения. Няма да му отговоря, че това е неизбежно, ще му кажа само, че такава е и моята цел. Неизчерпаемият живот не може да се схематизира, но тоя род опити поне задвижват сивото ни вещество. Те са като светлинки, проблясващи в мрака - помагат да не се загубим съвсем. На драго сърце, впрочем, признавам, че по тази тема мога да кажа и по-положителни неща, но както е известно, всяко нещо развлича и е интересно, ако прекъсне навреме, сиреч додето е още развлекателно и интересно.

БЕЛЕЖКИ

* Обозначените с астерикс (*) места указват, че тук в предаванията, излъчени по Дойче веле, е включена съответна музикална илюстрация. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.03.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.