ЕДИН ОСОБЕНО ТЕЖЪК СЛУЧАЙ
(Роберт Музил)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Човек, който желае истината, става учен; човек, който желае да даде воля на въображението си, става може би писател; ала какъв става човекът, който желае нещо, заключено помежду двете? Човекът, който си блъска главата над този въпрос, е надарен математик, носи името Улрих и се подвизава във въображаемия свят на литературата. Улрих е главен герой в романа на Роберт Музил "Човекът без качества" и качествата му, напук на това заглавие, са заслужили всеобщо признание, поставяйки го в модерната литература редом с "Одисей" от Джеймс Джойс. Що се отнася до самия въпрос, той е от първостепенна важност за героя; във всеки случай, именно за да намери подобаващ отговор, Улрих си взел една година отпуска от живота, уверява авторът. Какво е презимето на Улрих, така и не научаваме; то е запазено в тайна - от уважение към достопочтения му баща, както се казва в романа. Родството, при все това, не е трудно да се разгадае: поне доколкото създателят на романа "Човекът без качества" завършва математика и физика и сходно на чудатия си герой най-напред е инженер по професия, а по-късното му писателско амплоа произтича тъкмо от особената кръстоска между точната научна мисъл и литературното въображение. На тази кръстоска Роберт Музил дължи, между другото, славата си на интелектуален писател. Макар, от друга страна, интелектуалната слава понякога и да му е пакостила. Имайки предвид твърде скромния му успех сред читателите, критикът Валтер Бенямин подхвърля например, че Музил е по-умен, отколкото е полезно за него. Самият Музил разказва в дневниците си забавната история как и защо през 1932 г. Берлинската академия на изкуствата отхвърлила кандидатурата му за членство. Решаващият аргумент на журито гласял: Г-н Музил е прекалено интелигентен, за да бъде истински писател.

Логиката, не ще и дума, е странна, затова пък както интелектуализмът в литературата, тъй и самият Музил междувременно отдавна са реабилитирани. Куриозният аргумент може обаче все пак да ни подскаже защо въпреки всепризнатия си ранг на модерен класик Роберт Музил и приживе, и след смъртта си през 1942 г. остава по-скоро спорадично познат, спорадично ценен и спорадично четен. Парадокс, който през 1949 г., преоткривайки този автор, лондонският всекидневник "Таймс" отразява с думите: Роберт Музил, най-големият немскоезичен романист на столетието, редом с Кафка и Томас Ман, е един от най-непознатите писатели на нашата епоха.

В интерес на истината, големият непознат съумява въпреки това да предизвика в литературата не малко вълнения. За него се заговаря за пръв път в началото на двайстото столетие: горе-долу по същото време, когато - отегчен от професията и недоволен от самия себе си, асистентът по машинно инженерство Роберт Музил неочаквано зарязва научната кариера, захваща се за сметка на това с литературна дейност и след близо тригодишен труд публикува първия си роман. "Лутанията на възпитаника Тьорлес" излиза през 1906 г., печели забележителен успех сред публиката и влиятелната подкрепа на критиката. По този повод един литературен рецензент прогнозира: На фона на "Пролетно пробуждане" от Ведекинд и зачестилата напоследък литература, ангажираща се с душевните проблеми на съвременната ни младеж, тази книга едва ли е изненада. Но авторът притежава несъмнен талант и сигурно тепърва ще има с какво да ни изненада.

Изненадите, вярно, не закъсняват, макар и не съвсем в смисъла, който рецензентът предполага. "Лутанията на възпитаника Тьорлес" действително слагат началото на авторовата слава, само че веднага след романа Музил успява да обърка очакванията на публиката: след тъй многообещаващото начало прекъсва литературните си занимания. Възобновява ги едва след като защитава докторски труд върху учението на любимия си Ернст Мах¹. След обратния завой към науката идва нова изненада: през 1911 г. писателят публикува сборник, съставен от два разказа и озаглавен "Обединения". Върху него Музил експериментира близо две години и половина - публиката обаче откликва на експеримента с пълно пренебрежение. С нейното благоволение писателят така и не успява повече да се сдобие, независимо че сменя жанра и се насочва към драмата. През 1921 г. той публикува пиесата "Мечтателите" - същата, която само две години по-късно му донася, от друга страна, авторитетната литературна награда "Хайнрих фон Клайст". Но като че ли напук на това отличие, премиерата на "Мечтателите", състояла се шест години по-късно в Берлин, претърпява шумен провал. Изглежда така, сякаш след бляскавия дебют на неговия Тьорлес Музил стремглаво се носи от едно разочарование към следващо. Не го спасява и леката комедия "Винценц и приятелката на именити мъже", нахвърляна малко след това в близост до развлекателно-ироничния маниер на Карл Щернхайм и Георг Кайзер. Единствен верният му приятел, критикът Алфред Кер не се отказва да го поощрява: Красота и мъдрост, покоряващо - пише той след премиерата.

Тази оценка може би не е неточна, тя е само попресилена. Музил е всичко друго, но не и автор, който лесно завладява. Алфред Фризе, по-късният издател на събраните му съчинения, ненапразно обобщава, че ако има нещо общо между различните мнения, изказвани по един или друг повод за писателя, то се изразява в единогласното възклицание: Музил ли? Той е неудобен, трудно смилаем. Роберт Музил - един особено тежък случай в един особено сложен свят. Това има общо с естеството на духовното му присъствие, с претенцията да превърне литературата в принос към духовното овладяване на света.

Притежаваме не твърде много разум и твърде малко душевност, напротив, притежаваме твърде малко разум по въпросите на душевността.

Търсеният едва ли не с математическа точност синтез между разум и чувство - това е голямата тема на Музил, неговата индивидуална утопия в противовес на света, характеризиращ се с безвъзвратна, болезнена загуба на тази някога съществувала цялост. Музил, безпощадният анализатор на изгубената цялост, който в по-късните си дневници сам иронично именува себе си мосю Вивесектьор, е убеден, че от реалността, която си мислим, че осъзнаваме, остава само представата за реалността като възможност. За каква възможност собствено става дума, ни подсеща репликата на Регина от пиесата "Мечтателите". Ето какво гласи тази реплика: Човек идва на този свят, зареден със сили за най-невероятните преживявания... Ала животът го заставя да избира винаги между две възможности. И направи ли веднъж своя избор, човек непрестанно чувства отсъствието на другата, липсата на неоткритата трета възможност.

За неоткритата трета възможност писателят предлага дори специален израз: другото състояние на човека, а героите на забележителната му пиеса "Мечтателите" на свой ред внушават, че въпросното друго състояние е поривът за съзидание, за творчество като естествена и може би единствена противомярка срещу света, който интелектуално и емоционално ги обезличава. Не е чудно, впрочем, че на времето тази пиеса е оценена кажи-речи само от специалистите: с цялата си идейна фактура тя се противопоставя на традиционната драматургия. При цялата усложнена сюжетна рамка, в нея няма действие, събитийност, драматизъм. Тя изцяло е подчинена на анализа на усещанията и мислите; героите ѝ, а заедно с тях и авторът водят сякаш перманентна дискусия на тази тема. Контролируеми ли са обаче чувствата от разума?

И когато вършиш всичко, което си желал да извършиш, никога няма да си извършил, каквото си желал. В крайна сметка ставаш бездеен. Този скептичен афоризъм от пиесата "Мечтателите", отразил напразния порив или половинчатостта на всяко произтекло уж от порива разумно действие, своеобразно препраща към най-мащабното произведение на Музил, романа му "Човекът без качества". Впрочем, този роман е роман без край и в буквален, и в преносен смисъл. В буквален, защото, писан и грижливо преработван близо четири десетилетия, остава незавършен; в преносен, защото даже в незавършения си вид обема цели пет тома или повече от 2000 страници - истински гигант в историята на литературата. Тази уникална пространност произтича от композиционния замисъл, в много отношения по-амбициозен от този в двете най-известни творби на модерната литература, "Одисей" на Джеймс Джойс и "В търсене на изгубеното време" от Марсел Пруст. Музил се опитва да обхване ни повече, ни по-малко от модела на целия модерен свят: "Човекът без качества" е калейдоскоп и епопея на епохата, обрисувана в изящния летописен стил, който авторът възприема и шлифова под влияние на сънародника си Грилпарцер. Произведението на Музил обединява в едно съвременната наука, философия и литература, служи си суверенно с постиженията на модерния психологизъм, експериментира с техниката на вътрешния монолог и споява в себе си чертите едновременно на роман и есе, хроника и коментар. Известна представа за тази невероятна многопосочност, пък и за пъстрия стил на романа може да ни даде един кратък откъс от него. Ето как е скициран моделът на света, фокусиран в разпада на многонационалната дунавска империя, на имперско-кралска Австрия, която фигурира в романа под комично-хапливото название Какания²: В Какания се даваше темпо, но не прекалено бързо. Ширеше се лукс, ала далеч не толкова префинен, колкото у французите. Спортуваше се, ала съвсем не така щуро като при англосаксонците. Харчеха се невъобразимо големи суми за войската. И все пак толкова, че страната да бъде втората по слабост между великите сили. А управлението бе най-добрата бюрокрация в Европа, с един-едничък недостатък: в Какания геният се смяташе за дръвник, а не - както другаде - дръвниците да се смятат за гении.

За Музил обаче е важна не толкова историческата фактура, колкото естетическо-интелектуалният свят, духовно типичното за епохата, както сам изтъква. А то отново, както в пиесата "Мечтателите", е свързано с неоткритата друга възможност, с копнежа на модерния индивид по отнетата му, но въпреки това възможна алтернатива на избора и духовното съзидание. Впрочем, съдбата на този роман напомня донякъде съдбата на неговия автор. Дълго преди да е публикуван първият том, за романа вече се говори навсякъде в литературните среди; в Австрия - родината на писателя очакват появата на епохалната творба със същото напрежение, с каквото и в Германия - страната, в която от 1908 г., в продължение на близо десет години, Музил разгръща трескава литературна дейност като сътрудник и редактор на периодични издания. Отзвукът, който романът предизвиква след излизането си през 1930 г., е също тъй внушителен. След 1933-та, с идването на националсоциализма на власт, "Човекът без качества", както и всички произведения на Музил са забранени в Германия и Австрия. По същото време самият писател емигрира в Швейцария, живее почти на границата на бедността, едва ли не напълно забравен от света, болен и прекарвайки остатъка от дните си без надежда. Месеци преди смъртта си през 1942 г. той пише: Представете си бивол, чиито мощни рога са подменени с жалки, болящи мазоли. Това създание, носило някога на челото си мощно оръдие, е човекът-емигрант.

В преносен смисъл и книгите на Роберт Музил още дълги години след тази записка остават емигранти. Близо две десетилетия те са напълно забравени. Едва в средата на 50-те години на XX век, когато за пръв път се публикуват събраните му съчинения, Музил отново е открит и поставен редом с класиците на модерната литература. Що се отнася до мястото, което самият той си отрежда в нея, за него подсказват думите, записани в дневника му: Онова, което давам в романа, ще остане винаги утопия; то не е утрешната реалност, то е възможността, криеща се зад реалността.

БЕЛЕЖКИ

1. Австрийски физик, философ (1838-1916). [обратно]

2. Какания - измислена дума с обидно звучене по съкратеното название на Австро-Унгария Ка унд Ка - кайзерова кралска империя. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.08.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.