ИГРА, САТИРА, ИРОНИЯ И ПО-ДЪЛБОКО ЗНАЧЕНИЕ

Бисерка Рачева

web

Има ли живот след бестселъра? Ако случайно не си е задал този въпрос, авторът на бестселъра има случай да го прочете сега раздиплен в безброй варианти - по повод новата му книга. И по повод критическите съмнения дали тя ще може хем да конкурира, хем да не копира предишната. Даниел Келман е сравнително добре застрахован срещу подобен род претенции: ироничната дистанция и поетичната игривост го предпазват от капана на инерцията, а и на автоплагиата. След историко-биографичната фикция “Измерването на света” (2005) той предлага метафикция на съвременна тема - под заглавие “Слава” и с удивителното усърдие на постмодерната литература, която сякаш всячески се опитва да докаже, че е възможен директен скок от експеримента в популярността, от лабораторията на авангардизма в ранг-листата на бестселърите.

Издателство “Роволт”, в което излезе романът, прибягна до хитроумен ход - със заплаха от висока парична глоба блокира публикуването на рецензии за многоочакваното си заглавие до официалното му пускане от печат. Като при това разпрати първите коректури на медии, подписали “декларация за поверителност”. Строгата мярка даде ефект - още повече наелектризира любопитството към новия роман на Келман.

Седмици преди излизането на “Слава” - роман в девет истории, както гласи подзаглавието, - славата на автора, пожъната с мега-бестселъра “Измерването на света”, отново беше припомнена в медиите. Във вид на рекламен анонс за предстоящото издание. Известността диктува определени стереотипи на възприемането. Може, иначе казано, да направи лоша услуга на автора, както посочва самият Келман, позовавайки се на думите на Джон Ъпдайк - американския колега, с когото понякога го сравняват:

Сигурно ще има и критики, които напълно се разминават с текста, защото след успеха винаги ще се намерят хора, които рецензират не книгата, а репутацията на автора. Но аз с нетърпение очаквам реакциите, любопитно ми е какво ще кажат читателите.

И за да не би наивните читатели да не забележат това, авторът вече в не едно интервю успя да предупреди, че заглавието на новата му книга е двузначно и иронично. Че не се е, сиреч, главозамаял от славата, а напротив, романът му отваря дума за това колко нетрайно, изменчиво и илюзорно нещо е тя. Декларираният стремеж на Келман, във всеки случай, е тази книга в нищо да не повтаря предишната, като форма, строеж и изказ, да бъде различна. Тя действително е различна. Но по всичко личи, че освен от иронията, която несъмнено владее, писателят не се е отказал също от навика да канализира реакциите с добре премислени, целенасочени, умни автокоментари - в услуга на читателя, пък и в интерес на литературния мениджмънт.

Винаги добре планираната му стратегия на себепредставянето изненадва сега с уникален ход: първият рецензент на романа “Слава” от Даниел Келман беше Даниел Келман. Издателската рестрикция не ще да е наложена без неговото знание. Така или иначе, благодарение на нея авторът се озова в ролята на единствения критик, който преди излизането на романа даде оценка за романа:

Във формално отношение това е най-авангардното от всичко, което досега съм написал, най-големият художествен напредък, който досега съм отбелязал.

В интервю за “Франкфуртер алгемайне цайтунг”, където е поместена констатацията, Келман подробно обяснява в какво се състои новата му книга, как е построена, каква е водещата ѝ идея, коя е най-добрата, коя най-комичната и коя най-сериозната от деветте истории, изграждащи романовата цялост. Нещо повече, писателят-рецензент издава всички тайни на сложната ѝ архитектура - стиловото различие на всяка от историите, експеримента с формата, която, от една страна, наподобява филм, съставен от епизоди, от друга страна, развива на ново равнище традицията на взаимосвързаните къси разкази, като, от трета страна, създава повествователна цялост без обединяващ централен герой и със скрити връзки, огледални зависимости между отделните епизоди. Огледален кабинет от истории - такова е ефектното обобщение на Келман за романа на Келман, чиято премиера на германския книгопазар се състоя - сякаш като по поръчка за 34-ия рожден ден на писателя - в средата на януари.

Човек неволно се пита дали след толкова много детайлни разяснения изобщо ще е в състояние да прочете романа със свои очи, а не по начина, внушен предварително от авторецензента. Дали няма да се размине с непринуденото си възприятие на текста - не защото го преценява съобразно очакванията си към автора, изградени от предходната книга, а защото ще е повече или по-малко повлиян от разтълкуваните очаквания на самия автор към новата му книга.

Как точно ще протече комуникацията между читателя и писателя, зависи от комуникационната техника. Във всеки случай, точно страничните ефекти на тази техника, непредвидимите аварии и засечки по комуникационното трасе са един от централните мотиви в романа с иронично заглавие “Слава”. Ако някой все още не е наясно - безжичният телефон, електронната поща и айпод са най-голямата промяна в живота ни от индустриалната революция насам. Лаикът едва ли ще се сети какво означава тази промяна в сферите на изкуството и по-специално, разбира се, в тази на повествуването. Келман му предлага отговора:

Променят се историите, които разказваме. Голямата раздяла например вече я няма. Мъжът и жената се скарват жестоко, завинаги - финален туш, безвъзвратност, разбити сърца. Жената се качва на самолета и още преди старта изпраща ес-ем-ес. От този момент нататък кратките съобщения между двете страни прехвърчат на всяка минута. Това е коренно различна житейска, а и душевна реалност. Като автор аз съм, естествено, силно заинтригуван. Нежният сюрреализъм, приплъзването на делничното в сферата на невероятното и бездруго винаги ме е интересувало. Модерната техника на общуване създава паралелни светове. Позволява да живееш други животи, редом със собствения ти.

Първата история в романа на Келман започва с телефонно позвъняване. Почти насила закупен мобилен телефон, погрешно програмиран телефонен номер и низ от обаждания, адресирани до друг абонат, преобръщат тотално живота на объркания собственик на модерното апаратче, по професия впрочем компютърен техник. Другият абонат, двойникът, чийто живот героят уж неволно, но с все по-голяма охота възприема като свой, е световноизвестен киноактьор. Той пък се появява в една от следващите истории - като звездата, която довчерашните обожатели изведнъж престават да разпознават, вероятно защото някой по някакъв начин е откраднал живота му, присвоил си е неговата идентичност. Странната метаморфоза на Ралф Танер от кинозвезда в блед имитатор на кинозвездата Ралф Танер тръгва от това, че мобилният му телефон престава да звъни. Пак мобилният телефон обърква, разменя и пренарежда съдбите на още няколко герои в още няколко истории - почти като Мефистофел, чиито пъклени игри със сходни последици описва например забравеният предшественик на играта с литературните условности Кристиан Дитрих Грабе в комедията “Шега, сатира, ирония и по-дълбоко значение” (1827). Но и без да черпи подтик от стария Грабе, Келман разполага с достатъчно образци на признаващата и обиграваща фикционалната си същност литература. Неслучайно минава за почитател на Борхес и познавач на американския постмодернизъм, представен от Джон Барт и Томас Пинчън.

Колкото по-добре запознат е с образците, толкова по-малко авторът може да се надява, че ще изнамери нова форма. Келман жонглира с познатите трикове на постмодернизма, преследвайки очевидно друга цел. В една от историите, озаглавена “На Изток”, дяволското апаратче, наречено мобилен телефон, изиграва много лоша шега на притежателката си - не само я запраща в дива страна с кафкиански порядки, но и натрапва на довчерашната писателка на криминални романи битие на безименна чистачка в днешен Абсурдистан. С мотива за непредвидимите обрати, произтичащи от модерната техника на общуване и начина ѝ на употреба, Келман разиграва пародийното шоу на раздвоението, на разпадащата се, изгубена или подменена идентичност и виртуалния “втори живот”. Един вид съвременна драматизация на стария копнеж на човека да бъде друг. Драматизацията е поднесена забавно - с много комични извивки и хумор. По-дълбокото значение зад пародията и играта, за сметка на това, е поизтъркано: диагнозата, че постмодерният човек не се чувства уютно в собствената си кожа, изгубил е ориентир и способност да контактува с другите, познаваме май доста отдавна.

Позната, даже класическа в литературата още от новелата на Готфрид Келер “Дрехите правят човека” (1866) е и темата, която свързва историите - смяната на роли. Актьор се вживява в ролята на дубльор на самия себе си и другите започват да го смятат за дубльора; невзрачен служител дава вид, че е нещо, ако в действителност и да е кръгло нищо; писателка отива в далечна страна на мястото на свой колега и като “ерзац” загубва своята самоличност; приятелката на колегата-писател пък в никакъв случай не иска да бъде използвана като “материал” за неговите съчинения и става точно това, което не иска.

Превращения “на сън” и “наяве”, бягства от една реалност в друга, от един живот в друг възможен живот, от малкия в големия, от познатия в неизвестния свят. Моментни отражения на действителното и недействителното, докосвания до другото, което не сме и същевременно бихме могли да бъдем. Паралелни животи, преплитания на реално и сюрреално, удвояване на света - това е своего рода отшлифована разновидност на магическия реализъм а ла Келман, използван в “Измерването на света” и описан в дебютния му роман “Представата на Берхолм” (1997) така: “Какво е магията? Тя е просто диктат на духа върху поведението на материята, която на свой ред се подчинява на заповедите му. Неразумното в действителност е откровение на разума. Отхвърлянето на природните закони е всъщност бляскавото им проявление иззад гъсталака на случайността.”

Келман неотклонно следва “магическата програма” и същевременно с нехайна лекота променя тона, стила, гледните точки, начина на повествуване, предмета на разказа. Разказва девет различни истории, но в нито една от тях не изпуска нишката на своята тема - тази за днешния дигитализиран свят, в който и най-дребната техническа грешка може да преобърне всичко с главата надолу; в който даже незначителната софтуерна промяна може да извади от релсите живота на всекиго - но и да му подари нов живот. Компютърният техник, кинозвездата, умствено разстроеният блогер, който иска на всяка цена да се види обрисуван като литературен герой, раздвоеният съпруг, който мисли за жена си, когато е с любовницата си, и за любовницата, когато е с жена си, романистът, който пише жизнеутвърждаващ кич и изповядва убийствен цинизъм - всеки от тях става неволен двойник на скритото си желание да е онова, което не е. Именитият търси анонимност, анонимният копнее да бъде именит. Всеки сякаш само е очаквал прищявката на случая, за да напусне живота си и да го замени с друг.

Последиците от замяната са абсурдни, комични и трагикомични. Често илюстрират душевна анемия, интелектуална ентропия, социална увреденост у един или друг герой - същевременно открояват Ероса на порива по различното. Пародийно акцентирано, затова пък витализиращо, е обратното въздействие на новата роля върху поведението на героите в обичайната им друга роля - при звездата Ралф Танер и техника Ебинг то се изразява в сексуална стимулация; събужда, сиреч, иначе позакърнелия им инстинкт за любов.

Мефистофелските игри, произтичащи от медийнотехническото оборудване на човека, имат непредвидим ефект - както пакостят, тъй и провокират развитие, причиняват беди, но и разкриват възможности. Във вече стария (наследен от Просвещението и романтизма) литературен дискурс за технизацията на света като проклятие или като благослов Келман очевидно зачислява себе си към скептиците. И към “немилостивите” - в по-модерния дискурс за богоподобната и манипулираща власт на разказвача. Другата доминантна тема в романа “Слава” е за всевластието и самомнителната самоувереност на писателстващия индивид, поднесена в “теософската история” за Розалия, която трябва да умре. Че съдбата на Розалия решава и предрешава авторът Лео Рихтер, става ясно от предходната история. Тя пък портретира самия Лео Рихтер, който крои планове за роман без герой, безпардонно дирижира живота и смъртта на литературните си фигури и е наказан за това - в произведенията му ненадейно започват да се промъкват лица, които не познава, а и изобщо не е желал да пресъздава.

За читателя, комуто това не стига, за да се сети, че авторът на автора Лео Рихтер си прави самонасмешлив автопортрет, Келман добавя следната характеристика: “Съчинител на заплетени кратки истории, пълни с огледални връзки и неочаквани волтажи с донякъде стерилен блясък.” Заиграването с писателската роля е доведено до почти абсурдна крайност: граничи със самоотричане. Лео Рихтер е описан, а в “теософската история” (“най-известното” му произведение) и сам описва себе си като автор, който всъщност пет пари не дава за героите си - интересува го единствено собствената му писателска сръчност. По изключение проявява милост към “най-умната си фигура” (Розалия, която трябва да умре) и след дълги увещания от нейна страна ѝ подарява живота и нова младост. Иначе остава вдаден в техниките на повествуване. Не само е абсолютен релативист, за когото фикция и реалност са произволно заменяеми, а и на всичко отгоре страда от мания за величие. Смята се за вездесъщия Господ-бог, в действителност е егоман и смешник, който даже не винаги е изобретателен и забавен, ами напротив, по-често - капризен и досаден.

В някакъв смисъл това е не само метафикция, а и пародия на метафикцията. Според теорията на постмодернизма, нека си припомним, традиционната аналогия между автора и Създателя, между света в романа и реалния свят става неприемлива. Признаването на условността пренарежда отношенията, които авторът гради между себе си и читателя. Всезнаещият, вездесъщ разказвач започва с един вид дяволито намигване да подсеща читателя, че не е всезнаещ и вездесъщ, че подобието му със Създателя е всъщност само игра и плод на игра с въображението, както реалният живот е разказ, история за историята, фикция за фикцията. При Келман става дума за нещо повече - писателят Лео Рихтер подражава на този тип игра и откровено признава хватките ѝ, само че при това е осмян, тъкмо защото, сякаш забравил, че героите му са чиста фикция, се има за богоравен властелин на човешките животи и съдби.

Между другото, най-често срещаната професия в романа “Слава” е писателската. В поне четири от историите главното действащо лице е писател, в две от тях това е Лео Рихтер и в почти всяка от останалите под някаква форма се напомня за него или за другите двама представители на клана: авторката на кримки Мария Рубинщайн и майсторът на плоската мъдрост и оптимизма Мигел Ауристо Бланко. Единствено на Лео Рихтер е дадена привилегията да разкрие механизмите на метафикцията - в историята за Розалия той е едновременно разказвачът и авторът, който коментира развоя на историята в посока, несъответстваща на авторовите намерения и определена от намесата отчасти на случайността, отчасти на притиснатата от предизбраната си литературна съдба и напук на това особено находчива героиня. Розалия не иска да умре - и срещу бледите интелектуални аргументи на своя автор, съчинител на цялото ѝ битие, пуска в ход неговия собствен релативизъм. Убеждава го, че нищо не му струва да постави не трагичен, а жизнеутвърждаващ финал на историята.

Известната авторка на криминалета Рубинщайн няма дори шанса някой да пренапише историята ѝ с по-милостив изход - анонимността на подмененото битие я поглъща. Мигел Ауристо Бланко избира драматичен край за собствената си история - със зареден пистолет в ръка съзерцава залеза от прозореца на луксозния си дом и прави последна равносметка; мистичният полъх на вятъра, който придружава мислите му, идва всъщност от скъпата климатична инсталация, а и душевният уют, който проповядват книгите му, произтича май от уюта на заможния му бит, но писателят е тъй вглъбен в себе си, че не забелязва това. Животът е безсмислен, гаден и жесток, ерго, прочутите романи на прославения Мигел Ауристо Бланко са гигантска лъжа, от която той публично ще се отрече с фатален финален жест. Досадна пречка към тази героична стъпка му създава само думата “ако” - ако не беше скован от панически страх да натисне спусъка.

Извън културно-критичния аспект, писателската тема не е натоварена с други субстанциални внушения. Обратното, оставя впечатление, че обслужва главно играта с формата. Келман владее като че ли всичко: от точната поанта, гега, просторечивия диалог и приповдигнатия стил до предметната символика и драматичната извивка, от съспенса до рефлексията, сатирата, пародията, гротеската. И какво ли още не - дали читателят ще е заинтригуван от работилницата на литературното произведение, не играе първостепенна роля в изграждането на авторовите стратегии. Но че самият автор изпитва удоволствие да я демонстрира, е очевидно. Суверенните му етюди по формална сръчност не са все пак напълно самоцелни - покрай тях Келман скицира жития и отношения в постмодерния свят. С това, от друга страна, се и изчерпва по-дълбокото значение зад играта.

Историите, които се случват с обитателите на днешния свят, изглеждат странни, невероятни. И объркващи - въвличат в чудноватото битие на хора с менливи идентичности и атрофирало чувство за ориентация, в трудно проходимия лабиринт на една култура, която като че все повече размива границите между автентично, идентично и фиктивно, между илюзорно, виртуално и реално.

От приплъзване в други сфери и други животи не е предпазен и авторът. Може би точно затова тъй категорично не иска да предоставя нищо на случайността. Издателско-рецензентската предистория на неговия кабинет от истории подсказва, че е готов ако не точно да дирижира, то все пак да направлява съдбата на собствената си творба. Келман като двойник на Келман: писателят като критик, литературен агент и интелигентен мениджър на писателя?

Усърдието, във всеки случай, дава резултат. Скокът от лабораторията в ранг-листата е налице - още първата седмица след излизането му романът “Слава” оглави бестселърите в класацията на списание “Шпигел”. През втората слезе на трето място.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.02.2009, № 2 (111)