ИМАМ КАКВО ДА КАЖА
(Творчеството на Анете Колб)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Не си спомням някога да съм казвала истината на колко години съм или пък къде и кога съм родена. Всеки път променях датата, годината и града и те никога не бяха верните.

Ексцентричната госпожица - такова е шеговитото название, с което авторката на това признание се ползва в литературата. Името ѝ е Анете Колб, а тайните на живота ѝ - напук на всичките ѝ старания и мастилени петна, с които нарочно заличава рождената си дата във всевъзможни документи, - все пак са разгадани. Знае се например, че е родена точно на 3 февруари 1870 г., а сигурно е също тъй, че животът на Анете Колб завършва на 97 години, докато възрастта на нейните книги остава непреходна. Те се появяват на бял свят през първата половина на двайстото столетие и за разлика от авторката, не крият своя произход. Доста бъбриво разказват за житейските ѝ патила, за германско-френското ѝ потекло и родния ѝ град Мюнхен. Словоохотливата им ведрост е облагодетелствала цели две литератури. Анете Колб пише еднакво добре на немски и френски език, а двуезичието наследява, разбира се, от родителети си - духовит баварец и артистична парижанка. Пак на тях дължи и другата си дарба. Музиката е всъщност първата ѝ страст и преди да се насочи към литературното поприще, Анете Колб следва кариерата на майка си, известна пианистка. Какво я подтиква да предпочете впоследствие словото, можем да научим от самата нея. Ето думите ѝ, споделени в едно интервю малко преди смъртта ѝ през 1967 г.: Не мислех да ставам писателка, но започнах да пиша, защото винаги съм искала да наложа своето мнение. От дете съм такава, вироглава - когато мисля или забележа нещо, искам и другите да го забележат и приемат.

Вироглавството на Анете Колб се оказва твърде плодовито: то сдобива литературата с няколко забележителни романа, множество есета и разкази, наред с три големи биографии на Моцарт, Шуберт и Рихард Вагнер. Впрочем, с това вироглавство най-напред се сблъсква редакторът на един известен германски всекидневник. Когато отказва да публикува първата ѝ статия, неизвестната млада авторка гневно тропва с чадъра си и изтръгва съгласието му с думите: Аз имам какво да кажа. Че Анете Колб има какво да каже, скоро се убеждават мнозина. Още първият ѝ роман, "Екземплярът", публикуван през 1913 г., оглася името ѝ в цяла Германия, като ѝ донася голямата литературна награда "Теодор Фонтане". По повод този роман поетът Райнер Мария Рилке пожелава да изпрати на авторката букет цветя, а неговият колега Хуго фон Хофманстал ѝ пише: Странна и невероятно очарователна книга. Малко немски романи могат да се похвалят с такава изисканост; една любовна история, в чиято тъкан няма и следа от плоска сантименталност, история, която те потапя в "големия свят" и същевременно в сферата на страстта. Радвам се, че сте написала тази книга. Никой друг на този свят не би могъл да я напише така.

След успеха на първия ѝ роман мнозина виждат в Анете Колб водеща представителка на женската литература. Основание за това им дават вещината и пристрастието, с които писателката разкрива женската душевност. Но макар следващият ѝ роман, "Дафне Хербст", също да оставя свидетелство за любопитството ѝ към извивките на женската психика, Анете Колб опровергава очакванията на читателите си. Ненадейно и още по-страстно се втурва в политиката; публикува антивоенни статии, агитира срещу надигащия се шовинизъм и в навечерието на Първата световна война емигрира в Швейцария, където се свързва с Ромен Ролан и кръга на писателите пацифисти. Това време е запечатано в няколко съчинения на политическа тема, между които автобиографичните ѝ книги "Писма на една германска французойка" от 1916 г. и "Зарастро" от 1921 г. Според мнението на съвременниците ѝ, а и по нейно собствено признание в политиката Анете Колб си остава по-скоро романтична дилетантка. Десетилетия след войната, разединила и всяла вражда между нейните две родини, Германия и Франция, писателката споделя: Политиката кулминираше за мен в един-единствен решаващо важен проблем, а именно в обединяването на германците и французите.

На това обединяване Анете Колб посвещава цялото си творчество, докато пък то по своему помирява националните различия и слива в неподражаемо цяло духовно-културното разноезичие и богатство на два свята. Най-забележителното свидетелство за тази спойка е словото на Анете Колб. За неговото своеобразие пишат кажи-речи всичките ѝ именити колеги. Херман Хесе отбелязва лекотата, игривостта и артистичната грациозност, заимствани от френската култура, Йозеф Рот - точността и образната дълбочина, наследени от германската традиция. Не пропуска да вземе думата и приятелят на Анете Колб Томас Ман. Само че неговият портрет е малко по-особен. В епохалния си роман Доктор Фаустус той рисува писателката под името Анете Шойерл, като ѝ отправя няколко шеговито-иронични комплимента. Ето какво пише: Тази достопочтена личност с неподражаем чар пишеше по един прелестно неправилен начин, създавайки на своя тъй да се каже частен, идиоматичен език оригинални студии, които не бяха лишени от психологическо и музикално изящество и със сигурност се числяха към високата литература. Зад модно-грозноватата ѝ външност, в която имаше нещо простовато и нещо аристократично, се криеха изключителна интелигентност и същевременно нищо неподозиращата наивност на застаряваща госпожица.

Със симпатията, която Анете Колб неизменно буди у всичките си колеги и познати, са облъхнати и думите на най-верния ѝ приятел, германско-френския писател Рене Шикеле. Ето какво казва той: Нейният немски език е невъзможен. Тя пише, без да се замисля за конструкциите, препъва се, подскача и додето я слушаш как стене и въздиша над несръчната си дилетантска постройка, внезапно долавяш най-прекрасната, жизнерадостна и опияняваща Моцартова музика - така пленителна, че забравяш всичко друго.

В тази музика на словото ни потапя и най-известният роман на Анете Колб, "Люлката", създаден няколко години преди емиграцията ѝ от нацистка Германия и публикуван през 1934 г. Познавачите го сравняват с "Буденброкови" на Томас Ман. Примесващ пластовете на съвременността и спомена, фантазията и реалността, той ни връща към поезията и делника на една безвъзвратно отминала епоха, епохата от преди войната, с която Анете Колб меланхолно се разделя и която въпреки това остава най-дълготрайният извор на нейното ведро-изящно, необичайно и привлекателно творчество.

Когато вестта за пожара на Стъкления дворец в Мюнхен се разнесе по всички посоки на света, в главите на неколцина люде проблясна едно и също странно желание: заедно с него няма ли да изгори и онази малко призрачна къща номер седем, разположена в непосредствена близост и най-много застрашена от дима и пламъците, обгърнали двореца? Тези неколцина люде бяха всъщност три сестри, които живееха в различни краища на света, но при вестта за пожара незабавно си размениха писма и ето, така се случи, че и трите вече знаеха. На една картичка, долетяла от Ню Йорк, подателката, вероятно вече позабравила немски, беше надраскала например следните думи: "Надявам се, че номер седем е погълнат от пламъците, това би било наистина достоен край". Но макар да бе разположена точно посред зоната на пожара и макар пламъците да бяха погълнали много по-отдалечените стрехи на други къщи, а всички прозорци наоколо да се бяха пръснали от горещите пламъци и много изящни предмети да бяха изпепелени, къщата с номер седем, която всъщност отдавна би трябвало да е постигната от разруха, остана невредима. Защо тази къща се беше превърнала в такъв непоносим спомен за нашите три героини, които бяха прекарали в нея младостта си, е без значение за нашия разказ и ако се връщаме към техния спомен, то е, за да възкресим всъщност не тъгата, а ведростта и несдържания смях, властвали в този дом безкрайно дълго, години наред.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.07.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.