МЕЖДУ МИТА И ДЕЛНИКА
(Мари Луизе Кашниц)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Звучи навярно твърде нескромно, но ще кажа, че моята същност беше съпричастието. От това съпричастие към света и човека се родиха всичките ми книги. Мари Луизе Кашниц едва ли има основание да се извинява за своята "нескромност". Тя принадлежи към най-утвърдените германски писатели на двайстото столетие и книгите ѝ са отличени с кажи-речи всички авторитетни литературни награди, присъждани в родината ѝ. Заслужила си е впрочем и едно по-специално признание. Ценителите и познавачите я наричат старата гранд дама на модерната литература, а това определение доста точно назовава мястото ѝ в историята на изящната германска словесност. Творчеството на Мари Луизе Кашниц обхваща близо седем десетилетия от тази история и е като огледало на менливия живот и променящия се облик на съвременната литература.

Първите стихове на писателката се появявават в десетилетието на експресионизма, последните ѝ разкази, есета и романи възникват в края на 60-те години на двайстото столетие. Началото на литературните ѝ търсения я свързва с интровертни поети като Рилке и Тракл, зрелостта и завършекът на писателския ѝ път я успоредява с майстори на съвременната белетристика като Гюнтер Грас и Мартин Валзер. Произведенията на Мари Луизе Кашниц обединяват духа на съвремието с най-древните корени на хуманността и човешкото съпричастие. Писателката дава свое обяснение за мотива и характера на това съчетание. Ето какво казва: Нещата в света изглеждат доста зле. Но все пак ние не знаем как биха изглеждали, ако не бяха дълговековните усилия на писателите.

Как изглеждат и към какво са насочени усилията на Мари Луизе Кашниц, става ясно още от първите ѝ произведения: романите "Любовта започва" и "Елиса", публикувани през 30-те години, поетическите ѝ опити от десетилетията преди и след войната, обединени в няколко големи стихосбирки. Смъртта и страданието, любовта като извор на човешката сила, способна да надделее разрушителните стихии и да открие трайното и вечното зад привидния хаос и безсмислие на битието - такива са темите на Кашниц в тези произведения. Доминиращ мотив, най-вече в лириката ѝ от това време, са античността и митът, съхранили непреходните стойности на човешкия живот и човешката духовност. Лесно ще се досетим, че този мотив служи на писателката като своеобразен коректив на всичко, с което я сблъсква собствената ѝ епоха - загубата на идеали, рушащите се ценности, потъпкването и обезценяването на човешкия живот. Съвременикът на Кашниц, поетът-експресионист Казимир Едшмид, не без основание казва, че в годините на войната гласът на нейните книги навява едновременно тъга и утеха. Приблизително така вижда мисията си и самата писателка. Ето нейните думи: Опитах се само да насоча читателя към онова, което е най-важно според мен, към прекрасните възможности и смъртоносните опасности, криещи се в човека, към удивителното многообразие на света. Ако литературата може изобщо да постигне нещо, то е именно това: да руши стените, между които го заключва делникът, и да го освободи от това пленничество, навяващо му само мрак и тъга.

По какъв начин Мари Луизе Кашниц ни освобождава от делника, не е трудно да разберем. Достатъчно е да надзърнем в книгите: в двата ѝ тома есета "Гръцки митове" от 1945 г. и "Хора и предмети" от 1947 г., в сборниците разкази "Дебелото дете" и "Дълги сенки" или в автобиографичния роман "Къщата на детството". Прозата, както и поезията на Кашниц са дълбоко лични, почти всичките ѝ сюжети са почерпани от собствения ѝ живот, възкресяват и преосмислят нейните спомени, срещи, преживявания от делника. Историците на литературата неслучайно я наричат вечната автобиографка. Тъкмо в интимната, автобиографична фактура на произведенията ѝ се крият особеното им очарование и сила. Живият, релефен детайл, съкровено-задушевният тембър и деликатните, меки полутонове определят тяхната непогрешима стилистика. Такава е и атмосферата в света на Мари Луизе Кашниц, тя примесва камерните нюанси на болката и радостта, меланхолията и ведростта, на страданието, което потиска яростта и гнева, и извисява. Интимната спойка между преживяното и надживяно страдание ще открием и в стихотворния цикъл Мрачни времена, създаден в годините на войната.

Почти до края на 50-те години лириката остава доминантен жанр в творчеството на Кашниц и в този жанр тя внася нещо много свое: превръща лириката в респектиращ израз на човешкото достойнство. Достойнството като духовна способност и чувствителна мембрана на съучастието в онова, което ни заобикаля. Достойнството отличава не само творческата, а и човешката самоличност на Мари Луизе Кашниц. Ето какво си спомня колегата ѝ Хорст Крюгер малко след смъртта ѝ през 1974 година: Където и да се появеше, тя оставяше впечатление за неповторимост. Беше личност, която не можеш да сбъркаш с никого другиго и в нейната особена сдържаност, в мълчаливото ѝ присъствие имаше сякаш нещо недосегаемо. Изглеждаше като достолепна дама и последна представителка на културата, която бих нарекъл благородство на духа.

Независимо от забележителната си лирика, Мари Луизе Кашниц остава в литературата преди всичко със своите камерни, тънко нюансирани и неподражаеми разкази за делника и нещата от живота. Късната ѝ проза, създадена в последното десетилетие преди смъртта ѝ, нейните животописи, есета, спомени и дневници ѝ донасят признание на една от безспорно най-големите белетристки в съвременната немска литература. Вероятно именно защото разказвайки за себе си, Мари Луизе Кашниц се докосва до вечната, и плашеща, и удивителна загадка на света и човека - включително в миниатюрата "Ах, сестро, сестро", поместена в една от късните книги на писателката, сборника "Нова проза" от 1970 г.

Ти вече от осем години си мъртва, казах на сестра си, не искаш ли да знаеш какво се е случило междувременно по света? Не, отвърна сестра ми. Добре, казах, тогава ще ти разкажа. Войната във Виетнам още не е свършила. Това можеше да се очаква, отвърна сестра ми. Все още, додадох аз, не е изнамерено лекарство срещу рака. Човек все от нещо умира, каза сестра ми. Вече има самолети, продължих аз, които само за няколко часа могат да те пренесат от Европа в Америка. Това не ме интересува, отговори сестра ми. Всички сметки, настоях аз, се извършват от компютрите. Те съхраняват цялото знание на света, можеш да им задаваш въпроси и да ти отговарят. Не разбирам, отвърна сестра ми. Нали си следвала право, не се отказвах аз, не те ли интересува, че в съда обвиняемите вече не са длъжни да стават, когато влизат съдиите, а свидетелите замърсяват залата. Това не е хубаво, каза сестра ми. Може би искаш да знаеш, че родителите вече не могат да се справят с възпитанието на децата си - казах, - а пък децата са нахакани и даже налитат на родителите си. Не е незаслужено, отговори сестра ми. Наскоро, не спирах аз, имаше полет до луната. Направиха снимки и на тези снимки земята изглежда синя, като сапфир. О, каза сестра ми, много бих искала да ги видя.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.