КОМИЧНИЯТ СЛАВЕЙ
(Фридерике Кемпнер)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Тази госпожица несъмнено принадлежи към литературната история на деветнайстото столетие. Стиховете ѝ хвърлят обилна светлина върху цели провинции от тогавашното литературно простодушие и глуповатост. Госпожицата, за която отваря дума писателят Ото Юлиус Бирбаум в тази насмешлива бележка, е негова съвременица. Родена е в Силезия и присмехулниците я наричат силезийския славей, докато доброжелателите настояват, че е нещо като Дон Кихот, само че в рокля и без Санчо Панса. Името ѝ е Фридерике Кемпнер, а страстта ѝ да пише стихове няма равна на себе си в цялата германска литература. На тази славна страст Фридерике Кемпнер се отдава от най-ранни младини и нищо чудно, че като не намира веднага кой да я оцени, сама подготвя и издава първите си стихове в книжка. Книжката излиза през 1860 година и много скоро се прочува, защото, както се оказва, съдържа куп бисери на вдъхновението свише. По този повод критиците присъждат на Фридерике Кемпнер едно специално звание: обявяват я за класичка на стихотворното недоразумение. Поетическата ѝ заслуга, няма спор, е уникална. Работата е там, че стиховете, които съчинява, са невъзможни и несретни, а отгоре на това постигат удивителен ефект: те са комични, само че не по волята на създателката си, а тъкмо наопаки - напук на сериозните ѝ намерения. С неволния си хумор Фридерике Кемпнер успява да развесели до сълзи цяла Германия и да обдари поезията с крилати образци от рода на следния:

Поезийо, поезийо!
Поезията винаги е права.
Тя е от висше естество,
от свъхчовешка е направа.

Човек дори да я ругае и натиска,
тя не роптае и не писка,
а ляга на зелената морава,
оплаквайки съдбата си корава.

(Превод Васил Шопов)

Въпреки съдбата корава, поезията има в случая повод за истинско веселие. Защото шегите, които си прави със сърцатата си защитница, забавляват не само широката публика. С несдържан смях откликват даже учените литератори. Пръв между тях е някой си Паул Линдау, който освен че преиздава стиховете на Фридерике, ѝ посвещава обширен предговор и като венец на славословието за безпримерните ѝ дарби препоръчва на всеки читател с чувство за хумор непременно да си купи нейната книжка. Книжката действително е изкупена тъй бързо, ча авторката се вижда принудена да публикува второ издание и разтърсена от успеха, добавя към него следните прочувствени думи: В този предговор отправям благодарни слова към милите ми читатели. Неописуемо се радвам, че от всички краища на Германия, от близо и далеч, бях обсипана с писма, които говорят колко търсени и желани са стихотворенията ми. Изглежда всеки вътрешно е почувствал, че задачата и целта на поезията е да онагледява истината и чрез триумфа си да помирява хорските различия.

Понесена на крилатия Пегас, поетесата, естествено, не забелязва, че усърдието ѝ е тъй щедро възнаградено съвсем не по причина на възвишените стремления. Все така присърце взема и поощренията на литературните си събратя, приветствали новата поклоница на Аполон триумфално и - както ще се досетим - не без лукава усмивка. Още по-неуморно се втурва да възпява звездите, благородството и красотите. Смело препуска по метри и рими, чупи стихотворни правила, граматика, канони, без да се усеща, че тук-там и по неволя словото ѝ се изплъзва и я вкарва в смехотворна грешка. Пак благодарение на неговото коварство Кемпнер сътворява покрай другото следния шедьовър, който е онасловен Без аромат и ни посвещава в същините на възвишеното:

Звездите искаш ли да питаш,
за отговор дали ще считаш,
че не е, не е красота,
туй, що говори от прахта.

Красиво е, що е добро и честно,
а грозно, отвратително, несвестно
е всичко друго долу в низините,
защото няма аромат във мръсотите.

(Превод Васил Шопов)

Между 1882 и 1903 г. творенията на Фридерике Кемпнер претърпяват девет издания. Те се разпространяват кажи-речи от ръка на ръка, преписват се и се декламират навсякъде, включително сред иначе уж сериозните академични среди. Непреднамереният комизъм на поетесата печели тъй много симпатии, че някои любители на словото започват даже да ѝ подражават, раждат се безброй анонимни имитации и пародии. След смъртта на Фридерике Кемпнер на нейно име в Германия е учредена дори литературна награда за неволен хумор. Само че не е известно, поне засега, някой да е надминал по талант в тази сфера спонтанния комизъм, който блика буквално от всеки ред, съчинен някога от поетесата.

Любимата тема на Кемпнер си остава - как другояче? - възвишената поезия, а пък приносите ѝ в нея и без друго никой не може да надмине. По причина на възвишеността и величието в поетическата галерия на словесното недоразумение са обезсмъртени цяла серия именитости, между тях на първо място ваймарският олимпиец Гьоте. Ето как го представя позаплесналото се от прехлас перо на поетесата:

О, Фауст, картина на човека -
ту с едри краски, ту със ярост мрачна
рисувал те е не творец, а великан,
гигантска темата, пък и картината е тъй удачна.

(Превод Васил Шопов)

На Хайнрих Хайне пък, първенеца сред всичките ѝ най-обични поети, Кемпнер посвещава истинска ода, която гъмжи от поетически открития и прелива от лирическо въодушевление. Впрочем, ако смехът, предизвикан от словесните пируети на авторката, се стори заразителен на българския читател, включително в тази ода, то известна вина за това има несъмнено и преводачът Васил Шопов:

Когато с "Млада Германия" на бой зовяха
и във Германия не го търпяха,
той трябваше във Франция да ходи,
не можеше из висините все да броди.
Ала написа във страната чуждоземска
Книга на песните най-златна и най-немска.

Отнеха му, обаче, приживе
родината, о Боже, милостиви!
Във чуждата страна сърцето му почива,
отечеството статуя от бронз излива.
Би трябвало да е като на неговата Лорелай скалата
да ѝ достигне и размерите, и красотата.

Но той от паметник не се нуждае.
Най-хубав паметник стихът му вае.
Четен, харесван в целий свят
и немецът със него чувства се богат.
Те толкоз много са ни нужни тез творения,
за славата германска от безспорно са значение.

(Превод Васил Шопов)

Творенията на самата Фридерике Кемпнер сигурно също имат своето значение. Не само с това, че предизвикват смях, а и защото - като в криво огледало - уголемяват, умножават и прекрасно открояват симптомите на словоблудството, което никак не е чуждо и на поети от по-голям калибър. Но може би за разлика от тях, Кемпнер безпределно вярва в сериозността на поетическата мисия и тъкмо това я прави едновременно и смешна, и симпатична. Впрочем, житейските ѝ битки за правдините и доброто навярно са далеч по-успешни от лирическите ѝ откровения. Поне така свидетелстват застъпничествата ѝ в края на 19. век срещу смъртните присъди, за равноправието на жените или даже срещу вивисекцията. В активната си социална дейност Кемпнер отбелязва и една особена заслуга. По нейно време и не на последно място благодарение на нейните настойчиви протести в Германия за пръв път се въвежда моргата, за да се избегнат зачестилите тогава случаи с мними мъртъвци, погребани по погрешка. Тази хуманна заслуга поетесата е обезсмъртила още и в творчество си - естествено, по присъщия ѝ неволно комичен, а по замисъл иначе най-сериозен начин. "Не знаете ли как боли?" е заглавието на стихотворението, а ето и самото него:

Всеки път щом радостта
в сърцето ми се състоя,
си представям аз веднага
колко по света се страда.

Даже, че на таз земя
всеки с разна е съдба.
За Гьоте туй не е от значение,
но за мене е смущение.

Някои са все с късмет в живота,
други все нещастие привличат.
Краката някому са криви като О-то,
другиму - на Х приличат.

Безгрижно богаташът си печели,
другиму не стига все парàта.
А трупове все още не умрели
ги спускат бързо под земята.

Не знаете ли как боли,
буден човекът в гроба да лежи?

(Превод Васил Шопов)

Лирическите творения на Фридерике Кемпнер сигурно ще ни напомнят за един неин български родственик - Трендафил Акациев. Само че различието ѝ се корени в това, че нейният наивен комизъм не е литературно отгледан, а така да се каже, вроден и напълно автентичен. В предчувствие, че тази ѝ дарба ще бъде по достойнство оценена от наследниците, Фридерике Кемпнер още приживе си сътворява паметник неръкотворен. В стихотворната си книжка тя помества под заглавие "Предчуствие" най-съкровеното си желание:

Без смисъл е животът.
Битието ми цел няма.
Един-единствен трепет -
светъл лъч в тъма голяма:

Ако нявга ли успея,
може и да ме възпеят:
много нещо свърши тя,
но пък кой ли го призна?!

(Превод Васил Шопов)

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.