БОГИНЯ, ДЕМОН, МУЗА.
(Жената през погледа на мъжа в литературата на германския модернизъм)

Бисерка Рачева

web | Литературни пространства

Пред очите ни израства едно много странно и сложно създание. Белетристично тя е от изключително значение, а в действителността е съвършено несъществена. /.../ Властва в живота на крале и завоеватели, но само на книга, в действителността е робиня на всеки хлапак, чиито родители са ѝ надянали брачната халка. (Вирджиния Улф. Собствена стая. Прев. Иглика Василева)

Определена от две неравностойни роли и лишена от правото сама да определя своята роля - така изглежда Жената през погледа на писателката Вирджиния Улф. Набеденият виновник за това състояние - Мъжът, има, разбира се, друго виждане за нещата. Различието от край време подклажда неговото любопитство към странното двойствено същество и може би тъкмо в предизвикателството на различието се крие причината за доминиращата роля на жената в литературата, създадена от мъжа. Но как изглежда тя през неговия поглед?

Където има жена, там има лебед, внушава един стих на Д. Х. Лоурънс.

Тя бе създадена, за да злотвори, да прелъстява, да мори, да трови и неусетно да те умъртви (прев. Любомир Илиев), казва Франк Ведекинд за героинята на своята пиеса "Лулу".

Една вечно забулена загадка, пише Хуго фон Хофманстал, която сякаш винаги ни примамва и чака някъде там, по нашите криволични пътища.

Грация или божество, демон на злото и неуловима загадка - жената в тези проекции на въображението е всичко друго, освен живо същество. Тя е странно построение, енигма, в която се сблъскват добро и зло, чистота и поквара, светлина и мрак. Поетическата представа на мъжа проектира върху нея всъщност онова, което не е или не желае, към което същевременно се стреми и не може да бъде. Жената е негова противоположност и идеално потвърждение. Тя е загадъчното Друго, символ и мит.

Да си представим образно модерния идеал - това е една жена, жената, изпълнена от модерния дух. Тя е новият идол, идолът на нашето време...,пише през 1988 г. Йожен Волф в книгата си "Най-новите немски литературни течения и принципът на модернизма". "Новият идол" или жената е голямата тема на германското изкуство в епохата на модернизма. Идолът притежава обаче всичко друго, но не и чертите на ангелско създание. Жената в това изкуство е екзотично, мистично и мистериозно същество, паднал ангел и зъл демон. Литературният ѝ образ е облечен в метафорите на тигрица, змия и пантера. Тя е същество, което привлича и ужасява. Нещо средно между сфинкс, сатана и вамп. Може би в никоя друга епоха германската литература не е населявана от толкова много демонични и фатални жени, както в епохата от края на XIX и началото на XX век.

Безбройните художествени стилизации сякаш се надпреварват да търсят в женската природа първообраз на изкушението и злото. Характерни за времето са литературни заглавия от рода на "Сатанела" и "Дяволската жена". Медея, Юдит и Саломе като изкусителни мъжеунищожителки са сред най-предпочитаните библейски и митологични сюжети, а грехът, порокът и гибелната власт на женския ерос - доминиращ мотив. За тази диаболична експанзия на жената в модерното въображение на мъжа дава представа едно типично произведение на литературния сецесион, разказът на Рихард Демел "Жълтата котка", публикуван през 1896 г. Героят на този разказ е влюбен в тъмнокоса красавица, но в съня си внезапно разпознава истинското ѝ лице, ето как изглежда то: В тъмните прозорци проблясваха звездите. Внезапно отнякъде нахлу ярка светлина, от покрива и стените заизскачаха безброй черни котки и безшумно се пръснаха по четирите посоки. После вратата се отвори и през нея бавно се промъкна една жълта котка, тя втренчи поглед в мен... Зениците ѝ бяха разширени като на вещица.

Героят на Демел е, може да се каже, направо щастлив: събуждайки се, той все пак напуска жената с красива външност и зловеща същност. Но повечето му литературни събратя са тъй запленени, че падат в жертва на еротичната ѝ власт. Както в разказа на Леополд Захер "Венера с коженото палто" или в стихотворния цикъл "Сатанела" на Вилхелм Арендт, те едва ли не жадуват гибелта, причинена от убийствените ѝ целувки. В разказа на Станислав Пшибишевски "Де профундис" героят наистина издъхва в прегръдките на любимата си - тя се оказва... вампир.

С фигурата на демоничната прелъстителка германският модернизъм създава един тривиален мит, в който жената и мъжът сякаш разменят ролите си. Тяхната среща неизменно е борба за надмощие и мъжът неизменно е слабият, сразен и унизен васал на тази, която желае. Стълкновението на половете се разиграва, разбира се, не точно както в живота, а и не само на тривиалната литературна сцена. Сцената, която Георг Хайм описва през 1911 г. в известния си разказ "Крадецът", със сигурност ни показва обаче един характерен литературен вариант: И ето че един ден тя най-после разбра кой стои пред нея. За миг отвърна лице, но после прие битката. Погледите им се срещнаха в пространството като два меча, които се врязват един в друг, или като две оромни гърла на опустялата вселена, които всеки миг ще се погълнат.

Жената-враг в този разказ е не друг, а загадъчната Мона Лиза на Леонардо да Винчи. Тя като фантом преследва нещастния луд, който унищожава откраднатия ѝ портрет, за да премахне завинаги заедно с него покварата и превъзходството на женската природа. Но влечението му по устните, присвити в тайнствена усмивка, остава непреодолимо. Дори в този по-безплътен, стилизиран вариант идеалът на модернизма недвусмислено се отъждествявава с чувствената женственост. Тя е двузначен носител на обещание и заплаха. Причудливите преображения на жената в красив звяр и изящен сфинкс с тяло на млада лъвица подсещат, разбира се, че основният атрибут на загадъчната ѝ сила е нейното тяло, а властта ѝ над мъжа - една хипертрофия на собствените му неовладени страхове и желания. Един от подбудителите на модернизма, психологът Ото Вайнингер пише: Страхът от жената, това е страхът от безсмислието на битието или иначе казано, страхът от мамещата бездна на Нищото.

Прелиствайки тази литература, човек би помислил, че е на някакво бойно поле, където жената, снабдена с оръжейния арсенал на своето тяло, унищожава обезсиления си враг, мъжа, докато той излива омразата си към нея в стихове, драми и романи. Последиците от неравната битка не са обаче опустошителни за литературата. Тъкмо обратното, като естетическо предизвикателство и експеримент преображенията на модерната жена обновяват и обогатяват литературната традиция. Убедително доказателство за това е например образът на Лулу в пиесите на Франк Ведекинд "Земният дух" и "Кутията на Пандора", излезли през 1894 и 1904 г. и по-късно обединени под заглавие "Лулу". Превращенията на красивата и своенравна Лулу в просперираща съпруга, любовница, хетера и най-после в паднала жена синтезират различни модификации и варианти на представата за жената в литературата на германския модернизъм. Необяснимата загадка на фаталната прелъстителка Лулу откроява същевременно по-ясно и цялата двузначност на модерния мит за жената.

През погледа на многобройните ѝ мъже героинята на Ведекинд е див и красив звяр, първообраз на женствеността и въплъщение на щастието. Тя е, с други думи, проекция на един неосъществен копнеж и на една отричаща го реалност. Диаболичната жена в литературата на германския модернизъм е огледало на кризисния свят, в който връзката между Аз и Другия се разпада, и същевременно утопия на желаната цялост, която изпълва със смисъл човешкия живот. Както пише скандинавският драматург Август Стриндберг: Търсех в жената ангел, който да ме понесе на крилете си, и попаднах в прегръдките на земен дух, който ме задуши с възглавките от оскубаните пера на крилете ми. Търсех Ариел и намерих Калибан.

Литературата на модернизма предлага и обратния вариант, в който жената и нейният образ проектират желаното сбъдване на мечтата за Ариел. Този вариант срещаме най-вече в мотива за опияняващото щастие на любовното обединяване, разработен особено от представителите на литературния сецесион: Густав Фалке, Йоханес Шлаф, Ото Бирбаум, Рихард Демел. Фигурата на жената и любимата е като че ли някакъв мост към света, средство за себеосъществяването на индивида. Тя въплъщава чувственост и невинност, естественост и едва ли не неземно съвършенство. Любовта е почти мистично изживяване. Тя е извисяващо потапяне в безкрайността, сливане с вселената, усещане за хармония и пълнота на живота, за причастност в някаква ненакърнена цялост на света.

Слънцето и всички звезди - твоят поглед, бляскав, лъчезарен, пълен с копнеж, ведър. Или цветята - уханието на твоята плът. Целият безбрежен свят - твоето тяло. Навсякъде си все ти и само ти, и няма нищо друго извън теб и освен теб. Всичко е твой образ и твое подобие. Този положителен вариант внушава краткият откъс от лирическата проза на Йоханес Шлаф "Пролет", публикувана през 1896 г. Вариант, който е свързан с подчертана стилизация на женския образ и който внушава представата за един красив живот или за един уравновесен, безпроблемен, неотчужден свят, т.е. един нереален и утопичен свят. Естетизацията носи явно също тъй тривиален привкус, както и противоположният, диаболичен вариант. Но и в двата варианта, с които ни среща германският модернизъм, жената остава едно загадъчно Друго - един мираж, въображаем мост към желаното и непостижимото. Едно от може би най-въздействащите произведения, въплътили тази представа, е разказът на Георг Хайм "Крадецът", а следващият откъс от него ще ни позволи да надникнем, поне донякъде, в женската загадка на мъжкото въображение.

Никога не му се бе виждала по-красива, отколкото когато огнените отблясъци на залязващото слънце прорязваха стаята и танцуваха по челото ѝ, а тъмните ѝ коси блестяха озарени от вътрешна светлина. В такива мигове тя сякаш се изтръгваше от мрака, надрастваше рамката и придобиваше плът, обляна в светлината на своето безсрамие. И може би точно в такъв един миг онзи низвергнат художник бе открил душата си за дявола, за да приеме нея. Защото по лицето ѝ наистина понякога пробягваше сянка от спомен за един отдавнашен, отминал миг, изпълнен с тайнствено сладострастие. /.../ Той се приближи до нея. Почувства ужаса ѝ, видя как тя потрепера от внезапен хлад и прочете в лицето ѝ нейната ненавист. После битката отново започна. Безмълвна и безгласна, ден подир ден. Понякога дори му се струваше, че е надвил и тя вече не дръзва да се съпротивява. В такива моменти тя висеше в своята рамка като обикновен портрет, в очите ѝ нямаше никаква светлина и над нея тегнеха мрак, меланхолия и разкаяние. В тези мигове той изпитваше състрадание и не я измъчваше. Наблюдаваше я сякаш с очите на хирург, който бе тук, за да я спаси. Нужна беше сериозна намеса, това несъмнено щеше да бъде операция на живот и смърт, на очите ѝ трябваше да се сложи превръзка и ако умреше, Бог може би щеше да се смили над нея. Но трябваше да я накара поне да се покае, защото покаялият се грешник е по-скъп Богу, отколкото деветдесет и девет праведници, които няма защо да се каят. /.../ По дяволите, колко беше красива в своята порочност! Няма ли беше, говореше ли? О, какво не би дал, за да узнае всичките ѝ низки помисли, та да ѝ въздаде после двойно по-справедливо наказание. Какви бездънни бездни, какви сатанински истини се криеха зад това чело? И каква ли пропаст би се разкрила пред погледа, ако можеше да се отвори сребърната порта на тия слепооочия? Но мълчанието, което се излъчваше от нея, беше като вечна песен, като далечният тътен на безкрайно синьо море. /.../ Лицето на Мона Лиза беше един безбрежен океан. Той се приближи до нея: "Ще ти простя и ще те обичам, само не се усмихвай повече." Да, той я ненавиждаше, но той я обичаше. И презираше самия себе си, че я обича, тази блудница, която беше завлякла него, божия светец в тинята. Усмивката ѝ трябваше да изчезне, нея той не можеше да понесе. /.../ Тя трябваше да загине. Да, трябваше, така му беше повелено. Не биваше да гневи повече Бога, защото Бог нямаше друг отмъстител, освен него. Тя трябваше да бъде унищожена. По дяволите, колко беше красива. Но все едно, последният ѝ час беше настъпил. И последната битка трябваше да започне. Той се спусна към портрета, засили се, отстъпи назад, после отново се хвърли срещу него. Тежката му черна сянка затанцува до него... Запали свещ и я доближи до лицето ѝ, за да я накара най-после да разбере какво я чака. Може би най-после щеше да извика. Лицето ѝ сякаш наистина се напрегна, а устните се свиха в още по-нетърпим присмех. Изведнъж той хвърли свещта. "Какво направих, Господи", помисли си, коленичи пред нея, избухна в плач и риданието разтърси раменете му. И внезапно чу как тя се разтърсва от гръмък смях.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.03.2007
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Бисерка Рачева. Литературни пространства. София, 2003.