ФЛИРТ, ДУЕЛИ, АФЕРИ, ВИЕНСКО БЕЗГРИЖИЕ И ИНТЕЛЕКТУАЛНА ДЪЛБОЧИНА
(Артур Шницлер)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Опитваме се, доколкото е възможно, да въдворим ред в себе си, но този ред все пак е нещо изкуствено... Естественото е хаосът. Да, драги мой... душата е необятна страна, както е казал някога поетът.

Малцина познават необятната страна така добре, както писателят Артур Шницлер. А и малцина са съумявали да навлязат така дълбоко в хаотичните пространства, за които намеква в случая трагикомичният му герой от пиесата "Необятна страна". Тази някога нашумяла пиеса датира от 1911 г., докато странстванията на Артур Шницлер из неизбродните лабиринти на душата започват по-отдавна: в края на 19. век, когато още с първите си пиеси "Флирт" и "Хоровод" неизвестният дотогава виенчанин става звезда номер едно на модерната театрална сцена. Точно по времето, когато Зигмунд Фройд създава прочутата си психоаналитична теория. Само че литературните ескизи на Шницлер върху сложно-объркания свят на модерната Психея са подбудени независимо от тази теория, ако и иначе също да произтичат от медицинската практика и клиничния опит.

Литературата може да бъде, разбира се, само благодарна, че лекарят Артур Шницлер не се поколебава да зареже многообещаващата си кариера, за да приложи дарбата си на тънък аналитик и безпогрешен диагностик в сферата, която го влече несравнимо повече от медицината. Вероятно обаче и медицината не е загубила от неочаквания му избор, поне ако съдим по признанието на друг един неин именит представител. Ето какво казва той: Изглежда, че през всичките тези години съм избягвал да се срещна с вас, драги ми г-н докторе, само от страх, че ще открия своя двойник. Задълбочавайки се в произведенията ви, винаги съм мислил, че зад поетичната обвивка откривам същите предпоставки, интереси и резултати, които познавам като мои собствени. Детерминизмът, както и скептицизъмът ви, потресът от истините на несъзнателното, на инстиктивното в човешката природа, разлагането на културно-конвенционалните сигурности, приковаването на мисълта към полярността между любовта и смъртта... Мисля, че и в най-дълбоката си същност вие сте учен - психоаналитик, тъй честно безпристрастен и неустрашим, както никой друг и ако не бяхте такъв, като писател щяхте да пишете онова, което очаква и желае да чуе тълпата.

Тази преценка принадлежи, разбира се, на Зигмунд Фройд и е изразена в писмо до писателя по повод неговия 60-ти рожден ден през 1922 г. Що се отнася до приликата между двамата, тя е не само духовна, а и биографична. Общите моменти в произхода, семейната среда и дори само фактът, че следват една и съща специалност и по различно време специализират неврология при небезизвестния Теодор Майнерт, правят удивителното родство на писателя с теоретика на дълбочинната психология толкова по-очебийно. Представата, която по онова време, пък и още от дебюта на Артур Шницлер в литературата мнозина свързват с него, е обаче по-различна. А каква е тя, ще ни подсети един достопаметен документ, запазен в офицерските архиви на някогашната славна Австро-Унгарска империя. Ето какво установява този документ: Обвиняемият, главен лекар д-р Артур Шницлер, на служба в кралско-имперския запасен пехотен полк Клагенфурт 4 е накърнил съсловната чест с това, че принадлежейки към офицерското съсловие, е съчинил и опубликувал в цивилно списание една новела, с чието съдържание се уронват и унижават честта и авторитета на австро-унгарската армия.

Новелата, подронила честта и авторитета на кралско-имперската армия, се казва "Лейтенант Густл" и макар да е публикувана през 1900 г., т.е. преди повече от един век, без съмнение и днес прави чест на литературата. Не само защото тъкмо на нея порицаният автор дължи авторитета си на модерен белетрист и забележителен новатор на формата, който успоредно с Джойс и Пруст въвежда в литературата т.нар. поток на съзнанието. Не само и заради това, че с тънък усет и рядко умение разплита загадките на човешкото битие, улавяйки скритата, непроницаема динамика на психическия живот, тайния език на дълбоко спотаени, конфузни за разума, но стихийно управляващи поведението подсъзнателни чувства и мисли. Чрез социално характерния за времето герой новелата на Шницлер фокусира също тъй пейзажа на австрийското общество от епохата на привидно все още бляскавата, а вътрешно упадаща империя с нейния станал вече съмнителен воински кодекс на честта. Сходна проницателна литературна диагноза на тази епоха дава впрочем цялото творчество на писателя и той неслучайно си е спечелил името на неин летописец, критик и съдник. Ето например как го характеризира колегата му Хайнрих Ман: Артур Шницлер, това е сладостта на живота и горчивината на неумолимата смърт. Шницлер, това е жестокото знание за човешката нищета между пропастта и меланхолията по толкова много неща, които сме могли, ала пропуснали да направим. Цяло едно облагородено столетие е Шницлер - безверен, самотен, отчаян и въпреки това ведър, топла човечност в студена съдба, остроумен дух с неизразим чар. Въплъщение на най-доброто от епохата и на най-доброто от Виена. Така го е моделирал неговият град в неговата епоха. Така самият той е израснал в майстор.

Този портрет, обрисуван с нескрита симпатия, набелязва няколко важни характерологични щриха. Освен за специфичната окраска, на която ще се спрем след малко, той подсеща за голямата тема на Артур Шницлер, темата на любовта и смъртта: двата полюса, между които неизменно е заключен животът на неговите герои, движени от полярно противоположни страсти, объркани и обсебени ту от властта на Ерос, ту от властта на Танатос. Към тази тема гравитират всички произведения на Шницлер: от най-известните му ранни пиеси "Хоровод", "Анатол и Самотен път" до зрелите му, създадени в края на 20-те години на ХХ век белетристични творби "Госпожица Елзе" и "Фантастична новела". Любопитно е по какъв начин писателят мотивира пристрастието си към темата. Ето какво отговаря той на Георг Брандес по повод упрека на датския театрален критик, че се интересувал единствено от нея: Вярно е, нищо друго не ме вълнува тъй много. Но пък в пространството между Ерос и Танатос е поместен ни повече, ни по-малко целият ни живот.

Извън тази сериозна тема, произведенията на Шницлер облъхват с особената атмосфера на ведрост, лекота и жизнерадостно безгрижие. Атмосфера, в която непогрешимо се разпознават специфичният колорит и специфичният дух на родения виенчанин. Творчеството на Шницлер може да се оприличи донякъде на огледало, което улавя пъстрия лик на крайдунавската столица в края на XIX и началото на XX век: един невероятен конгломерат от езици, националности, традиции и хора, събрани и захвърлени на своя затворен културен остров. Аристократи, едри буржоа, еснафи, дребни хорица, евреи, антисемити, монархисти и антимонархисти, великолепно портретирани и иронично разголени във всичките си човешки недостатъци, слабости и кривини. Всичко, което вълнува, тревожи, руши и събира вкупом разноликите обитатели на монархическата метрополия, е запечатано в пиесите и новелите на Шницлер като в голям, импресионистичен пейзаж: локално самомнение и парвенющина, любови, дуели и афери, фразьорство и повърхностни диспути, съсловна надменност, интриги и воинска чест, неудобство от табута и конвенции, житейски наслади и житейско пресищане. За светоусещането, стоящо зад тази колоритна и забавна панорама, един от познавачите на Шницлер пише: Ако следваме автора, то той рисува едно декадентско, морбидно и морално разпадащо се общество, отдадено на наслада от живота и все повече тънещо в умора от него: обществото, населяващо някогашна Виена, което Шницлер ни представя като въплъщение на предчувствието за надигаща се катастрофа и което въпреки това изобразява с игрива самоирония и типично виенско лекомислие.

Мнозина изследователи са склонни да разглеждат тази страна от творчеството на Шницлер по-скоро само като външна форма, като обвивката, под която се крие по-дълбокият смисъл, екзистенциално-психологическата идея и проблематика на неговите произведения. Вътрешната им архитектура те откриват в обсебващите страсти, бунтуващото се съзнание, полярността на порива за любов и инстинкта за смъртта, крехкостта и неустойчивостта на характера и нравствеността, цялата скала на неотприщените, напиращи навън пориви и инстинкти. Вероятно тъкмо в това странно съчетание между повърхностност и дълбочина, което е присъщо не само на творчеството, а и на характера на Артур Шницлер - известен сред съвременниците си както с проницателния си, аналитичен ум, тъй и с необузданото си бонвиванство, - се крие и причината за променливата съдба на неговите творби.

Шумният им успех през първите десетилетия на ХХ век, когато много от тях са не само преведени на повечето европейски езици, а и екранизирани, например новелата му "Госпожица Елзе", е последван през 30-те и 40-те години от затишие и забрава. Близо двайсет години след смъртта на писателя през 1931 г. неговата драматургия е открита наново. През 60-те години на XX век тя преживява истински бум в редица европейски страни, между които Италия и Франция. Що се отнася до новелистиката му, интересът към нея по-рядко е заглъхвал, а през последните десетилетия само върху нея и заслугите на Шницлер към вътрешния монолог са публикувани десетки книги и студии. Качествата, които специалистите откриват в нея, са много и различни: от острото, точно наблюдение до тънкия психологически нюанс, словесната виртуозност и асоциативна многопластовост. Може би най-точно определение за себе си и своя неповторим стил дава обаче самият Артур Шницлер в мотото на книгата си "Сентенции и съмнения": Дълбокомислието никога не е съумяло да осветли нещо, но яснотата провижда по-дълбоко в същината на света.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.06.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.