ЛИРИК НА ПРОЗАТА
(Рене Шикеле)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Такъв си беше Клаус Бройшхайм. Леко тежеше и както леко носеше тялото си, тъй леко приемаше всичко. Една дума, една шега, една песен или нечий жив образ, спечелил сърцето му, можеха да го спасят от бремето на цяла една година, която иначе би затънала вяла и мъртва.

Клаус Бройшхайм, човекът с леко сърце, е най-забавният герой в трилогията "Наследство край Рейн". Наред с всичките си подвизи, се слави още с това, че много прилича на своя създател, германско-френския писател Рене Шикеле. Не само е наследил ведрия му нрав, но също като него е родом от Елзас и покрай двуезичието и пограничната съдба на своята родина, цял живот се раздвоява между дисциплинирания германски дух и жизнерадостната френска природа. Що се отнася до самия Рене Шикеле, макар иначе да страда от враждата между французи и германци, разпокъсала родния му елзаски край, той щедро се възползва от това раздвоение. Освен най-голямото си произведение, трилогията "Наследство край Рейн", създава цяла поредица от романи, разкази и пиеси, в които описва патилата на човека, роден и отрасъл на границата между две култури. От това раздвоение писателят черпи особения колорит на своите смешно-тъжни истории и пак на него дължи името си на един от най-добрите белетристи в германската литература на двайстото столетие. Съвременниците на Рене Шикеле казват, че той пише на превъзходен немски с непогрешим френски акцент, а какво са крие зад тази шега, узнаваме от именития му колега и приятел Томас Ман: Ние, германците, можем да сме щастливи, че този писател се присъедини към нашата литература, защото неговите книги са нещо изключително като съчетание на дух и изящество, тяхното френско наследство, с определена земност, простота и пейзажност, които представляват германския им компонент.

Книгите на Рене Шикеле са поетични, иронични и полемични. Те бликат от игриво остроумие, шеги и закачки и до една приличат на жизнерадостни комедии, в които се смесва всичко: еротика, политика, фантазия и реалност, страст, страдание, радост и скръб. В тези книги ще открием целия пъстър живот, ведно с чудатите му актьори - човеците, които през смях и сълзи криволичат между сполуки и несполуки, ведрост и отчаяние, вражда и любов. Познавачите на Шикеле не напразно казват, че в негово лице германската литература се е сдобила с един оригинален наследник на Рабле, Сервантес, Жан Паул и Хайнрих Хайне, а съвременникът му, писателят Лудвиг Маркузе, добавя: Той беше дяволски мъдър романтик, реалист и мечтател, фантазьор и аналитик. Числеше се към онази поетическа раса, която те кара да се чувстваш най-щастлив, - към расата на скептичните певци на живота.

Самият Рене Шикеле определя себе си като скромен пейзажист, чийто занаят се състоял само в това, да запечатва в картини многообразието на света. Но освен многоликия свят, творчеството на писателя е запечатало още нещо, за което косвено подсеща и заглавието на дебютния му роман "Чужденецът", публикуван през 1909 г. Както повечето произведения на Шикеле, този роман е не просто забавен, увлекателен и лекокрил. Той е сериозен и дълбокомислен, а зад дълбокомислието и сериозността му прозира една отдавна позната идея - идеята, че макар да са си чужди в този свят, изпълнен с вражди, несправедливост и войни, човеците трябва да се спогодят, за да живеят в разбирателство и мир. Тази идея ще открием също зад комедийната фигура на учения селянин Ханс Буланже от пиесата на Шикеле "Ханс от имението Шлакенлох", създадена през 1914 г., в смешноватите истории, които преживява героят в романа "Бенкал, утешителят на жените", публикуван по същото време, или в цикъла есета Женевско пътуване от годините на Първата световна война. Заедно с лекотата и изяществото на словото, произведенията на Рене Шикеле внасят в германската литература свободомислието и широтата на един убеден демократ, хуманист и застъпник на идеята за европейско единство. За тази негова платформа говорят и статиите му в списание "Ди вайсен блетер", където Шикеле сътрудничи между 1915 и 1920 г. заедно с Хайнрих Ман, Алфред Дьоблин, Леонард Франк, Теодор Дойблер. Ето какво пише в това списание разпаленият публицист: Ние не се числим към онези, които живеят, за да правят сделки и пари, ние сме пазители на едно богатство, без което Европа щеше да се състои само от злини. Когато духът придобие власт, това е победа, но когато насилието се възползва от духа, това е най-ужасното робство, което човек може да претърпи.

В този манифест ще разпознаем приповдигнатия стил на експресионизма с неговата идея за духовно преобразяване на света. Рене Шикеле действително се числи към поборниците на това авангардно движение. Тъкмо неговите темпераментни публикации в "Ди вайсен блетер" превръщат списанието във водещ орган на германския експресионизъм и същевременно в център на пацифизма. Само че за разлика от публициста, писателят Рене Шикеле не приема пресилената патетика на мнозина експресионисти и може би именно затова техните творби изглеждат днес маниерни, докато неговите продължават да звучат модерно. Сред безспорните му предимства сигурно е и това, че без да изменя на своя стил, Шикеле успява да бъде винаги изненадващ. Разлиствайки един след друг два романа на една и съща тема, например "Щастието" от 1913 г. и "Моята приятелка Ло" от 1920 г., ще добием чувството, че са написани от две различни лица - така разнообразни и изобретателни в изразните си средства са тези произведения. Причината се крие може би в особеното отношение на писателя към словото. Ето как го вижда самият той според една записка в дневника му: Веднъж наблюдавах как кучето ми се мъчеше да улови две танцуващи във въздуха морски кончета. Ефектът беше, че то само несръчно повтаряше техния изящен танц. Точно по този начин и словото се отнася към нашето най-съкровено Аз.

Словото на Рене Шикеле, както личи и от тази записка, е образно, чувствено и експресивно. То владее точността и яснотата на анализа, колорита на визуалното впечатление, наред с тънките отсенки на иронията и остротата на вица. За цвета и силата на това слово може би най-точно свидетелстват двете последни произведения на Шикеле: гротесковият роман "Писмо от бутилката", който е публикуван през 1937 г. и описва историята на един анархист, доброволно постъпил в лудницата, за да се избави от заобикалящия го налудничав свят, и автобиографичният роман "Завръщането", създаден на френски език и публикуван през 1939-та, година преди смъртта на Рене Шикеле. По повод на тези два романа, а и обобщавайки делото на своя колега и приятел Херман Кестен казва: Той записваше песента на птиците и шумоленето на дърветата, бурята и нежния ветрец, с еротичното си слово обхващаше широката плът на природата. За този лирик на прозата всичко се превръщаше в стихотворение. Един художник на словото, който чувстваше ощастливителната сила на думите и умееше да накара и другите да я изпитат.

В тази поезия на словото ни потапя и най-известният роман на Шикеле, "Вдовицата Боска". Годината на публикуването му - 1933-та, ще ни подскаже, че е създаден като поетичен отговор на грубата проза, завладяла в ония години действителността, а това, че заедно с всички други книги на Шикеле е забранен в националсоциалистическа Германия, само подкрепя вярата на писателя в правомощията на духовността.

Годишните времена в Прованс се сменят незабележимо нощем. Не виждаш, не чуваш как идват и си отиват. Една сутрин се събуждаш и внезапно пред погледа ти се открива ново великолепие... Докосва те лек ветрец, носи се покрай тебе, така ефирен, сякаш пеперуда е потрепнала с криле, даже клонка не се помръдва. В часовете, когато повявя тихият ветрец, цял Прованс с неговите царевични ниви, поля, лозя, ливади и маслинени гори сънува съня на едно дете и по лицето му се изписва израз на прелестно безгрижие. Над засребрените хълмове на хоризонта проблясва мека светлина и ако спреш за миг неподвижно, ще ти се стори, че от небето се носи тихият ромол на пясъчен часовник... "Ангелите слизат на земята да се видят със своите любими", казват тукашните хора.

Когато Паул беше още малък и се разхождаше с майка си в тревата, той стъпваше на пръсти, да не би да сепне ангелите и техните любими, но обикновено подплашваше само някое зайче. "Те чуват и най-тихата стъпка - обясняваше майка му - и тоз час се скриват в кипарисите." Паул се възхищаваше на досетливите ангели и ненавиждаше кипарисите. "А къде са любимите им?" - питаше той. Госпожа Паулине се оглеждаше смутено наоколо, но като не съзираше на земята нито едно кътче, където можеха да се крият любимите на ангелите, посочваше с пръст някой самотен син облак в небето. "Там, в облака" - казваше тя, а детето недоверчиво смръщваше чело. "Ама как, всичките ли в един облак? Че защо тогава ангелите ще ги търсят на земята, нали знаят, че техните любими могат да летят?" - "Там е работата, че всъщност не знаят; виждаш ли, момчето ми, жените винаги са по-хитри и крият най-ценните си качества. Докато ангелите ги търсят тук, на земята, техните любими са горе, в облака и им се надсмиват, а като се посмеят достатъчно, долитат долу и се правят, че са си били все там."

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.08.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.