Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦВЕТЪТ НА ГЕРМАНСКИЯ ТЕАТЪР
(Карл Цукмайер)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Изглеждам така, както бих искал да изглеждам. Данните за живота ми са известни и не означават нищо. Училище, казарма, пътешествия, театрална дейност, неуспехи, успехи, емиграция, фермерство, завръщане. Тайните, които имат значение, са между редовете на онова, което пиша. Който умее, ще ги прочете. Обичам да живея и нямам нищо против един ден да умра.

Опит за кратък портрет - така Карл Цукмайер озаглавява съчинението, в което можем да прочетем тези редове. Що се отнася до редовете, между които авторът е скрил, както уверява, тайните на самоличността си, те запълват цели 17 тома от събраните му съчинения. Преиздадени са за пореден път през 1995 г., по повод 100-годишнината от рождението и 20 години от смъртта му. Ако беше жив, Карл Цукмайер едва ли щеше да има повод да се оплаче от писателската си съдба: името му продължава да е все тъй популярно, както в началото на двайстото столетие, когато започва литературната му кариера. Пиесите му, често включвани в репертоара на германските театри, се играят и гледат с все тъй неотслабващ интерес. Литературната история междувременно му е отсъдила почетното признание на модерен класик. Определението е несъмнено точно, макар от друга страна, разбира се, донякъде да унифицира авторските му заслуги. Карл Цукмайер не се вмества в литературните клишета и класификации, чужд е на всякакви школи и моди. Нестандартна е и неговата външност, както намеква в автобиографичния си портрет. Съвременниците му казват дори, че с едрата си фигура и силни ръце приличал по-скоро на фермер, отколкото на литератор. Затова пък светоусещането, скрито зад грубоватата външност, оставя забележителни литературни следи. Ето какво пише Лудвиг Маркузе през 1925 г., след премиерата на комедията Веселото лозе в Дойчес театър в Берлин: Тук се сблъскваме с една нова, несантиментална, непринудена естественост. С едно чувство за света, което добива свежест и цвят от преклонението пред елементарните първични сили на живота. Животът в неосакатената му, неподправена първичност. Цукмайер чува как сокът накипява в гроздовете и вижда човешкия свят също тъй: като налята със сокове лозница. От съвременните драматурзи го отличава тъкмо тази невероятна ведра жизненост.

Комедията Веселото лозе е първият голям успех на Цукмайер и най-големият сценичен успех в историята на германския театър от 20-те години на XX век. За нея авторът получава наградата "Хайнрих фон Клайст" и буквално дни след премиерата името му става известно в цяла Германия. Едва ли не всички тогавашни театри предявяват претенции да поставят комедията му, всеки иска да я види, ако не за друго, поне за да не остане назад от събитието. След отвлечените, екстатични пиеси на експресионизма заразителната жизненост и приземеност на "Веселото лозе" действат като освежително питие, което с нескрита наслада приемат и критици, и зрители. Битовата, натуралистична комедия на Цукмайер ознаменува по такъв начин края на експресионистичния театър. Само малцина по онова време знаят, че шумно аплодираният автор започва кариерата си няколко години преди това със стихове в стила на експресионизма и две претърпели провал експресионистични пиеси. Но пък и никой не се интересува толкова от тези маргинални опити; ако го упрекват в нещо, то е по-скоро в прекомерно натуроподобие. Срещу този упрек Цукмайер се защитава по-късно така: За бога, стига с тези дрънканици. Просто исках да правя театър - така, както намирах за естествено, а естествено за мен, който съм роден в Хесенската област, беше да използвам хесенския диалект и да покажа хесенския народен бит.

Сочни, свежи и силни са също битовите пиеси, последвали "Веселото лозе" и умножили славата на Цукмайер: разбойническата драма "Шиндерханес" от 1928 г., проследяваща историята на рейнски бунтар и едноличната му война с окупатора Наполеон, публикуваната година по-късно комедия "Катарина Кние", която пък улавя романтиката на волния живот в делника на семейство циркови артисти. В съвременната битова пиеса Цукмайер, подобно на именития си колега Йодон фон Хорват, открива своя жанр и своя тон. Що се отнася до въздействията, определили езика и театралната му естетика, те идват от Шилер, Клайст, Бюхнер и Хауптман, но включват също тъй фарса, популярното четиво и романите на Карл Май. От тази пъстра смесица се получава в крайна сметка любопитна закваска, която Цукмайер дефинира по не по-малко любопитен начин, ето как: Трябва най-после да престанем да правим ценностна разлика между тенденциозната и развлекателната пиеса. Житейската пиеса, в нея е заложено всичко. Наситената с живот, духовно възпламеняваща пиеса - и по отношение на трагичното, и по отношение на комичното. Все едно каква, но винаги бликащо жива, човешка, пулсираща с кръвта на народа, на света, на природата.

Дали пиесата, с която през 1930 г. Карл Цукмайер отбелязва най-големия връх в литературно-театралната си кариера, е именно такава, е излишно да гадаем. Историята на тази пиеса е далеч по-впечатляваща от нейната донякъде наивна и общовата театрална теория. Става дума, разбира се, за "Капитанът от Кьопеник" - пиесата, която самият Цукмайер нарича немска приказка или притча за верноподаника, а критиката единодушно определя като сатира на кайзерова Германия и най-добрата комедия на столетието след Гоголевия "Ревизор". Историята на тази сатирична комедия тръгва, впрочем, от Залцбург и по-точно от двореца Леополдскрон, където през 1930 г. Цукмайер гостува за малко при приятеля си Макс Райнхард. Прославеният режисьор пита своя гост над какво работи в момента. Цукмайер тутакси импровизира пред своя домакин няколко сцени от комичната история за живота и делата на обущаря Вилхелм Фогт, прочул се в кайзерова Германия като предрешения капитан.

Действителната случка, отразена през 1906 г. в германския печат и помогнала по-късно на Цукмайер да обрисува колоритния си герой, е повече от забавна. Цяла Германия се превива от смях над въпросния обущар, тъй като нещастникът си набавя униформа с капитански пагони и събрал от улицата неколцина войници, се отправя към кметството в берлинския квартал Кьопеник, за да се докопа с хитрост до паспорта, който властите не му издават. Още по-любопитно е, разбира се, че след като Цукмайер изиграва пред Райнхард няколко сцени от своята пиеса върху тази истинска история, той незабавно получава предложение да изпрати ръкописа. В отговор на предложението му се налага обаче да поясни, че на драго сърце ще го изпрати, но преди това ще трябва само тепърва да го напише. А тъй като на всичко отгоре спазва обещанието си, комедията "Капитанът от Кьопеник" се превръща оттук нататък в истински театрален хит. Няколкото й екранизации, включително с прочутия Хайнц Рюман в главната роля, впоследствие само потвърждават оценката, запечатана в думите на един от многото режисьори, работили с Карл Цукмайер. Ето какво гласи тя: Той стана създател на един много витален театър, който носеше едновременно и смях, и сълзи, предизвикваше спорове и развличаше. Театралите го обичаха, защото им даваше пиеси, с които винаги имаха успех и това бе сигурно успехът, заради който и той ги обичаше. Цукмайер и неговите пиеси са цвят, от който театърът не може да се лиши.

До 1933 г. Карл Цукмайер или Цук, както го наричат приятели и близки, успява да създаде още сценария на филма "Синият ангел" (по романа на Хайнрих Ман "Учителят Унрат", с Марлене Дитрих в ролята на Роза Фрьолих), пиесата "Съперници" и детската пиеса "Какаду-Какада". След идването на Хитлер на власт германският театър за години насилствено е лишен не само от пиесите на Цукмайер, но и от цвета на театралната мисъл. Подобно на мнозина свои колеги, Цукмайер емигрира: първо в имението си край Залцбург, после в Швейцария и Америка, където за кратко време работи като сценарист в Холивуд, преподава в театралния отдел на основаната от Ервин Пискатор емигрантска академия в Ню Йорк и в крайна сметка, осъзнал безполезността на тези усилия, купува малка ферма край Вермонт, Северна Америка и живее с жена си, усамотен и откъснат от цивилизацията. Едва ли можеш да си представиш, пише за това време Алис Цукмайер до техен приятел, какви депресии изживява Цук и колко мъчителен е този повтарящ се, основателен въпрос: Има ли смисъл да пише? Самият Цукмайер припомня по-късно кризисното си състояние по следния начин: Не, казах си, не, по-добре да цепя дърва. И така, отидох и се захванах да цепя дърва. Не метафорични, а истински, сурови, груби дърва от горите на Америка.

Какво стои зад тази особена, отчаяна съпротива, можем да разберем вероятно само на фона на емигрантската съдба, сполетяла цялата немска литература в годините на националсоциализма. През февруари 1942 г., когато вестта за самоубийството на емигриралия в Бразилия Стефан Цвайг разтърсва пръснатите му по всички краища на света германски колеги, близкият му приятел Цукмайер публикува в емигрантския вестник "Ауфбау" паметния си "Призив за живот". Ето какво пише: Трябва да защитаваме този живот до последно. Точно защото не е отсъден на всички ни. Каквото и да се случи, трябва да се борим. Трябва да живеем - въпреки всичко, от упорство, от гняв, дори когато всички други сили ни напускат.

В годините на емиграцията си в Америка Карл Цукмайер създава, между другото, и една от най-нашумелите си, същевременно най-оспорвани пиеси, "Генералът на дявола". Подтик за нея, също както в "Капитанът от Кьопеник", му дава действителен случай: съобщението, достигнало до Америка от Третия райх, за устроеното с всички военни почести погребение на уж загиналия при пробно изпитание, а всъщност самоубил се генерал от авиацията Ернст Удет, когото Цукмайер по случайност лично познава. Силно заинтригуван, писателят трескаво нахвърля драматургичния макет: горчивата история на наемника, поставил се в услуга на диктатора и неволно превърнал се в оръдие на смъртта. След премиерата в Цюрих през 1946 г. пиесата "Генералът на дявола" обикаля всички големи сцени в Германия, само за няколко години отбелязва рекорден брой постановки, през 1955 г. е и екранизирана. Единствено критиците остават несъгласни с феноменалния й успех; упрекват автора, че не се дистанцирал ясно от главния си герой и неоправдано му придавал трагични черти. Причината трябва да търсим, разбира се, в проблематиката на следвоенните десетилетия, а може би не на последно място и в подчертаното интелектуализиране на театралния пейзаж в края на 50-те и през 60-те години на XX век, в който виталната драматургия на Цукмайер не се вписва така добре, както тази, на по-рационалния му колега Бертолт Брехт. Що се отнася до самия Цукмайер, той има свой отговор срещу обвиненията на критиците си. Ето какво деликатно им намеква през 1965 г. в прегледа си "Съвременна театрална критика": Желая на нашите критици здраве, дълъг живот, класически телеса, музикални гърла, дремеща финансова служба, чиста съвест и блажен край. Амин.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.09.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.