Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАРЛ КРАУС И СПИСАНИЕ "ФАКЕЛ"

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Многоуважаеми г-н Краус, изопачените съобщения за процеса ме превърнаха в тъжна знаменитост. Не се намира и един вестник, който да ме оправдае. Ето защо в голямата си беда се обръщам към Вас, когото познавам от страниците на "Факел" като единствения адвокат на справедливостта. С надежда да ми помогнете оставам предано Ваша: Хилдергард Шелер. Процесът, за който отваря дума това писмо, се води през 1928 година и трябва да изясни обстоятелствата около завършилата с убийство разпра на неколцина гимназисти в заможен берлински квартал. Т.нар. Шеглицки процес възбужда общественото любопитство и пълни вестниците със сензационни съобщения. Заплетеният криминален случай притежава достатъчно пикантни примеси, за да разпали въображението: любов, секс, непозволена страст, престъпление, ревност. Главна свидетелка по делето е Хилдегард Шелер, върху която обществеността стоварва цялата вина за случая. Шестнайсетгодишната ученичка е представена в пресата като ловка прелъстителка, тласнала към фатална агресивност четирима незрели юноши. На показ и не без сластна охота са изнесени всички подробности от интимния й живот. Повикът за помощ, адресиран до списание "Факел" и неговия издател Карл Краус, предизвиква незабавна реакция. Краус щателно проучва случая и още в следващия брой на списанието публикува статията си "В защита на Хилдегард Шелер". Що се отнася до писмото, то само по себе си говори за славата, с която австриецът Карл Краус се ползва по онова време, включително в Германия. Разбира се, случаят едва ли би разпалил тъй силно полемичната му страст, ако не фокусираше в себе си тъкмо проблема, който и без друго цял живот гложди духа и подклажда гневния плам на писателя и публициста.

Защо вечността не е пометнала това уродливо време! Неговият родилен белег е вестникарското клеймо, детският му куцуз - печатарската чернилка, и в жилите му тече мастило. Мисията на печата е да бъде посредник на духовността и в същото време да убива духовната възприемчивост на поколенията. Този афоризъм Карл Краус помества в списание "Факел" - заедно с десетки други саркастични статии, полемики, хапливи бележки по адрес на журналистиката и маститата й роля в духовното осакатяване на човека. Повод за ядната му злъч е ширещото се и мултиплицирано чрез печата празнодумство, а причината се крие, разбира се, в констатирания упадък на словото. Във вестникарския жаргон Краус разпознава болестния симптом на века: закърняването на разума, чувството, въображението и човечността чрез изпразненото от съдържание и мистифициращо истината слово. Главен виновник за всички мистификации е според него всекидневникът, актуалният печат, придобил власт върху общественото мнение и обществения живот. Впрочем, битката на писателя срещу катастрофата на фразите, както сам я нарича, може да се нарече епическа. Тя се разпростира в 922 броя и запълва близо 23 хиляди страници от изданието, превърнало се в уникално и най-крупно литературно творение на Карл Краус - сатиричното списание "Факел", основано във Виена през 1899 г. и излизало в продължение на четири десетилетия, до смъртта на писателя през 1936 г.

Първоначално Краус работи с неколцина избрани сътрудници, сред които Август Стриндберг и Франк Ведекинд. Впоследствие "Факел" се списва изцяло от Карл Краус и неговият аналитичен, остро полемичен и язвителен стил налага списанието като пръв по рода си периодичен форум на съвременната медийна и културна критика. Периодични са, между другото, и някои причудливи съобщения в него. Например следното: Редакцията на Факел напомня, че читателски писма до нея са крайно нежелателни и при получаване на такива, те се изхвърлят в кошчето непрочетени.

Разбира се, тази заплаха по-скоро хитроумно кокетира с интереса на читателите, а пък доколко нежелателни за редакцията са били писмата им, недвусмислено подсказва случаят с Хилдегард Шелер. Няма съмнение, че като издател и почти единствен автор на "Факел" Карл Краус поставя себе си в ролята на съдник и адвокат на обществения морал. И вероятно тъкмо защото тази роля е избрана не от тщеславие, а в името на чистотата и отговорността на словото, Краус и неговото списание се прочуват като институция на полемизиращия, критичен дух. За програмата на списанието подсеща още емблемата върху червената му обложка: комедийна театрална маска и сатир, отпечатани под заглавието. На страниците на "Факел" не само е изваден на показ безотрадният лик на епохата с всичките й кривини, конфликти, властници и оперетни фигури. На тези страници се води унищожителна сатирична битка - срещу кухото фразьорство и литературното безличие, срещу машинациите, демагогията и корупцията на властта; срещу политиката, лъжата, фалша, своеволието и бюрократичното безумие, срещу културния упадък и културното двуличие. Пейзажът и персонажите в това изобличително платно са почерпани главно от живота на разпадащата се Хабсбургска империя и най-вече на нейната столица. А с какво тя е тъй характерна в очите на Карл Краус, можем да научим от самия него. Ето неговото мнение: Този меланж от уют и жестокост. Никъде другаде упадъкът на света не се разгръща тъй нагледно, както във Виена.

Истина е, че виенчани на свой ред си отмъщават за суровата присъда. След няколко неуспешни опита да се запуши устата на сквернословеца чрез заплахи и пускане в ход на конкуриращи списания, виенският печат му отрежда нещо като смърт чрез мълчание. И този трик излиза обаче не съсем удачен: неуморният критик продължава да сипе злъч от страниците на "Факел", издава язвителните си статии, иронични бележки и сатири в сборници с неудобни и предизвикателни заглавия от рода на "Лъжа и литература или Страшният съд". На всичко отгоре получава завидно международно признание. През 1926 г. професорите от Парижката Сорбона дори предлагат елегантния стилист и заядлив полемик за Нобелова литературна награда. Вероятно защото далеч по-непредубедено от сънародниците му оценяват в какво собствено се изразява заслугата на този хаплив коментатор и анализатор на модерния двадесети век. Най-доброто свидетелство за естеството на тази заслуга ще открием, разбира се, в творчеството на Карл Краус. Ето какво пише той в програмния си полемичен трактат "Езикът": Бихме помогнали на човека, успеем ли да му отворим ако не очите за чуждия текст, то поне ушите за собствения му език. Ако не бяха клишетата и фразите, човечеството нямаше да прибягва до оръжията. За да си възвърнем загубеното, трябва да започнем най-напред да се вслушваме в онова, което говорим, и да мислим върху него. Гаранция за моралната ни печалба е заложена в духовната дисциплина, повеляваща висша отговорност спрямо единственото, което тъй безнаказано се накърнява и същевременно единствено е в състояние да ни научи на респект към всяко житейско благо. Съмнението - големият нравствен дар, за който човекът можеше да е благодарен на словото и който той до ден-днешен все тъй отказва да приеме, е спасителна бариера срещу мнимия напредък, тласкащ неумолимо към гибелта на цивилизацията, на която уж служи.

Между другото, тъкмо с начина, по който самият той се възползва от нравствения дар на езика и словото, Карл Краус поляризира оценките за себе си. Разделя читателите си на непримирими врагове и страстни привърженици. Противниците не могат да му простят безапелационните присъди, които раздава, привържениците му, обратно, го ценят тъкмо заради неудобството на мисълта, което неговото слово провокира. Но и едните, и другите признават, че използвайки познатите уж до втръсване думи, Карл Краус преобръща изтърканото им значение и кара читателя да ги види по нов, освежителен за сивите му клетки начин. Езикът на Краус е изграден така, че зад казаните или цитирани чужди думи изведнъж прозират било техният фалш, било тяхната демагогия, безсъдържателност или неистинност. Точно по тази причина словото се превръща при Краус в удивително събитие: то подтиква към откритието, че затъне ли в изтъркани баналности, убива мисълта и започва да се възпроизвежда като проводник на лъжата. Но не може също да се отрече, че сигурността, с която писателят води своя читател към това откритие, понякога и дразни с известна доза агресивност. Той сякаш предварително определя как иска и трябва да бъде четен. Може би неслучайно в многобройните си афоризми уж мимоходом пояснява, че се стремял да печели не читателите, а духа, съзнанието и мислите им. Във властта на този своеобразен писателски диктат са изпадали мнозина именити почитатели на Краус, между тях и Теодор Адорно, комуто принадлежи следното точно определение: Да се освободи от Карл Краус е в състояние само онзи, който без насилие се поддаде на неговото насилие.

Вероятно именно по този начин трябва да бъде четено и оценявано цялото полемично и нелишено от объркващи противоречия творчество на писателя. Включително най-голямото му произведение, неговата пиеса Последните дни на човечеството, създадена между 1915 и 1917 г., рисуваща пандемониума на войната, изобличаваща опустошителната й същност и вещаеща края на обезчовеченото, обезличено и самоунищожаващо се човечество. Тази обемиста трагедия в пет действия и 220 сцени не успява да бъде поставена приживе на автора, а и по-късните опити за съкратен сценичен вариант са твърде неуспешни. Тя е лишена, може би, от ефектна зрелищност, затова пък не само свидетелства за неоспоримия талант, но и по най-убедителен начин обобщава посланието и предупреждението на автора към неговия век: Не че словото пусна в ход машината на смъртта, но че опустоши сърцата тъй, та да не можем повече да си представим как би било, ако не бе го сторило, - в това се сътои неговата вина за войната.

На този известен цитат от "Последните дни на човечеството" може да се противопостави обаче почти всичко, което Карл Краус е написал за същото това човечество. Включително и един от също тъй известните му афоризми: Литературата е спътница, която твори и мисли само за онзи, който може да й създаде деца.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.