ЙОЗЕФ РОТ И НЕГОВИТЕ МОДЕРНИ ПРИКАЗКИ ОТ 1001 НОЩ

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Трябваше да измина много мили. Между мястото, където съм роден, и градовете, страните, селищата, в които идвах през последните години, за да отседна в тях, и отсядах, за да ги напусна отново, е заключен животът ми. Никъде, в никоя кондика и в никой общински регистър не са нанесени датата на раждането и името ми. Аз нямам родина, като изключим факта, че в самия себе си съм си у дома и ако някой ден се напусна, ще се изгубя.

Родината на този странен скиталец е, разбира се, словото, а иначе е роден в Източна Галиция и името, напук на твърдението му, е вписано в общинските регистри на пограничния австро-унгарски град Броди точно на 2. февруари 1894 г. Друг е въпросът, че за писателя Йозеф Рот пейзажът на родния му град придобива впоследствие толкова по-голямо значение, колкото повече странстванията му по разни краища на света го отдалечават от него. Що се отнася до склонността на Йозеф Рот нарочно да укрива рождените си данни, тя ни най-малко не наврежда на прославеното му име. Зад елегантната повърхност на неговия дендизъм още съвременниците на писателя откриват дълбочината на нестандартната му личност, белязана колкото от еврейския произход и бездомната съдба, толкова и от дарбата на необикновен разказвач. Сладкодумец и ироник, скептик и меланхолен мечтател или както го класифицират познавачите, чудат индивидуалист и класик на модерната европейска проза. Ето с какво го е запомнил например издателят на неговите събрани съчинения Херман Кестен: Примамен от романтичната игра на бликащото си, иронично фабулиращо въображение, редом с чудноватите герои на своите романи и разкази Йозеф Рот извая грандиозния, духовит и паметен образ на своята личност. Той изпитваше охотата на родения разказвач към хора и истории. Сякаш мимоходом съчиняваше най-прелестни разкази, тъй благозвучни, тъй непринудени, беше като някакъв вълшебник на приказки от 1001 нощ, който импровизираше и разказваше, разказваше и коментираше, сипеше духовитости и развличаше, дори когато мълчеше. Притежаваше точното слово и неочаквано хапливите епитети на завършения стилист, наред с живия усет към всичко непознато, който отличава публициста.

От публицистичния усет и влечението по непознатото тръгва впрочем и известността на Йозеф Рот като автор. Между 1916 и 1918 г. той печата във Виена и Прага първите си рецензии и репортажи, а след 1920-та, когато отива в Берлин, бързо завладява литературните колони на няколко от най-реномираните германски всекидневници. И тъй като увлекателните му скици, изпъстрени с остроумни наблюдения, импресионистични фантазии и типичен австрийски хумор, особено се харесват на издателя на Франкфуртер цайтунг, Рот е ангажиран за кореспондент на вестника. Оттук именно започва одисеята му на странстващ писател, чието жилище и писалище занапред се помещават в кафенето и хотелската стая. Обиколил като кореспондент кажи-речи цяла Европа - от Франция, Италия и Полша до Балканите, отбил се за кратко даже в далечна Русия, този ексцентричен номад по душа сякаш между другото създава ненадминати образци на модерната публицистична проза. Ето как самият той оценява ранната си, на първо време само журналистическа слава: Културната страница е също тъй важна за вестника, както и политиката, а за читателя е дори още по-важна. Аз не съм подправката, аз съм основното ястие. Четат ме с интерес. Мен, а не съобщенията от парламента, уводните статии или телеграмите. Издателят си мисли, че Рот е някакъв второстепенен дърдорко, когото големият вестник може да си позволи. Но това е по същество погрешно. Аз не правя "духовити коментари". Аз рисувам духа на времето.

Така мислят очевидно и тогавашните читатели на Йозеф Рот, защото необикновеният им интерес скоро му донася признанието на най-известния и най-търсен публицист в епохата на Ваймарската република. В тези години Йозеф Рот пише и първите си романи: "Бунтът", "Хотел Савой", "Бягство без край", "Дясно и ляво". Те, подобно на публицистиката му, улавят типологията на епохата, скицират завладения ѝ от нихилизма дух, заедно с мнимия порядък и противоречията ѝ. Тяхната повтаряща се тема е съдбата на осакатените от войната, завърнали се у дома, но завинаги останали без корен дребни хорица, а повтарящото се предупреждение на писателя е прицелено срещу политическата слепота, деформациите, насилието, злоупотребата с властта и човека.

Успехът на тези произведения е забележителен - не на последно място и поради това, че фрагментарният им стил, близък до репортажа, сатирата и памфлета, е новост в изкуството на романа. Критиците се надпреварват да хвалят бляскавите постижения на автора. Самият той обаче е на друго мнение. Ето например какво с дяволита усмивка разказва за пробива си в литературата и срещата с първия си издател, Густав Кипенхойер: Тъй като нямах пари, започнах да пиша. Печатаха глупостите ми, от които пък аз живеех. Така станах писател. Пишех лоши книги и се прославих. Кипенхойер на два пъти ме отхвърли. Сигурно и третият път щеше да го стори, ако не се бяхме запознали. Беше в един неделен ден. Пихме ракия, тя беше толкова лоша, че и на двамата ни призля. От съчувствие един към друг завързахме приятелство, макар иначе да сме пълни противоположности. Той е вярващ в напредъка фантазьор, аз съм фантазиращ реакционер. Няма никакъв усет за пари - по това качество вече си приличаме. Губи от книгите ми. Аз - също. Вярва в мен. Аз - също. Убеден е в успеха ми. Аз - също. Ние сме неразделни, това е неговото предимство.

Наистина въпросното предимство донася на издателя Кипенхойер не малко ядове с неговия редовно попийващ, вечно безпаричен, но пък иначе пълен с идеи автор, който често се изхитрява да продава правата си на няколко издателства едновременно и да взема от тях аванси за романи, съществуващи само във въображението му. Но пък, от друга страна, романите, които Йозеф Рот написва и публикува в издателството на Кипенхойер, имат непреходна слава. Двата най-забележителни от тях са "Йов" (1930) и "Радецки-марш" (1932). С тях писателят рязко променя стила и темите си. За разлика от по-ранните му произведения, те са насочени не към съвремието, а към миналото и бляна по изгубения рай. Предишната епиграмна острота и духовит лаконизъм са изместени от панорамата и класическото описание. В романа "Йов" Рот разказва историята на набожния еврейски учител Мендел Зингер, когото Бог несправедливо и незнайно защо наказва, а после възмездява с чудотворство, докато в "Радецки-марш" проследява възхода и падението на фамилията Трота, отразили като в огледало залеза на Австро-унгарската империя.

Изгубеният рай на многонационалната Хабсбургска монархия намира в лицето на Рот последния си отчаян защитник. За него тя се превръща в алтернатива на разкъсваното от междунационални сблъсъци и вражди настояще, в митологизиран образец на миролюбивото съжителство между народите и на патерналистичната теократия. Ето как Херман Кестен обяснява този обрат в творчеството на писателя: Тъй като искаше да вярва, той може би стана вярващ. Вярваше, че в мечтата за нова Хабсбургска империя и в лоното на католическата църква е открил реда, хуманността и спасението от надигащото се ново варварство и от стария хаос. Но той беше радикален монархист, който не щадеше с критиката си нито папата, нито императора, беше един любещ приятел на човека. Винаги, и на младини, и по-късно, бе влюбен в грандиозната комедия на живота, живееше я и я описваше в книгите си. Защитаваше идентичността и легитимността на хуманната съвест. Променяйки се, той остана верен на себе си - един пазител на немския език и на хуманността, добронамерен и гневен моралист, грандиозен изразител на своето време и прелестен разказвач на приказки, пленителен поет и бляскав естет.

Утопията за възстановяването на изгубения рай определя и другия известен роман на Йозеф Рот, "Гробницата на капуцините" от 1938-ма година, чието действие се развива в годините на Третия райх и чийто герой - монархист, не намерил мястото си в съвременността, след печалния австрийски аншлус към Хитлерова Германия, задава следния паметен въпрос: Гробницата на капуцините, където бяха погребани моите императори в каменни саркофази, беше затворена. /.../ Къде сега, накъде Трота?... (превод Ана Димова).

Що се отнася до Йозеф Рот, неговото убежище след 1933-та стават спирките на емигрантството: трагичната му одисея на подгонен и преследван тръгва от Виена, минава през Залцбург, Марсилия, Ница, Варшава, Цюрих и завършва на 27 май 1939 г. в един бедняшки приют в Париж. Архивът с ръкописи, оставен за временно съхранение на верния приятел и издател Кипенхойер, е конфискуван и унищожен от Гестапо само броени месеци, след като Йозеф Рот поема трудния път на емигрантството. Убеденият монархист става също тъй заклет антифашист, още през февруари 1933 г. в писмо до Стефан Цвайг той предрича: Изобщо не споменавам личния живот - литературното и материалното ни съществувание е съсипано, - всичко мирише на нова война. Нашият живот не струва вече и пукнат грош. Варварството успя да дойде на власт. Не си правете илюзии. Адът ни управлява.

Не е трудно да се досетим къде писателят намира убежище и спасение от ада. Пиша непрестанно, всеки ден - споделя той с приятеля Цвайг, - само за да се изгубя в съдбите, които описвам. В последните дни от живота си Йозеф Рот записва впрочем и съдбата, която му остава най-близка. През 1939 г. амстердамското издателство "Алерт де Ланге" публикува голямата му новела "Легенда за светия пияница", запечатала в портрета на чудатия си, симпатичен герой не малко черти от характера на писателя. Ето как я оценяват съвременниците му: Каква радост да четеш тези страници. Тук отново е целият Йозеф Рот - хрисим, благ и изкусен, по детски невинен и закачлив. Тази книга има горчиво-сладкия вкус на някои редки плодове. От горчивината на отчаяния живот тя извлича сладостта на чудото и изпълнената с упование вяра.

В спомените си за Йозеф Рот колегата му Сома Моргенщерн разказва, между другото, следната случка. Веднъж, в края на 30-те години, писателят не бил допуснат в любимия си парижки ресторант, където имал навик да се отбива, за да побъбри с приятели на чашка. Причината била, че точно в този момент в ресторанта се подвизавал тогавашният външен министър, впоследствие и министър-председател при режима на Виши, Пиер Лавал. Възмутеният Рот се провикнал на прекрасен френски език: Пренебрегват ме заради някой си г-н Лавал. Та кой е той? Един много лош министър. Аз пък съм един добър писател.

Думите подействали като по чудо и Йозеф Рот заел място на обичайната си маса, съпроводен от почтителните погледи на келнерите. Що се отнася до чудото, което и до ден-днешен все тъй привлича погледа на неговите читатели, с най-точни думи го е описал Алфред Полгар. Ето тези думи: Голяма част от литературното му дело ще остане в пантеона на немската литература. Дори само заради изяществото, достойнството и чистотата на неговия език. Един кристално-ясен немски език, съчетал в себе и мощ, и прелест; непогрешимо точен, бляскав и мелодичен. Йозеф Рот притежаваше всичко, което легитимира истинския писател: дарба на наблюдател, въображение, хумор, изразна сила, тънко чувство за определящите големи и малки щрихи в картината на явленията, виртуозен усет за съзвучието или несъзвучието им. Той притежаваше страст, дух, смелост. Беше честен писач, който никога не пишеше онова, което не отговаря на истината - такава, каквато я виждаше, мислеше и бленуваше.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.05.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.