ЕМИГРАНТ НА ПЛАНЕТАТА
(Франц Верфел)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Разбира се, че знам кой е Кафка - това е болният от стая номер дванайсет. Но кой, по дяволите, е този Верфел? Такава е реакцията на един реномиран виенски лекар, когато през пролетта на 1924 г. писателят Франц Верфел настоява, че неговият приятел и съименник Франц Кафка се нуждае от специални грижи. Кафка умира два месеца по-късно (3 юни). В интерес на истината, в ония години той още не е нито прочутият днес писател, нито даже познато име. Но авторът, чиято книга Кафка чете в последните си дни, вече е широко известен и се казва именно Франц Верфел. Книгата е нашумелият му роман "Верди", а що се отнася до сърдитото недоумение: Кой е този Верфел, на него пост фактум може да се отговори така: Франц Верфел е германски евреин, ражда се в Прага, умира в Лос Анжелис. Започва пътя си като поет и става драматург, но славата си на голям писател печели като белетрист. В живота си пътува много, обикаля Европа, кръстосва Америка - но навсякъде се чувства безприютен. Навсякъде е емигрант и чужденец.

Изплъзва се от нас, което вчера сме държали
и нищо друго - сетна само болката остава.
Родени чужди, чужди си отиваме
и мъртво е това, което сякаш ни е свързвало.

С тези редове завършва едно от изящните ранни стихотворения на Верфел, "Родени чужди". Впрочем, мотивът за чуждостта определя поетическата география на цялото му творчество и сочи мястото на писателя в картата на немската литература. Франц Верфел принадлежи към неколцината обитатели на един особен остров в тази литература, островът на немскоезичните писатели в славянска Прага от първата четвърт на ХХ век. Сред тях са още Райнер Мария Рилке, Франц Кафка, Егон Ервин Киш, Макс Брод. Пражкият литературен кръг на арконавтите, както шеговите се преименуват тези редовни посетители на кафене "Арко", е тесен и затворен в себе си - също като животът на германското малцинство в тогавашна Прага, живот на другоезичници и чужденци сред чужда култура. Никъде другаде, както в тази част на някогашната Австро-Унгарска империя усещането за безприютност не се смесва така много с краевековното усещане за безизходица, гибел и разруха. И никой друг не го долавя може би така остро, както писателят, живеещ на кръстопътя на три култури. Характерен е един детайл от биографията на Верфел; срещайки своя приятел в един късен есенен ден на 1914 г., Кафка, у когото също като при Верфел еврейството и германството се сблъскват със славянството, му казва: Франц, не виждаш ли как скоро всичко ще свърши? Това вече не са хора, а призраци, само че те не го знаят.

Особеният дух на пражката немска литература, печатана за малък брой читатели в неголям тираж, провинциална, почти емигрантска и въпреки това голяма и европейски значима, определя първите две стихосбирки на Верфел. Те са озаглавени "Приятел на света" и "Ние". Стилът им напомня за поезията на американеца Уолт Уитмън, а предчувствието за края на една епоха и началото на друга ги свързва с литературния дух на предвоенното десетилетие. Успехът им превръща техния автор в един от водещите поети на експресионизма. Близо десетилетие по-късно, през 1926 г. анкетата на едно германско литературно списание сочи Франц Верфел за най-четения писател в Германия. По онова време той е издал петата си стихосбирка, няколко пиеси, сред които драматизираната притча "Човекът-огледало"; публикувал е още три ласкаво посрещнати романа. Но сякаш, недокоснат от успеха, си остава, както го помнят съвременниците му, странен конгломерат от фантазьор, ясновидец и дете. Приятелят му, поетът Курт Волф пише: Той беше сякаш сляп за реалността, непохватен, безпомощен, несръчен, живееше само със стиховете и музиката си... Носеше се по улиците, пеейки на глас или подсвирквайки любимите си арии на Верди, и изобщо не забелязваше, че хората се обръщат след него и почукват с пръст по челото.

Музиката е страстната любов на Верфел. Тя е другият определящ щрих в творческия и човешкия профил на този вечен емигрант на планетата, както Верфел сам казва за себе си. Музикалната страст датира от юношеските му дни в дома на богатия еврейски фабрикант Рудолф Верфел. Оттогава италианската опера и Верди, чиито либрета по-късно превежда на немски, са неизменният му музикален образец - може би защото като поет вижда в тях идеалната хармония между музика и слово, композиция и текст. По същата причина Франц Верфел никога не се сродява с модерната музика на Арнолд Шьонберг или Албан Берг. Благосклонна отстъпка прави само пред Густав Малер, изкушен обаче забележимо повече от обаянието на Алма Малер, с която го свързва дългогодишна любов и за която Верфел се жени след смъртта на композитора. Що се отнася до плодовете на другата му, платонична любов, те са доста и първият от тях е изключителната музикална ритмика на стиховете и прозата му.

Музиката е тема и образ в едва ли не всяко произведение на Верфел. Лириката му напомня за това със заглавия като "Литургия за един болен", "Ноемврийска песен", "Кантата за смъртта", а прозата му го внушава с неизменните си музикални метафори, които грундират философията на Верфел за света. Такава е например метафората на съзвучно настроените музикални инструменти в първия му, алегорично-фантастичен роман "Черната меса" или хаотично звучащият оркестър в последния му, утопичен роман "Звездата на неродените". Безспорно най-"музикалното" произведение на Верфел обаче е "Верди или роман за операта". Публикуването му през 1924 г. бележи първия крупен европейски успех на писателя. Оттук нататък романовият жанр става негово отличително амплоа и скоро след като през 1938 г. емигрира от Европа, Верфел е вече най-нашумелият германски писател в Америка.

Романите му, между които "Песента на Бернадет", "Якобовски и полковникът", "Четиридесетте дни на Муза Дах" не слизат от списъка на бестселърите, а ефектните им екранизации шестват по цял свят. Малко преди смъртта си Верфел споделя, че дължи тази слава единствено на неуморната си и амбициозна жена Алма Малер. Макар да преувеличава заслугата ѝ, истина е, че освен идеи за сюжета на редица негови романи, тя открива и музикалната сила на поетичния му талант, създавайки една от първите песенни композиции по негов текст. След нея много други композитори написват музика по текстове на Верфел, между тях е и Карл Орф с кантатата Veni, Creator Spiritus, създадена през 1930 г.^*

Veni, Creator Spiritus, нека ме осени духа на твореца - така гласи класическото заглавие на Верфел в един по-свободен превод и то като че ли най-добре подхожда на този изключително плодовит писател, който наистина до последните си дни остава сякаш осенен от духа на едно несекващо творческо вдъхновение.

Франц Верфел умира на 26-ти август 1945 година. Година преди това един хороскоп, поръчан за него полу на шега, полу на сериозно от приятелката му Марлене Дитрих, му предвещава близка смърт, предшествана от необикновено духовно прозрение. По куриозно стечение на обстоятелствата астрологът вярно отчита констелацията на звездите; дни преди смъртта си Верфел завършва най-амбициозния роман на живота си, Звездата на неродените. В тази утопия-предчувствие за апокалипсиса на атомната война най-силно се откроява звездата на вродения му белетристичен дар. Ето един кратък откъс от този последен роман на Франц Верфел:

"Ама как, ти не си ли мъртъв?" - попитах най-стария си и най-добър приятел и докоснах ръката му, щастлив, че го виждам отново. Падна ми камък от сърцето, защото смятах, че е загинал по време на бягството му от нацистите. "Не съм мъртъв - примигна Б.Х. - Живея и дишам, както виждаш, с пълни гърди. Но ти, приятелю Ф.Б., ти си мъртъв и то много по-отдавна, отколкото си мислиш." "Как така мъртъв?" - засегнах се силно аз. "Ами да, ето, можеш ли например да видиш самия себе си?" Погледнах се. Не можах да се видя. Прониза ме галваничен ужас. Бях станал невидим. Да си невидим за другите, това е достатъчно ужасно. Но да си невидим на всичко отгоре и за себе си? Опитах се да събера подплашените си мисли и чувства. Най-напред осъзнах с удивление, че се чувствам добре, изключително добре, във всеки случай много по-добре, отколкото преди малко, когато, влизайки навярно през една много отдалечена от тук врата, бях попаднал на съвсем непозната улица и бях срещнал стария си приятел Б.Х. Впрочем, не съм съвсем сигурен дали мога да кажа улица. Беше по-скоро утъпкана пръст, няма съмнение, пръст, която се разпростираше във всички посоки, чак до хоризонта, а вляво и вдясно нямаше никакви ровове или улични канавки. Под краката ми се разстилаше тясна, изсъхнала поляна, която удивително улесняваше стъпките ми и превръщаше ходенето в неизпитано удоволствие. Поляната беше покрита с грижливо поддържана трева, но тревата беше загубила и последния оттенък от зелено. Беше донякъде бяла, донякъде стоманено сива и се разстилаше върху равната пръст като косата по черепа на някой все още запазен, ала застаряващ човек. Въпреки че бях невидим за другите и за самия събе си, ръцете и краката ми, цялото ми тяло си бяха на мястото. Вярно, бях невидим, но в никакъв случай не бях безплътен. От друга страна, когато се поопипах с познатите си, послушни ръце, не се докоснах до нищо. Но усетих как бие сърцето на същото това Нищо и как ударите бяха по-равномерни и по-спокойни отвсякога, а дробовете се повдигаха и отпускаха; аз виждах, чувах, имах мирис и вкус. Изглежда че прекрасното ми физическо състояние се дължеше именно на това, че сетивата ми изпълняваха всички тези функции не както обикновено в едно доста натежало и доста износено тяло. Ако използвам едно банално и не съвсем точно сравнение, чувствах се лек и подвижен като човек след продължителна и строга диета за отслабване. Дали пък Б.Х. нямаше право, дали наистина не бях преминал с такъв успех тъкмо строгата и успешна диета на смъртта?

БЕЛЕЖКИ

* Обозначените с астерикс (*) места указват, че тук в предаванията, излъчени по Дойче веле, е включена съответна музикална илюстрация. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.