ЧУДАК, ХУДОЖНИК И МЪДРЕЦ
(Густав Майринк)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Познавам един банкер, търговец с побелели коси, който притежава дарбата да пише новели. С тази дарба той си служи в свободното време и понякога творбите му са направо превъзходни. Въпреки - нека подчертая, - въпреки възвишената си заложба, този човек не е съвсем безупречен; точно обратното, лежал е в затвора и всъщност даже именно там открива таланта си, тъй че затворническият живот става основен мотив във всичките му произведения. С известна дързост може дори да се заключи, че за да станеш писател, е необходимо да се чувстваш в затвора едва ли не като у дома си. Този пасаж, в който се отваря дума за странностите на таланта, ни е познат от новелата на Томас Ман "Тонио Крьогер". Едва ли ще се сетим обаче кой е чудатият банкер с писателска заложба, обрисуван в портрета. Томас Ман не назовава името, ала банкерската биография все пак издава, че зад тайнственото лице се крие неговият не само даровит, но и някога много именит колега Густав Майринк. В годините на Ваймарската република представителят на пражката немска литература Густав Майринк е далеч по-известен от късно прославените му съвременници Франц Кафка и Херман Брох; около него се носят какви ли не слухове и за него се разказват една от друга по-пикантни истории. През 1903 г., тъкмо когато излиза новелата с шеговития дружески портрет, Майринк вече е направил възшумен дебют в прочутото мюнхенско списание "Симплицисимус" и славата му на бляскав сатирик, фантаст и пръв роднина на Едгар Алан По започва да се разчува из Германия. Впрочем, само три години преди това името му оглася цяла Прага - града, в който Густав Майринк завършва търговска академия и близо две десетилетия се подвизава с единия крак като достопочтен банкер в съдружническа банка, а с другия - като бохемстващ денди и съзаклятник във всевъзможни окултни кръжоци и спиритуалистически дружинки.

В литературна Прага Густав Майринк влетява кажи-речи като метеор и тутакси се прочува с безбройните си ексцентрични приумици, първата от които е да шокира добропорядъчното общество. Според един от анекдотите за живота му, преразказан от неговия биограф Макс Брод, Майринк никога не излизал от любимото си кафене, преди да се извини на всички, които този ден по изключение не е успял да разядоса. Истината, разбира се, трудно може да се отсее от мълвата, но ето затова пък автентичният спомен на съвременника му, писателя Паул Лескин: Густав Майринк носеше крещящи вратовръзки, чудновати костюми и най-модните обувки, които можеха да се купят в Прага през 90-те години на миналото столетие. Набавил си беше свръхдресирани кучета, а още - истинска изповедалня, довлечена незнайно откъде, и цял терариум с бели мишки, които кръщаваше с имената на герои от книгите на Морис Метерлинк. Изобщо около него винаги цареше някаква фантастична атмосфера.

Фантастична е и атмосферата в книгите на Майринк, където също като в живота му, реалността се смесва с небивалицата и чудатостта прелива в делника. Такъв е още първият му разказ, "Горещият войник", пуснат за печат благодарение на следната редакторска рецензия: Лудост ли? Може би, но гениална. Кажете на автора да ни прати още от своите лудости.

Разказът описва, впрочем, наистина налудничава история: войник от чуждестранния легион вкусва вълшебно екзотично питие и в резултат вдига толкова висока температура, че дрехите изгарят на тялото му, докато местните жители изпичат пиле на жаравата, а пък един германски професор поставя точна диагноза на невероятния научен феномен. Критиците сигурно с основание казват, че гротесково-сатиричните фантазии на Густав Майринк са проекция на необикновения му живот и особено на бурната му пражка младост. Ето какво мисли и самият писател за младостта си, а и най-вече за особената, отчасти мистична, отчасти недотам мистична подплата на своите произведения: Не познавам друг град като Прага, който тъй често и тъй магически да те привлича да дириш местностите на неговото минало. Сякаш мъртвите призовават нас, живите, да си пошепнем, че името Прага ненапразно идва от думата "праг" и че в действителност трябва да дирим точно този праг между реалното и отвъдното, който тук се усеща тъй тесен, както никъде другаде.

Густав Майринк неслучайно се смята за виртуоз на литературната гротеска и майстор на черната фантастика. Макар да го свързват с модните по негово време течения на диаболизма и експресионизма и макар в това да има голяма доза истина, той си остава преди всичко един неподражаем търсач в сферата на тайнственото, загадъчното и непознатото, един мистик с рядко влечение към комичната ситуация и кабаретния гег. Централната му тема неизменно е внезапният и също тъй неуловим преход от будуването и реалността към неосветения свят на съня и халюцинацията. Произведенията на Майринк пристъпват именно онзи тесен праг към свръхсетивното и рационално необяснимото, макар всъщност и да не са написани в Прага.

Най-известните му произведения: сборникът разкази "Кабинетът с восъчните фигури", новелите, обединени под заглавие "Вълшебният рог на германския еснаф", и романите "Голем", "Белият доминиканец", "Валпургиева нощ" и "Ангел на западния прозорец" излизат между 1907 и 1927 г. Самият писател напуска Прага още през 1901 г. и то по неволя: наклеветен в измама, той излежава няколко месеца в подследствения арест и макар делото да е прекратено поради несъстоятелни обвинения, публичната реабилитация не го спасява от одумките на тъй или иначе скандализираното гражданство. След няколко престоя във Виена, където е роден, Густав Майринк се заселва в германския град Щарнберг и остава там до смъртта си през 1932 г.

Истина е, че въпросното злощастно дело, наред с Прага и атмосферата на тесните пражки къщи и криволични улички оставят незаличима следа в творчеството на писателя. Те профилират, от една страна, хапливото му перо, което с пародия и сарказъм си отмъщава за еснафското тесногръдие и несправедливостта, а от друга - призрачния, лабиринтообразен декор, сред който се разгръща действието на неговите чудати, мрачно-страховити, но също тъй смешновати истории. Густав Майринк, магът на словото, със сигурност прописва обаче не в затвора, както внушава колегата му Томас Ман, а още в бохемското кафене. Любопитно свидетелство за рожденото място на неговото белетристично изкуство дава отново Паул Лескин, ето какво пише той: Пражкият нощен живот познаваше Майринк вечно заобиколен от свита актьори, писатели, банкери и хора от всякакви професии. Бляскавото му умение да разказва неизменно привличаше огромна тълпа от слушатели.

Изкуството да разказва Майринк най-напред изпробва върху въпросната свита слушатели. Но също тъй близък до разговорната, образна, точна и сочна реч е и по-късният му, обработен литературен стил. В него няма и следа от маниерност независимо че разказите на Майринк могат да ни се сторят понякога маниерни като сюжет. Повествователният му почерк в много отношения напомня за параболичните романи на Кафка, само че Майринк използва параболичното слово с по-различна цел. Тази цел той излага съвсем понятно в "Автопортрет на писателя Густав Майринк". Ето какво пише, говорейки за себе си в трето лице: Той твърди, че онова, което пише, било "магия", внушение и нямало нищо общо с правилата и рецептите за някакъв си художествен строеж и тем подобни измишльотини на школските даскали по литература. Твърди също, че било просто невъзможно неговите произведения да получат единодушна присъда, защото - след като са магия и внушение - би следвало да будят в отделния читател съвсем различни образи, мисли и чувства. Тъкмо такова било тяхното предназначение.

Що се отнася до присъдата, Густав Майринк се оказва прав. Още по негово време, пък и днес произведенията му са също тъй оспорвани и отхвърляни, както приемани и възхвалявани. Едни ги смятат за неостаряващо явление с още неизчерпано въздействие върху модерната литература, други виждат мястото им в позапрашения долен рафт на тривиалната култура. Изключение от тази двуполюсна присъда прави сякаш само най-големият роман на Густав Майринк, неговият "Голем". Още с публикуването си през 1915 г. той е обявен от критиката за връх на модерната белетристика и разпродаден в огромния за онова време тираж от 220 000 екзепляра. А това, че и до ден-днешен този роман все тъй разпалва интереса на специалисти и любители, има своето обяснение навярно не само в увлекателния му фантастичен сюжет. Темите и мислите на чудака Густав Майринк за скритите сили, управляващи странността и повторяемостта на човешкия живот, очевидно докосват някакъв особено наболял нерв на двайстото столетие и технизираната модерна цивилизация. Тези мисли владеят, разбира се, цялото творчество на Густав Майринк и може би най-точна оценка за него ни дава Херман Хесе. Ето неговите думи: Силата на въздействието му не е във фантазията, нито във виртуозността му. Тя е в самата му личност. Това въздействие се гради не на нещо мъртво и пресметнато, а на нещо изключително живо; то е истинско. Книгите на Майринк рушат конвенциите, което не им пречи да използват конвенции и шаблони. Зад тях обаче се развихря стихията на един човек, който има да ни каже нещо много важно, дори само защато е дръзнал да бъде самия себе си. А точно тази дързост е нещото, от което най-много се нуждаем.

Дали наистина все още се нуждаем от дързостите на Густав Майринк? Можем да проверим това с един кратък откъс от шеговития му разказ "Половата жлеза на търговския съветник":

Час преди полунощ полицията казва всекидневното си жестоко: "Край!" на празничната суетня, царяща около цирковата площадка. Приседнах тъжно на един празен сандък край някаква дъсчена летва, на която, полюлявайки коси, висяха изсечени кокосови орехи, изобразяващи човешки глави - неми свидетели за това, че даже и в гореща Африка изкуството не дреме. Как се е случило, не знам, но изведнъж усетих, че някой тихичко се приближава изотзад и слага ръка на рамото ми. Вдигайки поглед, осъзнах, че този някой съвсем не е, да речем, полицаят; не, беше луната. Някой лекар ще каже, разбира се, че съм спял и сънувал, защото луната в никакъв случай няма ръце. На това ще отговоря: "Оставете ме на мира с вашите диагнози, господин докторе! И тъй и тъй нищо не разбирате от анатомията на изкуствените космически спътници." С една дума, луната сложи ръка на рамото ми. "Ти си писател..." - заговори ме тя след малко и направи многозначителна пауза. В страха си, че накрая ще вземе да си поиска от мене някое лирическо стихотворение - безплатно, разбира се, - пък и за да не би да си развалим отношенията (такова нещо човек може да си позволи най-много с пастора, но не и с небесните тела), отговорих кротко: "А, не, аз съм само скромен труженик на духа и боготворя мюнхенския фолклор." "Не отричай! Ти си писател. Зная го, въпреки че досега изобщо не си ме възпявал" - пресече ме луната и додаде: "Ама хайде сега пък ти, какво е това - недей да се просълзяваш!..." Поседяхме така един срещу друг известно време - луната, приседнала на едно празно бирено буре, а пък аз - на моя сандък. От време на време тя издухваше бели облаци дим над главата ми. Признавам, може и да не е било дим, а нощната мъгла, само че на укора на лекаря: "Разбира се, че е било мъгла", решително ще възразя с думите: "Господин докторе, стига вече с това ваше многознайничество! Да не би да съм ви питал? Така, де..." На луната изглежда ѝ се хареса категоричният ми тон, защото изведнъж ми намигна разбиращо. "Искаш ли да поразгледаме онази барака?" - попита високо тя, за да заглади неудобната ситуация, и посочи бараката отсреща, на която с цветни стъкълца бе изписано: "Професор Боронов, маймунджулъци".

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.04.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.