КОСМОС ОТ ХАОСА
(Волфганг Борхерт)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Един човек се връща в Германия. Дълго време го е нямало, този човек. Много дълго. Може би твърде дълго. И се връща друг, съвсем различен от оногова, който е заминал. Външно е близък родственик на онези създания, които стърчат по полята, за да плашат птиците (а понякога и хората). И вътрешно. Хиляда дни е чакал на студа. И за да се върне, е заплатил със счупено коляно. И сега, като е чакал хиляда дни на студа, най-после се връща у дома. Един човек се връща в Германия.

13 февруари 1947 г. - денят, в който тези думи прозвучават в ефира, радиоапаратът в дома на автора им мълчи. Волфганг Борхерт живее в квартал, където точно в същия час електрическият ток е спрян - обичайният в следвоенните години режим. Да отиде при приятели, за да чуе своята радиопиеса, Борхерт не може: неподвижен е, тежко болен, прикован на легло. Остават му броени месеци живот. Надеждата да се излекува бавно се е стопила. Няма и 26 години, когато на последната спирка - в клиниката в Базел, силите го напускат, животът завинаги секва. 20 ноември 1947 г. - точно ден преди в родния му град Хамбург да пожъне небивал успех премиерата на пиесата, излъчена месеци преди това в ефира под заглавие "Един човек се връща в Германия"; пиесата, превърнала се скоро след това в събитието на германската следвоенна литература и влязла в нейната история с прочутото заглавие "Навън, пред вратата". Същата пиеса, която - както оповестява Борхерт в подзаглавието ѝ, - никой театър няма да играе и никоя публика няма да гледа. Впрочем, ако приемем, че е поставил подзаглавието сериозно, с недоверие спрямо самия себе си, то едва ли има случай някой автор да е прогнозирал тъй погрешно съдбата на собствената си творба. След паметната премиера в Хамбургския камерен театър "Навън, пред вратата" е поставяна стотици пъти и то не само на германска сцена; оттогава насам пачатните ѝ издания са надхвърлили два милиона и половина екземпляра и безброй пъти от сцената към зрителите е отеквал отчаяният вик на фронтовака Бекман: Няма ли кой да ми отговори? Няма ли, наистина ли няма кой да ми отговори?

Няма отговор, гласи отговорът. Поне отговорът в пиесата на Борхерт за неговото поколение, хвърлено във войната - изгубено, ако си послужим с ключовото литературно понятие на Гертруд Стайн и Хемингуей, измамено - по думите на самия Борхерт, насила осакатено, травматизирано, ограбено в идеалите и мечтите си, за да бъде превърнато в съучастник и жертва на ужасите. Поколението на тези, които, завърнали се от фронта, се завръщат в ничията земя на отхвърлените, завинаги покрусените, изоставените, низвергнатите. Всички те носят нещо от безнадеждно отчаяния фронтовак Бекман, чийто дом е там, навън, пред вратата. Подофицерът с ампутиран крак и остатък от противогаз на очите, който намира жена си с друг мъж в леглото, детето си - убито сред развалините, който напусто търси подслон и напусто се опитва да се удави, за да сложи край на отчаянието. След първото излъчване на написаната за радио пиеса редакцията на Хамбургското радио е затрупана с писма: 150 на брой, както документират архивите. За преобладаващата реакция дава представа писмото на един слушател от Дортмунд: Най-разтърсващото и внушително нещо, което изобщо съм слушал по радиото. Едва ли скоро ще забравя тази пиеса.

Критиците са може би малко по-скептични, макар и не по-малко емоционално разтърсени. Шефът на отдела за радиопиеси в Хамбургското радио пише в "Ди Велт" след излъчването: Борхерт обвинява, не защото светът е тъй ужасен, той обвинява, защото не можем да направим този свят по-добър. Вярва обаче, че човек би могъл да го направи по-добър. Защото вярва в човека.

Не е чудно, че драмата на фронтовака Бекман въздейства на времето като хвърлена бомба. Далеч не само поради покритието ѝ с личното и също тъй типично за военното поколение светоусещане. Трагедията на сцената се възприема и като трагедия на живота, белязала кратката биография на автора. С право, защото болестта, поразила недоживения му живот, Борхерт отнася като трофей от войната, от наказателното му изпращане на Източния фронт и двукратния си престой в затвора - за разложение на армията, както е записано в папките; иначе казано - от последиците на невъобразимата безчовечност, с която е заставен да се сблъска и да изпита. В обвинителния акт от процеса, заведен през 1943 г. срещу Борхерт, е цитирана, между другото, и неговата пародия на Гьобелсовата пропаганда - пародията, заради която го съдят. Ето част от този цитат: Германският народ нека бъде спокоен: на лъжата краката са къси, но пък моят ортопед съумя да скъси десния ми крак както трябва; сънародници и сънароднички, нашата власт ви обеща просторни и светли жилища, ние сдържахме обещанието си, сега най-после имате жилища; германският войник ще се бие до последна капка кръв, след което ще го обладае голямото бягане. Позволете ми пръв да дам пример, защото съм инвалид в ходенето.

Предисторията на посмъртната слава, превърнала Борхерт буквално за нощ след премиерата на "Навън, пред вратата" в модерен класик, е кратка. От 1941/42 г. - на руския фронт, сполитан от тежки пристъпи на жълтеница; завърнал се от фронта - за кратко време кабаретист и асистент-режисьор в Хамбург, от зимата на 1945/46 г. прикован на легло от жълтеница и петнист тиф, борещ се с болестта и трескаво пишещ своя опус.

Конякът и треската вдъхват смелост. С коняк не разполагам, но треска - колкото щеш. Не забравяй, че писането е буквално тежък труд за мен: първо, постоянно в легнало положение, второ, постоянно с треска, трето, постоянно измъчван от болки. Но иначе съм що-годе нормален.

Бледо лице, дълги тъмни коси и будни очи, които се взират изпитателно изпод високото чело - така изглежда Борхерт на снимка от 1947 г. Нищо не издава мъчителното страдание. В що-годе нормалното състояние, както пише до приятеля си Вернер Люнинг, редактор в издателство "Роволт", публикувало възскромното по обем творчество на писателя, за броени месеци са нахвърляни почти всички негови ръкописи: томчето стихове от военните години "Фенер, нощ и звезди", сборникът разкази "Глухарчето", завършената за осем дни пиеса "Навън пред вратата" и посмъртно публикуваният сборник разкази "В този вторник". Възкратък опус, фрагмент с изумителна експлозивна сила, причислила автора към рано съзрелите, незавършени гении в немскоезичната литература от Георг Бюхнер до Георг Тракл. От смъртта му и до днес познавачите често подхвърлят въпроса дали това кратко творчество е нещо повече от разтърсващ документ на следвоенните години, дали въздействието му е също тъй силно и днес. В послеслова към публикувания през 1956 г. том "Навън, пред вратата и избрани разкази от Волфганг Борхерт" Хайнрих Бьол пише: Той нямаше време и знаеше това. Числеше се към жертвите на войната, отвъд чийто праг му бе отреден твърде кратък срок, за да каже на оцелелите, покрили се с патината на историческото самоуспокоение, онова, което мъртвите от войната, към които сам принадлежеше, не можеха вече да кажат: че леността, спокойствието, т.нар. им мъдрост - всичките тези гладки думи са най-ужасната им лъжа.

По-строгите критици още на времето отбелязват, че славата на Борхерт се дължи не само на литературните му умения; сочат слабости и несъвършенства, сантименталности и пукнатини в творчеството му. Сигурно ги има. Но от друга страна, опусът на Борхерт е тъй тясно свързан, тъй съвършено се покрива с изповедта, с лично изстраданата трагедия, че тъкмо на съвършената му незавършеност се градят до голяма степен и привлекателността, митологията на недоразгърнатия талант. В славата на Борхерт има нещо особено, почти уникално. Появил се в т.нар. нулев час на немската литература - времето, когато традицията ѝ е почти прекъсната след принудителната емиграция на повечето ѝ именити представители, - не намерил последователи и превърнал отчаянието, безнадеждността в свое литературно послание, за години напред той олицетворява единствената сериозна надежда на младата германска литература. Програмата на тази литература - литературата, възникнала из развалините и опустошенията на войната, Борхерт очертава в памфлета си Това е нашият манифест: Не ни трябват писатели, владеещи добрата граматика. За добрата граматика ни липсва търпение. Трябват ни такива, които наричат дървото - дърво и жената - жена, които казват да и не; високо и ясно, още, и още, и още веднъж, без съюзи и предлози... Светът на комините, над покривите: лилав! Над захвърлените ни тела - сенчести сводове: синкаво-бледите очни кухини на мъртъвците в снежната буря, виолетово-гневната паст на студените топове.

Тази експресивна граматика черпи заряд включително от естетиката на експресионизма - от неговия изобличително-гневен патос, безилюзорен идеализъм и порив за промяна. Борхерт, почитателят на Хьолдерлин и Рилке, но също тъй на Тракл и Бен, не без основание определя себе си като експресионист, чийто стремеж е да замени - по собствените му думи - реалното с идеалното, от хаоса да изгради космос. Неточно, а и несправедливо ще бъде обаче да приравним Борхерт с късните подражатели на експресионизма. Статистиките сочат, между другото, че той е между най-четените модерни автори и намира при това особено добър прием сред младите читатели. Много от онова, което днес ни се струва остаряло, несъвременно в неговите текстове, по парадоксален начин продължава все така и все още да привлича, да ги прави четивни. Борхерт разказва за преживявания от войната и следвоенното време, за страхове, нищета и самотност и прави това по начин, в който човек долавя остро изпитвано недоволство, гняв към цялата несправедливост в света, несъгласие и протест срещу претенциите на общество и авторитети, болката и мъчителността на битието. Онази гама от чувства, която в последните си дни Борхерт описва в започнатия си и незавършен роман с работно заглавие "Persil bleibt Persil" по следния начин: Носим живота си между ударите на часовниците, между ноември и март, между крехко-дъхави, натежали от круши есени и влажно-почвени пролетни бури, между постелята и леглото, раждането и смъртта, между Да и Не, Бог и Не-бог. Носим го между сладостта и горчивината, търсим да извлечем наслада във всяка минута и намираме страдание във всички следобеди и нощи, даже когато залезът го омекотява. Захвърлени на брега на нищото, сред купчината развалини на света, в безкрайността на пространството и времето. Захвърлени от непонятни, неподавени тъмни сили, продадени на хладно-бялата светлина на безучастни звезди... Ние, дребни, жалки, величествени, мимолетни, болни, колосални. Ние, с нашите копнежни сърца, предадени на чезнещата мъглява несигурност, захвърлени в бездънния океан на света, без курс, без бряг и компас, изоставени на случайния, тесен, клатушкащ се сал на битието между мълчаливите безбрежия на Вчера и Утре. Вчера и Утре, помежду тях се простира животът ни: лек като птичи пух, надвиснат от катастрофи, ценен и кратък; битие на глухарче.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.09.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.