Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТОЗИ ЧЕПАТ ДЬОБЛИНИЗЪМ
(Романите на Алфред Дьоблин)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Като лекар слабо познавам писателя, който носи моето име. Честно казано, изобщо не го познавам. Книгите и без друго ме отегчават, а що се отнася до неговите, прелиствал съм някои, но онова, което пише в тях, ми е чуждо и безразлично. Този господин има, изглежда, развинтена фантазия - аз не съм фантазьор. Господинът с развинтена фантазия носи името Алфред Дьоблин, а ироничният му портретист и мним съименик не е, разбира се, никой друг, освен самият писател. Автобиографичната скица "Лекарят Алфред Дьоблин за писателя Алфред Дьоблин" излиза в Германия през 1928 г. и е една от многобройните шеговити вариации на писателя върху сериозната тема на неговия двойствен живот. Ако се вярва на Дьоблин, той има два живота - явен и потаен. Единият, явният започва през 1878 г. в източно-германския град Щетин; той протича сред несгоди и безпаричие първо в модерен индустриален Берлин, после в емиграция и завършва самотно в болницата в Емендинген. Другият, вторият живот на Дьоблин тръгва от гимназиалната любов към романтиците Клайст и Хьолдерлин, следва несръчните писателски опити на студента по медицина и веднъж повлечен от властта на въображението, дръзко нахлува в света на голямата модерна литература. Тук писателят Алфред Дьоблин се мери с най-именитите романисти на двайстото столетие: Франц Кафка, Джеймс Джойс, Джон Дос Пасос. Тази слава той отстоява като оригинален експериментатор на словото и същевременно като труден, неудобен, чудат и чепат автор. Дьоблин има даже свой патент в теорията и практиката на модерния роман: създава т.нар. епически роман. А в какво се заключава чепатостта на Дьоблин, може да ни подсети един по-късен негов последовател, Гюнтер Грас. Ето какво казва той: Дьоблин ще разруши спокойствието, ще разтревожи сънищата ви; той ще ви заседне в гърлото - няма да ви се стори вкусен. Такъв е той, несмилаем, тежък... Който изпитва доволство от себе си, по-добре да не посяга към Дьоблин.

Предизвикателство към читателя, подтик той да раздвижи сивото си вещество - такъв е епическият роман на Алфред Дьоблин. Почитателите на Бертолт Брехт вероятно ще кажат, че подтикът е заимстван от епическия театър. Вярно е по-скоро обратното - от Дьоблин, с когото има лични контакти през 20-те години на XX век, Брехт черпи не малко идеи за своята театрална теория. Що се отнася до теорията на самия Дьоблин, нейните наченки датират от 1913 г. и са изложени в прословутата му Берлинска програма.

Монтажен, телеграмен стил, отказ от причинно-следствени пояснения и психологически средства, вътрешен монолог и техника на колажа - тези са формалните средства, с които Дьоблин реформира романа. С тях трябва да се обхване объркващата динамика, хаотичната едновременност и стихиен социален кипеж на модерния живот в модерния град. Но преди да изпробва теорията на практика, Дьоблин доказва експериментаторския си дар в един по-скромен жанр. През 1913 г. той публикува сборника разкази "Убийството на едно глухарче". Ето как го оценява тогавашната критика: Дьоблин е истински новатор. Невероятното му въображение обхваща всичко реално и приказно, размества пластовете на миналото и настоящето, затяга ги в едно титанично цяло и превръща страховитата притча в абсурдна трагедия.

Десетте разказа от сборника "Убийството на едно глухарче", отпечатани най-напред в авангардното списание "Дер щурм", представят Дьоблин не само като талантлив ученик на Е.Т.A. Хофман и Едгар Алан По. Заедно с историческия роман "Трите превращения на Ванг-лун", публикуван година по-късно, те го нареждат сред най-големите представители на експресионизма в Германия. Симпатиите на Дьоблин към това авангардно движение не се задържат обаче за дълго. Макар да посещава едно от прословутите артистични кафенета в Берлин и тук често да обсъжда с приятелите си Елзе Ласкер-Шюлер и Херварт Валден предизвикателните манифести на новото изкуство, Алфред Дьоблин вироглаво отхвърля принадлежността си към всякакви школи и течения. Предпочита да изтъква неговото си своебразие. Срещата му през 1912 г. с прославения баща на италианския футуризъм Филипо Томазо Маринети затвърждава това самочувствие. В открито писмо до Маринети той настоява: Вие си правете вашия футуризъм, аз ще си следвам моя дьоблинизъм.

Вярно, че оригиналността на писателя е отличена още по онова време: за романа "Ванг-лун" той получава през 1914 г. наградата "Теодор Фонтане". И все пак, напук на Дьоблин, дьоблинизмът му от тези години и до ден-днешен се оценява като завоевание на експресионистичната проза, близка до футуризма; дори прикритието на историческия сюжет в публикувания през 1920 г. роман "Валенщайн" не успява да обори тази оценка. Обратното, произведенията на Дьоблин дават още един аргумент в нейна полза. Заедно с утопичния роман "Планини, морета, гиганти" от 1924 г. те сочат характерното за експресионизма пристрастие към психопатологията на човека. Въпреки това писателят продължава да упорства, търсейки нови доводи за неповторимото си своебразие; сменя жанра и създава три пиеси, наред с куп политически сатири и няколко есета, в които под впечатление най-вече на кинематографа и авангардната живопис от 20-те години на XX век усъвършенства теорията на модерния роман. През 1929 г. той дава и най-неоспоримото доказателство за своя дьоблинизъм: романът "Берлин Александърплац", донесъл му световна слава. Огромният читателски успех на този роман, незабавно екранизиран и преведен още през 30-те години на много европейски езици, носи обаче на автора и една малко неприятна изненада. Ето каква е тя според по-късните спомени на Дьоблин: Читателите ме отъждествиха единствено с този роман и погрешно го изтълкуваха като история за берлинския гангстерски свят, макар че това не ми попречи да продължа своя път и да разочаровам ония, които навсякъде търсят само шаблона.

Берлин Александърплац разказва историята на бивш затворник на име Франц Биберкопф. Пуснат на свобода, той се опитва да започне нов живот в метрополитния, пъстър и подмамлив свят на Берлин, но да бъде тук почтен човек, му се удава трудно. В този сюжет ще разпознаем любимата тема на Дьоблин за прераждането на човека, а в начина, по който тя се разгръща - вълнуващото и интригуващо приложение на неговата теория за романа като епична филмова възстановка на стихийния, влудяващ, непонятен и объркан свят, в който е потопен анонимният живот на модерния човек."Берлин Александърплац" е необикновена смесица от траги-комични случки и всевъзможни сцени от всевъзможни социални среди, колаж от цитати, рекламни съвети, извадки от вестници и афиши, вътрешни монолози и улични диалози, диалектизми, професионален жаргон и стилизирана реч. Строго погледнато, някогашните читатели се оказват прави, само че в друг смисъл: "Берлин Александърплац" прилепва към името на писателя така блестящо, както романът "Одисей" към Джеймс Джойс или "Манхатан трансфер" към Дос Пасос, - произведения, с които берлинският епос на колегата им се родее във всяко отношение. Тук Дьоблин шлифова до съвършенство най-своеобразното си качество, което още през 1920 г. съвременникът му Франц Кафка определя така: Дьоблин сякаш разглежда видимия свят като несъвършено здание, което творчески трябва да оформи със своето слово.

Нито един от по-късните романи на Дьоблин няма успеха на "Берлин Александърплац". Макар че много от тях, най-вече автобиографичният "Прошка няма" от 1935 г. и "Хамлет или краят на дългата нощ", излязъл след смъртта на писателя през 1957 г., със сигурност защитават не по-зле реномето му на голям модерен романист. Причината е, че се оказват прекалено "чепати" за читателя. Затова пък получават едно друго признание. В интервю по повод основаната от него фондация "Алфред Дьоблин" Гюнтер Грас казва: На писателя Алфред Дьоблин дължа много. Неговият "епически роман" е оплодотворил редица съвременни автори и крие неизползвани възможности. Дьоблин не заслужава да бъде забравен.

И не е забравен, бихме добавили, или поне не съвсем. Не много отдавна в Германия беше преиздаден сборникът "Убийството на едно глухарче". С откъс от разказа, дал заглавието на този сборник, можем отново да си спомним за Алфред Дьоблин: След известно време той отново започна да брои крачките си - една, две, три. Стъпка с единия, стъпка с другия крак, ръцете се полюшкват от раменете. Докато погледът му се рееше встрани от пътя, г-н Михаел Фишер изведнъж забеляза някакво възпълно същество, прилично на самия него; съществото се отдръпна назад, в миг се втурна срещу цветята и отряза главата на едно глухарче. Приличаше досущ на онова, другото. Погледът, ръката, бастунът му бяха като омагьосани от глухарчето. Ръката се вдигна, бастунът изсвистя, хоп! - и главата хвръкна. Профуча във въздуха и изчезна в тревата. /.../ Господин Михаел Фишер се потупа в гърдите, стисна по-здраво бастуна с дясната си ръка. Ще се справя, помисли той, самообладание само. Лицето му придоби хладно, високомерно изражение - ще им покаже той. /.../ Представи си колко комично щеше да бъде утре, когато навсякъде във Фрайбург ще разлепят червени афиши: "Убийство на възрастно глухарче, извършено по пътя от Ементал за Сент Отилиен между седем и десет вечерта. В убийството е заподозрян..." и тъй нататък. При тази мисъл господинът, облечен в черно, се изсмя подигравателно и с блаженство вдъхна хладния нощен въздух.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.05.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.