ЕДИН ПОЛИТИЧЕСКИ ПИСАТЕЛ - ПРОФИЛ И АНФАС
(Хайнрих Ман)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Славата рядко е нещо повече от широко разпространена заблуда относно личността ни. Малко странно е, че писател от ранга на Хайнрих Ман се оплаква от славата. При него тя никога не е била в недоимък; обратното - сдобила го е с името на бляскав романист, един от най-именитите в немската литература на двайстото столетие. Думите му впрочем почти дословно повтарят Рилке, който в монографията си за Роден пише, че славата е само въплъщение на заблужденията, струпали се около дадено име. Но дори - като добър познавач и ценител на Рилке - да ги е заимствал от него, Хайнрих Ман има свои основания да недоволства от славата. За едно от тях напомня изявлението, което малко преди смъртта си през 1955 г. писателят прави пред Катя Прингсхайм, съпругата на Томас Ман: По-големият от нас двамата, е Томас, това е съвсем сигурно и по този въпрос аз съм напълно наясно.

По-големият от братята Ман е Хайнрих, само че по възраст, а в случая не става въпрос, разбира се, за възрастта. Както неприкритото им съперничество на литературното поприще, тъй и често раздухваният от литераторите спор кой от двамата е по-голям писател, поставят творческата кариера на Хайнрих Ман под знака на сравнението. А че сравнението го облагодетелства по-малко, отколкото в течение на годините е облагодетелствало неговия брат, се дължи, изглежда, тъкмо на заблудите или иначе казано, на едностранчивите представи, с които мнозина обвързват духовно-литературното му дело.

Беше време и то дълго време, когато всеки от нашето поколение смяташе Хайнрих Ман за по-забележителния от двамата и на въпроса: кого предпочита, без колебание би отговорил: Хайнрих Ман. Така пише в спомените си критикът Вили Хас. Междувременно се е получило точно обратното: Хайнрих Ман е загубил безрезервното предпочитание на публиката, засенчен от авторитета на Томас Ман. Романите и есетата му са подпечатани с щемпела политически писател и тъкмо поради това подбутнати в по-непопулярния рафт на литературата. Широко разпрастранено е убеждението или по-вярно предубеждението, че творчеството на Хайнрих Ман няма онази широта и литературна тежест, с които се славят книгите на Томас Ман. Критиците от край време като че му се сърдят; вменяват му един вид светогледна малоценност - заради злъчната социална острота в произведенията и още повече заради никога нескриваните му симпатии към социализма. Не могат да му простят най-вече, че след разделението на Германия, през 1950 г. приема да стане президент на Академията на изкуствата в Източен Берлин. Ала при това, изглежда, преднамерено забравят, че същият Хайнрих Ман същевременно никога не позволява да го уеднаквяват с проповядваната там и тогава, нито пък изобщо с друга някаква идеология. Все едно чия страна защитава, неговата позиция неизменно е тази на независимо мислещия интелектуалец, радикален отрицател на всеки вид диктатура и хуманист. Както сам утвърждава, моралните факти за него започват винаги там, където идеологиите се обезценяват. Към проблема с клишираните представи насочва и едно изявление на Хайнрих Ман, ето го: Прикачи ли ти публиката веднъж етикета политически писател, всичко хубаво, което си написал, най-често остава незабелязано.

Незабелязани или по-точно подведени към въпросния етикет остават много негови творби, включително най-големият му роман "Младостта и съвършенството на Анри Четвърти", който Хайнрих Ман публикува през 1935/1938 г. - по времето, когато, прогонен от Третия райх, пребивава за кратко като емигрант във Франция. Тъкмо под впечатление на емигрантската съдба и съдбата на европееца по време на националсоциализма този роман, замислен още през 1925 г., когато писателят издирва сведения за живота на френския владетел Анри Четвърти, прераства в противодействаща на реалността притча за властта на доброто. Религиозни войни и политически битки, кроежи и съперничества от епохата на разпадащия се феодализъм са осмислени така, че придобиват символично значение за принципите на толерантността и човечността, за политическата визия на обединена Европа, за помирението между морала и властта. Тази възхвала на истината, толерантността и хуманността, владетелството на разума и доброто въплъщава водещата идея в светогледно-естетическия свят на Хайнрих Ман. Идеята, според която по собствените му думи: Литературата е както присъда, тъй и утеха.

Или както Томас Ман характеризира най-съществената отлика и кредото на по-големия си брат: Той е един благороден и самотен, при това страстно отдаден на демокрацията дух, обладан от порива за красота и обсебен от възвишена обществена визия.

Тази оценка е толкова по-ценна, защото идва, тъй да се каже, от противниковия лагер. Различията и противоположностите в мирогледно-интелектуалната нагласа на Хайнрих и Томас Ман не са, разбира се, крайни, ала все пак съществени. Те тръгват още от отношението към любекския им ханзеатски произход: Хайнрих Ман не храни същото гордо съзнание на брат си, че е издънка на заможно патрицианско семейство; на мнение е по-скоро, че произходът не е нито облагодетелстваща, нито ощетяваща индивида заслуга и по тази причина не си струва специално да се изтъква. Точно обратно на Томас Ман, който разглежда себе си като представител на издигнатото бюргерство, чийто възход и упадък отразява и анализира като писател. Симпатиите на Хайнрих са другаде - на страната на социално слабите и онеправданите, върху тях е фокусиран писателският му интерес.

Възгледите на двамата често се стълкновяват също, а може би и най-вече в отношението им към политиката, културата, демокрацията, властта. Интелектуалният им раздор се разпалва особено след есето на Хайнрих Ман Зола, публикувано през 1915 г. в списание "Ди вайсен блетер". Естествено, не защото в него е портретиран именитият писател-натуралист, а заради проявеното пристрастие към обрисувания в негово лице образец на опозиционния интелектуалец, който защитава принципите на нравствеността срещу шовинизма и диктатите на властта. На това есе, програмно за обществено-политическата и морално-интелектуална позиция на Хайнрих Ман, Томас Ман отговаря с известните си "Наблюдения на неполитичния" - есето, в което тогава изповядва противоположна позиция. Години по-късно, когато възгледите им все пак се сближават и помиряват, Хайнрих Ман обобщава виждането си за отговорността на писателя към обществото така: Винаги съм се чувствал като писател, който чисто и просто трябва да изобразява света. В основата на това чувство е заложена потребност от истина и яснота. Сигурно е така при повечето писатели. Само че в началото не го знаеш точно. Просто градиш образи и им вдъхваш живот.

Образите, на които Хайнрих Ман вдъхва живот, изглеждат много познати, едва ли не копирани от живота и в същото време причудливи, дори ексцентрични. Понякога сякаш следват щриха на карикатурата или напомнят с нещо сатиричната гротеска. Такъв е, във всеки случай, най-популярният герой на писателя - учителят Унрат от едноименния роман, публикуван праз 1905 г.; учителят Унрат или учителят Смрад, както гласи в буквален превод прозвището на този училищен тиран, прикачено му от неговите ученици заради неоспоримите му заслуги на морален блюстител, който въдворява ред и принципи с пръчката и същевременно затъва в компрометиращата си страст към леконравната танцьорка Роза Фрьолих. Този герой е познат, разбира се, както от романа, тъй и от прочутата екранизация "Синият ангел" по сценарий и адаптация на Карл Цукмайер от 1931 г., с Марлене Дитрих и Емил Янингс в главните роли. Екранизацията, която допринася за световната слава на Хайнрих Ман и същевременно трайно налага доста едностранчива представа за писателя. След "Учителят Унрат" и публикувания през 1918 г. роман "Верноподаникът" мнозина са склонни да виждат автора само в ролята на талантлив сатирик, съдник на обществените нрави, бичуващ агресивността, авторитаризма, верноподаничеството и фанатизма, скрити зад фасадата на германския ред в епохата на вилхелминизма. Че сатирата, иронията и гротеската най-добре прилягат на писателския темперамент на Хайнрих Ман, е несъмнено. Творческият му профил се характеризира, от друга страна, с още една, не по-малко съществена черта - същата, за която подсеща Виктор Ман, определяйки брат си като реалистичен мечтател и рицар на човешкото достойнство.

Амбицията е тъждествена с порива да ощастливяваш и славата и любовта са едно и също. Тази сентенция от романа на Хайнрих Ман "Малкият град" визира откритието на неговия герой, композитора Енрико Дорленги за най-важната, оправдаваща и осмисляща живота му функция на изкуството. Амбицията, за която става дума в романа "Малкият град", определя и изкуството на неговия автор. Тази не голяма по обем, но в много отношения забележителна творба е публикувана впрочем през 1908 г., малко след дебютния роман-сатира В страната на тунеядците. Тя ни връща към ранното творчество на писателя - към и по-късно предпочитаната му тема за художника и изкуството, към изящните артистични новели, трилогията "Богините" и романа "На лов за любов", т.е. към жизнерадостния естетицизъм, сецесиона и литературните навеи на Д‘Анунцио и Ницше - естетическите образци, към които Хайнрих Ман остава привързан и в по-късните си, зрели романи, независимо че в тях същевременно демонстрира принадлежността си към литературната школа на Балзак, Стендал, Флобер и Мопасан. Странното наглед съчетание на тези две школи ще открием и в елегантно-сатиричния, тънко отшлифован, духовит, ефектен и забавно-ироничен стил на Хайнрих Ман в романа "Анри Четвърти".

Кореспонденцията мужду ранните и зрелите творби на писателя е не само стилово-естетическа, тя е идейно-съдържателна. Ако нещо пречи да я забележим, то е именно стесняващото и наслоено с предубеждения клише за политическия писател. На него Хайнрих Ман се противопоставя с цялото си творчество, включително със забележителната си есеистика. Прелиствайки даже най-полемичните ѝ страници, бихме се убедили в това, което самият писател определя като основното си преимущество. Ето неговите думи, написани по повод романа му Малкият град: Най-любим между всички мои романи ми е "Малкият град", защото той е завоевание не само като форма, а и в духовно отношение. В него има топлината на демократизма, който отразява, и вяра в човещината, която, както ми се струва, светът рано или късно отново ще си възвърне.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.05.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.