ГРАМ НОВИНА СРЕЩУ ТОН НАДЕЖДА
(Юрек Бекер)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Откъде идваш? Откъде идвам? Бях някакъв Каспар Хаузер, бях попаднал в този свят на осем години. И никой не ми беше разказал кой съм, какво става с мен и откъде идвам. Да не знаеш откъде идваш, това е нещо като да обикаляш цял живот с раница на гръб, без да знаеш какво носиш в нея.

Това не е откъс от роман, макар да звучи като изповед на литературен герой. Героят в случая е реално лице - Юрек Берек разказва собствената си съдба в интервю за списание "Шпигел". Февруари 1997 г. - последното интервю, което Юрек Бекер дава, преди злокачественият рак да сложи край на живота му. Едва ли е случайно впрочем, че белязан от болестта и знанието за необратимия ѝ изход, в отговор на иначе стандартен журналистически въпрос Юрек Бекер се връща към детството, към корените на произхода и творческото си предопределение. По-точно сравнение трудно може да се намери; той е този Каспар Хаузер на двайстото столетие, загадъчният странник, подхвърленият син на века - израснал в гетото на неговите ужаси, дамгосан и по чудо оцелял от лагерите на смъртта, изгубил своя род и паметта за мрачното си минало. Юрек Бекер, насилствено лишен от корени и трайно белязан от потребността да се връща по следите на изгубения спомен, на онова, което - както сам признава, - неволно го подтиква да пише, което грундира писателската му самоличност.

Нищо не мога да ви кажа за гетото. Забравил съм го, сякаш никога не е било... Въздействието, което гетото и лагерите са ми оказали, се проявява някъде в подсъзнанието, вероятно. Сигурно има такова влияние, след като самата тема ме занимава, откъде ще я взема иначе. Забелязвам, че е някакъв вид обсебеност и че като автор искам да изровя нещо скрито за мен в нея - това сигурно трябва да има нещо общо с миналото ми.

Миналото на Юрек Бекер - синът на полски евреи, чието детство преминава във Варшавското гето и лагерите Равенсбрук и Заксенхаузен, - има общо не само с централната тема на много негови книги, а и с езика, на който са написани. През 1945 г. заедно с баща си - вторият по чудо оцелял член на някога голямото им семейство, - Юрек Бекер се заселва в Източен Берлин. Тогава е на осем години и не знае нито дума немски - езика, който усвоява като роден, на който пише и издава, с който печели признанието на майстор, на обичан разказвач, забавен сладкодумец, вещ като малцина други в нюансите на скептичния хумор.

Писалището е единственото място, където мога да си полетя малко. Писането не е нищо друго, освен безкраен низ от съмнения, които в крайна сметка надмогваш в полза на едно изречение. В полза, разбира се, на сполучилото изречение. Сполуките на Юрек Бекер имат простичка наглед причина: точността, прозрачността и чистотата на неговото слово предпазва истината от престореностите на лъжата. Писането като превъзмогване на съмнения - спрямо себе си, спрямо света и безсилието. Юрек Бекер защитава това кредо тъй ревностно, вероятно тъкмо защото да разказва истории е не просто най-голямата му страст, полетът на живота му, а и шанс за съхраняване на живота, шансът на превъзмогването и оцеляването. Във всеки случай тъкмо от този шанс се възползва героят на най-популярния му роман "Якоб Лъжеца" - обитателят на еврейското гето в дребен полски градец Якоб Хайн, който не може да се примири, че събратята му по съдба покорно понасят мъчителите си. Случайно дочул в командатурата новина за незначително настъпление на руската армия, той съчинява историята за уж укрития от него радиоапарат, по който чул за наближаващото спасение. И тъй като след тази вест самоубийствата в гетото незабавно секват, Якоб Лъжеца продължава да измисля нови и нови истории, за да поддържа духа на измъчените си събратя.

От грамчето новинка - коментира повествователят в романа - натрупа тон надежда.

Щастлив изход, разбира се, няма: обитателите на гетото са изпратени в лагерите на смъртта. Но пък съчинените истории на Якоб Хайн превръщат последните дни на слушателите му във време на надеждата, на вярата и спасеното човешко достойнство. По-добре и по-убедително едва ли може да се демонстрира какво е по силите на литературата. Впрочем огромният международен успех на романа, публикуван през 1969 г., преведен междувременно на 12 езика, през 1996 г. отпечатан в САЩ и оценен от авторитетния "Ню Йорк таймс" като оригинална, силна и вълнуваща творба, - се дължи не на последно място на необичайната му фактура. Юрек Бекер постига квадратурата на кръга: създава хумористичен роман за холокоста, комичен разказ на тема, чиято зловеща реалност изключва комизма. Един вид оптимистична трагедия на живота сред ужасяващите престъпления на столетието и ведро-скептична парабола на оцеляването чрез словото.

Не съм сигурен дали съдниците на немската литература действително осъзнават какво губим със смъртта на този писател - коментира през 1997 г. рецензентът на "Берлинер цайтунг". - С едва ли не соло-бунт той върна новата немска литература към нещо, което ѝ липсва от близо половин век, - лекота, меланхолен хумор, интелектуална острота и онази прелестно-деликатна сантименталност, с която германските евреи от векове наред зареждаха със сочност езика и литературата на тази страна.

Тази посмъртна оценка явно намеква, впрочем, за упрека, който германската критика отправя към Юрек Берек приживе: че романите му след "Якоб Лъжеца" - "Заблуждаване на властите" (1973), "Боксьорът" (1976), "Безсънни дни" (1977), "Децата на Бронщайн" (1986) и последният, "Арманда безсърдечната" (1992) остават под равнището на дебютния му роман. Упрекът едва ли е основателен, но писателят очевидно все пак го взема на сериозно. В интервю от 80-те години намира за нужно в своя защита да отбележи, че понякога авторът се раждал и умирал с една-единствена открояваща се книга. По-скоро като присъща на характера му, симпатична, ненатрапваща никому нищо скромност и със самоирония, чужда на всяка жалка префърцуненост, звучи обаче оправданието на творчеството в неговото последно интервю: Тук съм, за да създам малко настроение. Тук съм, за да поддържам известна будност или пък за да не страдат чак толкова някои хора, включая самия мен, от сънливостта, от която и без друго страдат. Бях, да го кажем така, интелектуално амбициозен, но никога не съм вярвал, че не може да се мине без мене или пък че съм опорният камък в стената и ако го махнат, тя ще се срути. Обратното, винаги ужасно ме е смущавало, когато забележа каква важност си придават други.

Вероятно точно тази несамоизтъкваща се съпричастност в делничните грижи, обърканости, сегиз-тогиз радости или смехотворности на живота във и около другите същества, подобни на него, е ключът на обаянието, което - напук на всички критики - книгите на Юрек Бекер излъчват. Той няма и не дава рецепти как да се лекуваме от болестите на столетието; не проповядва прилепчиви идеологии, не създава герои, с които лековерният читател тоз час да се отъждестви. Героите му са по-скоро пленници на обстоятелства, за които не са отговорни, които отначало не смятат за важни и искат да пренебрегнат, докато най-после осъзнаят неумолимостта на невидимите мрежи, заплетени около тях. Юрек Бекер е разказвач, който прекрасно владее поне три неща: да изгражда напрежение, да рисува убедителни характери и да създава атмосфера. Непатетичната дързост на неговия стил съставя естетиката, пък и политическата позиция на скептика Бекер. Книгите му са родени от радостта на повествуването, от езиковата прецизност, при която - според собственото му определение - всяко изречение, всяка дума трябва да е необходима и красива; родени са не на последно място от светлия или както писателят го нарича, просветителски хумор, почерпан отчасти от собствената му нагласа към света, отчасти от традицията на еврейските разказвачи, в това число на любимия му Шалом-Алейхем.

Той умееше да бъде симпатичен: внимателен, дискретен, духовит, с голямо сърце и детска мъдрост. Спомняйки си, сякаш чуваш гласа му: бодрия, забавен тон на разказвача, удивяващ се от всичко тъй, като че всеки път отново го въвеждат в света, а той коментира това въведение с всевъзможни истории. Всичко, което среща по пътя си, превръща в разказ. Неговата идиоматика беше този разговорлив, ведър, спонтанен разказвачески маниер и романите му са като превод от устния разказ в напечатаното слово.

Но и тъкмо това - да излее в звучна, деликатна проза непринудения, разговорен тон, за който се отваря дума в тази посмъртна рецензия, създава приживе най-голямо главоболие на писателя. Идеи, шегува се самият той, имал предостатъчно, трудно било само да ги вкара в едно изречение. При Юрек Берек изречението се гради най-често върху монолога или диалога. Нищо чудно, че още от началото на творческата си кариера той пише сценарии за киното и телевизията; дори романът му "Якоб Лъжеца" е създаден първо като киносценарий, впоследствие и екранизиран. Най-големият успех на писателя, криминалният телевизионен сериал "Любими Кройцберг" от 80-те години, след като Юрек Бекер се изселва в Западен Берлин, още веднъж потвърждава драматургичния му талант: усета за монтаж и сцена, за ситуация и характери. Главната роля, тази на смешноватия чудак, се играе от Манфред Круг, духовния съмишленик и приятел от старата ГДР, с когото през 1977 г. писателят започва новия си живот на Запад. Близо две десетилетия по-късно, малко преди смъртта си Юрек Бекер заявява: Доста дълго бях това, което се нарича убеден социалист и тъй като полека-лека проумях, че в ГДР бранят тази кауза по фатален начин, дистанцията ми към нея се увеличи. Горе-долу след като войските на Варшавския пакт нахлуха в Чехословакия. Но че се изселих от ГДР, се дължи на отношението към работата ми. Писането ми все повече заприличваше на възбуден кучешки лай. Трябваше да си задам въпроса дали да си писател означава същото като да си борец от съпротивата. А то не е същото.

С държавния социализъм Юрек Бекер се разделя шумно и недвусмислено - след публичната си защита на набедения в дисидентство поет Райнер Кунце и протеста срещу лишаването на Волф Бирман от ГДР-гражданство. С тази биография зад гърба в Западна Германия пред него са открити всички шансове да стане ухажвана от медиите знаменитост. Само че Юрек Бекер не е класическият дисидент, който ще тръгне да проповядва мнения и да прави политически изявления, формиращи чрез радиото, телевизията и печата общественото мнение. Предпочитанията и силата му са заложени другаде: Опитвам се да се доближа до моята представа за литературата, все едно дали е вярна или погрешна. Добих опита, че пиша ли, не малко хора се заслушват. Това е приятно. Писането може би ме поставя малко в центъра на вниманието - нещо, което иначе не ми се удава. Не мисля, че ангажиментът е нещо, което може да се оплаква или да се изисква. Писателите по правило са точно тъй смели и точно тъй страхливи, както и всички други хора.

Ангажиментът е вероятно по-скоро нещо, което в представите на Юрек Бекер страни от политическата врява на деня, но пък е изпълнено с по-обхватен, а и по-близък до болките на човешкото същество смисъл. Повечето герои на Бекер са един вид хитроумни жонгльори в живота: жестът на борци от съпротивата никак не им приляга, чудесно боравят обаче със себеизискването да не са подвластни никому. Точно това съхраняващо ги като човеци изискване ги прави и тъй симпатични. Обратно на приспособяващите се пълзачи, от името на които в последния роман на Юрек Бекер, "Аманда безсърдечната", бившият мъж на героинята, придобила коравото си сърце сред реалния социализъм, покрусено се оплаква: Аманда има фатално влечение на враждебност към държавата. Всички кръжоци, в които правителството се прави на пух и прах, я привличат; всички лица, чиито възгледи се покриват с правителствените, са непоносими според нея.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.10.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.