КЪДЕТО СЪМ АЗ, ТАМ Е ЗЕЛЕНО
(Поезията на Елзе Ласкер-Шюлер)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Аз не съм нито на 17, нито на 70 години, нямам часовник и живея извън времето. Необикновената автобиография, в която можем да прочетем тези редове, е поместена в книгата Водещите жени в Европа. Книгата излиза в Германия през 1930 г., а поетесата без часовник, време и възраст носи името Елзе Ласкер-Шюлер. Когато пише тези редове, тя е на 60 години, но склонността да прикрива тайните на възрастта и живота си проявява още от младини. Оттогава датира например любимата ѝ измислица, че е родена в Египет, макар родното ѝ място да е всъщност германският град Елберфелд. Елзе Ласкер-Шюлер забулва в екзотична легенда дори името си, подписвайки се ту като Тиванския принц, ту като Тино от Багдад или Черния лебед. Тива и Багдад са впрочем не само любимите ѝ градове, а и фантазно средище на духовния ѝ свят, в който пълновластват играта и въображението, в който границата между недействителното и реалното става неуловима. Елзе Ласкер-Шюлер създава нещо като индивидуална митология на живота си и живее, обградена от поезията на своя въображаем свят. Зад легендата съвременниците на поетесата откриват не само загадъчната ексцентрика на нейната личност. Именитият ѝ приятел, експресионистът Готфрид Бен пише: Тя беше най-голямата поетеса, която Германия някога е имала. Темите ѝ бяха еврейски, въображението - ориенталско, но езикът ѝ беше немски - разточителен, пищен и нежен, зрял и сладкозвучен, във всяка своя извивка избликнал от могъщия извор на творчеството. Винаги вярна на себе си, фанатично следваща своето Аз, чужда на всяко доволство и ситост, тя съумя да изрази на този език цялата страст на душата си, без да свали булото на загадката, която криеше нейното същество.

Горещи почитатели на Елзе Ласкер-Шюлер са и поетите Франц Верфел, Георг Тракл и Курт Пинтус, художниците Георг Грос и Оскар Кокошка. Личността и творчеството на поетесата са свързани по особен начин с тях. Заедно с Готфрид Бен и издателя на списание "Дер щурм" Херварт Валден, те съставят кръга на най-близките ѝ приятели и съмишленици - факт, който подсказва, че поезията на Елзе Ласкер-Шюлер се ражда във време, когато германското изкуство е обхванато от трескав порив да се бунтува и да променя, да провокира с нови идеи, неочаквани форми и дръзка стилистика.

Първите произведения на поетесата са публикувани именно в експресионистичните списания "Дер щурм" и "Ди акцион". С експресионизма я сродяват и двете ѝ големи стихосбирки "Стикс" от 1902 и "Староеврейски легенди" от 1913 г., които я утвърждават като най-радикалната представителка на модерната радикална лирика.

Поезията на Елзе Ласкер-Шюлер е същевременно много своеобразен цвят на времето. Тя е дълбоко лична и по особен начин споява елементи от културата на еврейството, християнството и Ориента, европейския романтизъм, древната религия и източната мистика. Светът на тази поезия се населява от поетически фигури, които напомнят за детството и дома на поетесата - фигури, в които странно се смесват спомени и фантазии, полуреални преживелици и библейски събития. Това е поезия на играта и стилизацията. Големите ѝ теми са вярата, любовта, изкуството.

Поетът е като растение. Прилича на дърво, което носи плод и е обсипано с цвят през пролетта. Не го е грижа кой ще полегне летем под зеления му свод, кой ще откъсне сочен плод или пък ще стегне бесило на ствола. Тези думи, споделени в едно писмо на поетесата, са образно въведение в естетическата ѝ програма. Най-важна според нея е не самата творба, а поетическото състояние, в което е създадена. Най-важно, с други думи, е преживяването на живота като поезия, осъществяването на бляновете, родени от въображението. Този възглед кореспондира с естетиката на авангардизма, но не непременно и с очакванията на тогавашната публика, която по принцип трудно приема стиховете, родени от него. Ето например едно любопитно свидетелство за реакцията на публиката, пък и за темперамента на поетесата, в което е описано едно от няколкото ѝ публични четения, състояли се през първото десетилетие на XX век: След като Елзе Ласкер-Шюлер прочете първото си стихотворение, няколко посетители станаха и напуснаха залата; скоро ги последваха още петдесетина други. В този миг поетесата изгуби търпение и енергично заяви, че няма да чете при такива обстоятелства.

Стиховете на Елзе Ласкер-Шюлер едва ли са чак тъй недостъпни, още по-малко - дотегливи и скучни. Но те са предизвикателни по дух и форма; трудно се вместват в класическите поетически схеми, не се съобразяват с обичайната стихотворна техника и налагат свой поетически ред. Отличават ги задъханият ритъм, накъсаната рима, неправилният стих. Към овладяната строга схема на класическия стих се връща само последната стихосбирка на поетесата. Тя е публикувана през 1943 г. под заглавие "Моето синьо пиано" и носи меланхолно-тъжния отпечатък на самотата, старостта и емигрантската съдба.

Предизвикателна и нетрадиционна е също впечатляващата проза на Елзе Ласкер-Шюлер: романите ѝ "Сърцето ми" от 1913 и "Малик" от 1919 г., късите ѝ разкази и импресии. Те продължават големите теми на поезията ѝ и допълват нейната оригинална космогония - фантазното видение за един свят, в който любовта, изкуството и вярата връщат човека към отнетата му хармония, помиряват го със самия себе си и другите и възраждат нарушения божествен порядък. Как това послание въздейства върху съвременниците на Елзе Ласкер-Шюлер, научаваме от художника-сценограф Тео Ото, участвал между другото в постановката на нейната експериментална пиеса Артур Аронимус. Ето какво казва той: В този свят, заробен от геометрията, порядъка и техниката, Елзе Ласкер-Шюлер беше като една зареяна райска птица. Мнозина приемаха нейните фантазии за болест и лудост. Но това е заблуждение. Елзе Ласкер-Шюлер беше в действителност най-привлекателното предизвикателство към безкрилото съвремие на сметките, цифрите и числата.

Точен образ на поетесата дава, между другото, една дребна случка от живота ѝ, която по своеобразен начин сочи и извора на поетическата ѝ сила. Попитана от свой познат как може да живее точно в град като Берлин, сред сивотата на бетона и безликото множество, Елзе Ласкер-Шюлер отговаря: Там, където съм аз, винаги е зелено.

Пречистен и просветлен от магията на поезията, недействителен и все пак възможен - такъв е светът в произведенията на Елзе Ласкер-Шюлер. Макар че или може би тъкмо защото в действителност далеч не всичко около нея е зелено. През 1932 г. поетесата получава голямата германска литературна награда "Хайнрих фон Клайст" и само година след това книгите ѝ са забранени в националсоциалистическа Германия, а самата тя е прогонена от родината си. Последното десетилетие от живота ѝ преминава в емиграция, самота и бедност. Апелирайки за помощи в полза на поетесата, един друг евреин и емигрант, Алберт Айнщайн пише от Цюрих: Към благородните натури, прокудени в изгнание от сляпата омраза, принадлежи и г-жа Елзе Ласкер-Шюлер. На ония, които не знаят, ще кажа: тя притежава божествена дарба и заслужава любовта на всички приятели на изкуството.

Елзе Ласкер-Шюлер умира в Палестина през 1945 година. Последните ѝ спътници са болестта, старостта и бедността, но последните ѝ дни не са белязани от униние. Тя пише стихове до сетния си миг, с вълнени конци пришива цветя върху прокъсаните чаршафи на леглото, а думата, която най-често произнася, е: топло. За необикновения дух на тази необикновена жена приятелят ѝ Паул Голдшайдер казва: Тя беше безценен съсъд, който преливаше от щедрото изобилие, вложено му от Бога. Това изобилие беше нейната поезия. Да познаваш Елзе Ласкер-Шюлер, означаваше да си се докоснал до онази божествена точка, която простосмъртният не може иначе никога да достигне.

Поезията на Елзе Ласкер-Шюлер е по принцип трудно преводима, но можем да добием все пак известна представа за съдържанието на безценния съсъд. Ето в български превод стихотворението "Аз знам", написано две години преди смъртта на поетесата и публикувано в стихосбирката ѝ "Моето синьо пиано":

Аз знам,
аз знам, че скоро чака ме смъртта,
макар че светят всички дървеса,
след като приласка ги юлската мечта.

Бледнеят мойте сънища,
аз не поставях край с тъга
на стиховете, дето писах.
Откъсваш цвете ти за мойта самота -
обичах го, додето беше кълн недоразлистен.

Но знам, че скоро чака ме смъртта.
Дъхът ми носи се над вечната река
и аз поемам по пътеката във тишина
към вечния ми дом пречистен.

(Превод Васил Шопов)

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.05.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.