ЕКСПЛОЗИЯ НА РАДИКАЛНАТА МИСЪЛ
(Карл Айнщайн)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Този случай е астрономичен, доколкото Айнщайн е комета или планета на метафизичния небосклон, откъдето понякога, неизвестно защо и по съвсем непредвидима траектория се отклонява към земната атмосфера и тук се нажежава, свисти и съска. С една реч, земната му поява е катастрофална за еснафския мозък, чиято пихтийна субстанция кипва от гняв при близостта на Айнщайн.

Чудатото небесно тяло на име Айнщайн е забелязано засега само в литературата и тук то минава за изключително своебразна, макар още не докрай изучена величина. А иначе закачката с писателя Карл Айнщайн датира от 1922 г. и е поместена в една шеговита енциклопедия на модерната литература, дело на колегата му Франц Блай. За характера, описан в нея, е виновен обаче единствено Карл Айнщайн. По въпроса кой е той, биографите са единодушни: бунтар, анархист и богохулник, рушител на конвенции, смутител на еснафския уют. Предизвикателството, провокацията, дързостта, полемиката са неоспоримият му патент и именно на тях Карл Айнщайн дължи размирната си слава.

Отново и отново се убеждавам, че за да променим действията си, трябва да променим езика. Да предизвикаме, тъй да се каже, краха на класическата граматика... Бунтът не е нищо друго, освен фанатизъм на ума, той е форма на духа и мисленето. С тези думи Карл Айнщайн формулира писателската си програма и те, разбира се, ни връщат към епохата на манифестите и протестите, към експресионизма и авангардните течения от началото на XX столетие. Епохата, в която не само за Карл Айнщайн революцията на изкуството е равнозначна на революция в социалния свят. Що се отнася до първия продукт на бунтуващата се граматика, той се появява през 1907 г. под заглавие "Бебуквин или дилетанти на чудото". Съвременниците на Айнщайн възприемат романа му "Бебуквин" като необичайно дръзка новост и авангарден манифест. Всъщност новотата се състои най-вече в това, че този роман не разказва в логична връзка и порядък някаква история, а е съставен от фрагменти, в които се редуват откъслечни случки, наблюдения, съждения. На фона на днешната експериментална проза това едва ли изглежда чак тъй необичайно, но в белетристиката от времето на Карл Айнщайн неговият "Бебуквин" действа като истински взрив. Ето как го оценява например експресионистът Ернст Щадлер: Няма да се поколебая да кажа, че тази книга е една от най-интересните, създадени от новото литературно поколение в Германия. В нея е кондензиран толкова много живот, тази книга е заредена с невероятна енергия. Една експлозия на радикалната мисъл, която жонглира с понятията и с фантастична неумолимост оголва вечно непримиримите противоречия на нашия живот и на нашия интелект.

С дебютния си роман, излязъл най-напред в списание "Ди акцион", Карл Айнщайн поставя нови мащаби в модерната белетристика. Този роман и днес се смята за класически образец на авангардната философска проза. Отличителният му белег е отказът от традиционния начин на повествуване или, както пояснява авторът, опитът да се създаде представата за даден предмет, без да се описва самият предмет. Освобождаването на белетристиката от предметността писателят разглежда като съответствие на освобождаването от една неприемлива социална действителност. Изискванията си към модерния роман той излага в няколко полемични статии срещу реализма. Ето какво пише в една от тях: Романът трябва да възпроизвежда движение, а тази задача е съвършено чужда на описателната белетристика. Лично аз не виждам защо изобщо е нужно да се описва. Описанието изобразява предметите в тяхната статичност, а това е безсмислено, защото статиката и без друго е предостатъчна. Ценно в романа е онова, което предизвиква неспокойствие.

Неспокойствието, което писателят има предвид, предполага напрежение на мисълта, интелектуална активност от страна на читателя. Точно по тази причина книгите на Карл Айнщайн в никакъв случай не са от онези, които се четат леко, на един дъх. Обратното, той си е спечелил името на сложен, несмилаем, противоречив и елитарен автор. Но това никак не му пречи да бъде пулсатор на идеи с пътеводно значение за модерната култура. Книгите му - експлозивна смесица от ексцентрика и радикално отрицание - подбуждат, например, възникването на литературния кубизъм и оказват сериозно влияние върху автори като Андре Жид, Иван Гол и Готфрид Бен. Между другото, в спомените си, издадени години след смъртта на Айнщайн, Готфрид Бен му отправя едно особено ценно признание. Ето какво гласи то: Често си мисля за Айнщайн и препрочитам неговите книги. В него имаше неописуем заряд, той стоеше винаги много високо, съвсем на върха през онези две десетилетия, които бяха и големите десетилетия на художествения гений в Германия.

В десетилетията между 1912 и 1933 г., за които говори Бен, Карл Айнщайн сътрудничи в литературни издания на експресионизма, поддържа връзки с берлинския кръг на дадаистите, а в края на 20-те години, когато се преселва в Париж, работи заедно с най-изявените писатели и художници на сюрреализма. През 1925 г. той издава прочутия алманах "Европа", запечатал в художествени текстове, репродукции и документи портрета на неговото поколение - може би последното в историята на модерната култура, което все още вярва в обновителната социална мисия на изкуството. Този уникален алманах демонстрира връзката между модерните течения в литературата, изобразителното изкуство, архитектурата и музиката, като представя почти всички именитости на европейския художествен авангард: от Маяковски, Блез Сандрар и Жан Кокто до Ерик Сати, Анри Матис, Марк Шагал и Пабло Пикасо. В бурните десетилетия на авангардизма Карл Айнщайн публикува и двете си фундаментални теоретични съчинения: "Негърска пластика" (1912 г.) и "Изкуството на XX век" (1926 г.), с които се нарежда сред най-влиятелните теоретици на европейския модернизъм от началото на двайстото столетие.

Личността на Карл Айнщайн изглежда впечатлява съвременниците му не по-малко от експериментите и теориите му. Ето как скицира неговия портрет критикът Валтер Бенямин: Как съм запомнил Карл Айнщайн, автора на "Бебуквин", който казва: "Дайте ми друга вселена, иначе ще пукна"? Не, той не може да се сбърка с астрофизика Алберт Айнщайн, с когото донякъде го свързва откривателският му дух. Карл Айнщайн - най-удивителният утопист, който никога - нито пред Божието име, нито пред Гьоте и още по-малко пред брадатия Карл Маркс - не сваляше своята вечна барета и не снемаше лулата от чепатата си уста; не го правеше, когато записваше своите "екстази", нито пък когато държеше някоя от остроумните си сказки за произхода на религиите, за негърската пластика, Пикасо и модерната живопис или огласяше метежа на спартакистите с "Марша на барикадите". Карл Айнщайн - този невороятен и може би последен Дон Кихот на съвременната култура.

Странстванията на Карл Айнщайн в полето на авангардната култура приключват в началото на 30-те години. Националсоциализмът брутално помита всички утопии и не оставя място за експерименти. Изпаднал в пълна изолация и депресия, през 1940 г., малко преди да сложи край на живота си, Карл Айнщайн пише: Времето е мъртво. Колко безжизнен е духът, недокосван от приятелска дума; колко неподвижен погледът, не срещащ лицата на познати хора. Всички отговори ми се изплъзват. Лампите осветяват един човек, останал без корен.

В спомените на съвременниците си Карл Айнщайн остава обаче човекът, разпалил с неспокойния си дух живота на модерната литература в един от най-плодоносните ѝ периоди. Иля Еренбург казва за него, че е последният отчаян романтик на едно неромантично време. Към романтика Карл Айнщайн ни връща, между другото, и една негова миниатюра, озаглавена "Легенда":

В един сияен следобед излязох да се поосвежа. Стигнах до някаква поляна и спрях да се порадвам на ярката ѝ зеленина. В същия миг тревата се огъна под тъмната вълна на моята сянка и всички светове изчезнаха. Само че сянката не носеше моя образ и ми беше чужда. Изглеждаше като голяма птица, пристегната в пространството; тя облиташе поляната, беше напръскана с цветни точици и сякаш поглъщаше всички багри. Понечих бързо да се скрия в тревата, тогава тя изведнъж си възвърна цвета, а гората се покри с виолетово-зелени отблясъци. Опитвайки се да избягам от птицата, политнах нагоре, но тя летеше заедно с мен и ми закриваше небето. Във всичко бе по-силна от мен. Извиках ѝ, но тя мълчеше. Скочих върху нея, за да я стъпча, но птицата се издигна над главата ми, скри ме за миг целия и запърха с крилете си. Не можех да се видя, бях изгубил себе си, докато тя се изпълваше с все повече живот и тъй ми вземаше всичко, че вече не дръзвах да проговоря, загубих пространството около себе си и скован в сянката си, не можех да помръдна. Птицата ми отнемаше цялата сигурност, разклащаше всичките ми понятия, владееше всички измерения. С разкървавени пръсти ровех пръстта, за да зария сянката ѝ и да я убия. Но птицата пиеше кръвта ми и преливаше от червената сила на моя живот. Боричкахме се тъй в светлината на слънцето, докато тя изведнъж се смали и за миг помислих, че ще изчезна заедно с нея. Сега вече, повярвах си, ще я надвия. Но птицата отново се извиси и закри всичко. Какъв беше този двубой... къде бях, аз - вечен беглец от самия себе си, сянка на птица в тревата.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.06.2006
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.