ПОЕЗИЯТА НА ИВАН ГОЛ

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Иван¹ Гол няма родина: по съдба евреин, по случайност роден във Франция, по паспорт германец. Иван Гол няма възраст: детството му отнеха немощни старци, младостта му погуби богът на войната. Сам като немите дървеса и като безмълвните чукари - така той е най-далеч от делника и най-близо до изкуството. Този необикновен автопортрет ще ни подсети, че изкуството, до което Иван Гол остава най-близо, е поезията, а родината на поета е модерното образно слово. Автопортретът на Иван Гол издава още ред други тайни на неговата поетическа самоличност. Той е поместен за пръв път през 1919 г. в знаменитата експресионистична антология Залезът на човечеството, която освен седем предизвикателни стихотворения на 29-годишния Иван Гол включва стиховете на поне още дузина дръзки експериментатори в младата германска поезия. Антологията предизвестява славата му на един от най-мощните и най-оригинални поетически гласове в литературата на XX век - точно както автопортретът предопределя характерната гама на творчеството му. Поезията на Иван Гол може да се прочете като една непрестанно повтаряща се и варираща метафора на темата за безродника, осъден на вечно скиталчество и самота, като модерно иносказание за Скитника-евреин Ахасфер. Това е метафора, която в много отношения отразява раздвоението и съдбата на самия поет. Биографията на Иван Гол е биография на двуезичник и номад. Роден в анексирания през 1871 г. от германците френски град Сент Сие, евреин по произход и космополит по дух, той споделя бездомната участ и европейския поетически ранг на своя именит съвременник-съперник Райнер Мария Рилке. До войната живее в Германия, после в Швейцария и Франция, през 1939 г. емигрира в САЩ и Куба, умира в Париж. Поезията му владее пространството на поне три култури, черпи от традицията на всяка и преобразявайки ги, не принадлежи изцяло нито към една.

Прокуденик навеки, навеки от безкрайността опиянен
Той броди по света бездомен и неприютен.

"Жан Бездомникът" - произведението, в което можем да прочетем тези редове, е най-известният поетически цикъл на Иван Гол. Този цикъл е започнат през 1934 г. в Париж и завършен през 1944 г. в Ню Йорк. Създаден е и е публикуван на френски език, а името на легендарния му герой, въплътил по думите на автора модерния човек, странстващ между континентите, обществата и звездите, насочва към ключовото ядро на поезията, създадена от Иван Гол. Това е поезия на неспокойния, търсещ дух и на провокиращото експериментално слово. Тази поезия спори с традицията, разчупва познатите стилове и форми, руши клишетата на езика и мисълта и гложди съзнанието, въвличайки го в загадъчния, самотен и непроницаем космос на човека, лутащ се и търсещ път сред непроходимия лабиринт на своето битие.

Пътят на самия Иван Гол в литературата започва през 1912 г. със стихосбирката "Лотарингски народни песни", която сигнализира както за мащабния талант, така и за амбицията на младия автор да бъде първооткривател на нови поетически територии. От началото на двайстото столетие датира и връзката на Иван Гол с германския експресионизъм, чийто рязък, дисонантен и тревожен тон е определящ за ранното творчество на поета. Този тон, наред с влиянието на американския поет Уолт Уитман и на германския философ Фридрих Ницше ще разпознаем например в публикуваната през 1914 г. на немски език поема Панамският канал, както и в излязлата година по-късно на френски език стихосбирка "Новият Орфей". Поривът за радикална промяна на света, месианско-утопичният патос и вярата в преобразяващата сила на човешката любов дават характерните идейно-естетически координати на времето, в което са създадени тези произведения. За Иван Гол експресионизмът остава обаче само кратка експериментална спирка. Скоро след първите творби, определили водещата му позиция сред представителите на новото изкуство, той обявява: Експресионизмът е една простреляна и напусната барикада.

Барикадата, която Иван Гол защитава през 20-те и 30-те години заедно с френските поети Гийом Аполинер, Андре Бретон, Луи Арагон и не по-малко известни художници като Салвадор Дали, е сюрреализмът. Към това изкуство го подтиква не само личното му познанство с мнозина от големите експериментатори в поезията и в изобразителното изкуство на времето. Още преди началото на 20-те години, по време на престоя си в Швейцария, когато се сближва с Цюрихския кръг на дадаистите около Бретон, Ханс Арп и Тристан Цара, той теоретизира върху недостатъците на експресивното слово и възможностите на поезията да се доближи до богатата визуална изразност на изобразителните изкуства. През 1924 г. в прочутия си "Манифест на сюрреализма" Иван Гол пише: До началото на нашето столетие качеството на поезията се определяше от ритъма, благозвучието, римата, стиха - това беше поезия, предназначена за слуха. Поезията на новото време е поезия, предназначена за очите. Визуалният знак определя качеството на днешната поезия.

Тази програма Иван Гол изпробва не само в областта на поезията. Между първите ѝ експериментални плодове са пиесите му "Метусалем" от 1922 г. и романите "Еврококи" от 1928 и "Содом Берлин" от 1929 г. Тяхната гротескова образност говори, че сюрреалистът Гол вижда света по начин, който в много отношения напомня за романите на Франц Кафка. Средоточието и силата на сюрреалистичните му експерименти все пак остава обаче поезията и тъкмо на нея Иван Гол дължи известността си на водач и новатор в европейското изкуство от 20-те и 30-те години на двайстото столетие. В тези десетилетия той публикува няколко стихосбирки, най-известна от които е "Айфеловата кула" (1924). Отличителни белези на неговите сюрреалистични стихове са лаконизмът, монтажната техника и почти репортажното редуване на неочаквани и парадоксално преплитащи се образи. Но несъмнено най-силната и най-своеобразна черта на поетическите му опити е сложната и същевременно необикновено въздействена, причудлива, ярка и странно опияняваща метафорична изразност. Представа за нея дават и много от късните стихотворения на Гол, например "Алазам" от последната му стихосбирка "Сънно биле", публикувана през 1951 г.:

Алазам -
сълзата неизплакана
в гънката на моя череп.

Сънно биле, цвят
лунно-жълт и мъртво блед,
прорасъл в него

след безброй столетия.
Омайно цвете,
неоткрито от пчелите.

Стиховете, поместени в "Сънно биле", са създадени през последната година от живота на Иван Гол и носят отпечатъка на обречеността и предчувствието за смъртта. Тежко болният от левкемия поет умира през 1950 г. Завещанието, отправено към жена му, поетесата Клер Гол, е вярата, че тези стихове са най-доброто, което е написал. В публикуваното му през 50-те и 60-те години поетическо наследство със сигурност ще открием още едно, не по-малко въздействено и не-малко забележително творческо завещание. Това е любовната лирика на Иван Гол: неговите "Поеми за любовта" и "Поеми на ревността", създадени в поетически диалог с Клер Гол, стихосбирките "Десет хиляди утра" и "Анти-роза". За качествата на тази лирика може да ни разкаже едно малко стихотворение от цикъла, посветен на Клер Гол:

Пак е сезонът на ревността:
сякаш ронят очите ми
есенни листи.

Гали косата ми дъжд
с овдовели ледени пръсти.
О, спътнице-скръб над моя ковчег,
оплачи ме.

Даже оловото тъй не тежи
както тежи
любовта.

Европейската любовна поезия, твърдят ценители от ранга на Пол Елюар и Жан Кокто, печели в лицето на Иван Гол един от безспорно големите си обновители. Своебразно потвърждение на тази оценка са и забележителните музикални интерпретации, създадени по текстове от цикъла "Малайски любовни песни", които Иван Гол пише през 1934 г. и посвещава на поетесата Паула Лудвиг.^*

БЕЛЕЖКИ

1. Според изговора на немски език ударението в името пада на първата гласна, "и". [обратно]

* Обозначените със * места указват, че тук в предаванията, излъчени по Дойче веле, е включена съответна музикална илюстрация. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.07.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.