Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАСРЕЩНО ДВИЖЕНИЕ

Бисерка Рачева

web

Джулиан Барнс. Предчувствие за крайСмъртта често оставя след себе си неразкрити тайни, но понякога и единствено тя може да отключи тайната на нечий живот. Към такова разкритие настройва последният роман на Джулиан Барнс „Предчувствие за край“.

Почти всичко, което през последните години Барнс е публикувал, е свързано по някакъв начин с размисъл за края. В неговата възраст (66) това едва ли е изненадващо, още по-малко необичайно за човек, изгубил близки хора; изпитал, иначе казано, остротата не само на болката, а и на мисълта за неизбежния завършек на собствения си живот. Есето „Няма нищо страшно“ (2008) рефлектира страха от смъртта, като се връща към спомена за починалите родители, късите разкази в сборника „Пулс“ (2011), посветен на съпругата (Пат Канава умира през 2008 г. от тумор на мозъка), варират темата за трудната раздяла.

Следите на Танатос са осезаеми и в „Предчувствие за край“. Само че тук те сочат далеч не само финалността на човешкия живот. С повествователен ход, който припомня, че изтънченият интелектуалец Барнс е също тъй автор на няколко кримки (публикувани през 1980-те години под псевдонима Дан Канава), тези следи са превърнати в интригуващ повод за разследване на потулена истина, на конфузна история, лежаща в миналото и разпростираща тъмна сянка върху един наглед безсенчест живот.

Преди смъртта идват спомените и те се изтръгват от улегналата памет на улегналия историк в пенсия Тони Уебстър неочаквано - както неочаквано е завещанието, което получава; то му отрежда дребна сума пари и дневника на бивш негов приятел, самоубил се на младини. Внезапното наследство хвърля наследника в смут: то му е оставено от жена, която е виждал веднъж в живота си, в чийто дом е прекарал преди много години един угнетителен за самочувствието му уикенд и чието лице почти напълно е забравил; придружителното писмо не разплита, а още повече заплита загадката; на всичко отгоре, макар да е определен за законен притежател на дневника, Уебстър не може да се добере до него. Това разпалва интереса му, нещо повече, взривява привичното му равновесие, желанието на всяка цена да получи мистериозния документ обсебва целия му - до този момент уютно-гладък - живот.

„Предчувствие за край“ започва обаче не със странното завещание, а с кратко изброяване на откъслеци от спомени за лежащото 40 години назад минало и с уговорка, че онова, което в крайна сметка си спомняме, не винаги е същото, на което сме били свидетели. Това е началната от поредица сходни уговорки в историята, чийто герой и разказвач от първо лице се впуска в трудно и в последна сметка безнадеждно издирване: опитва се да открие каква роля е играл в трагедията, сполетяла някога приятеля му и момичето, с което е имал първата си любовна връзка.

Ти пак не проумяваш, никога не си могъл и никога няма да проумееш - гласи унищожителното заключение на Вероника Форд, някогашната му краткотрайна и злополучна любов. Именно тя е задържала и отказва да даде дневника, завещан му от майка й и съдържащ ключа към мистерията. И докато бомбардира Вероника с електронни писма и безплодни увещания, Уебстър няма друг избор, освен да се разрови в спомените си и да търси детайли, скрити следи и намеци за онова, което (може би) се е случило.

Само че връщането към миналото в късна възраст, когато човек вече е построил зданието на своето Аз, изтъкал е платното на живота, вярванията, представите си какво е или какъв е бил довчера, е рисковано начинание. То може да преобърне картината, която си е нарисувал и в чиято истинност е бил твърдо убеден. Централният проблем на историята, сър, е този за субективното спрямо обективното тълкуване; за да разберем точно версията, която ни представят, трябва да знаем историята на историка. Тони Уебстър сякаш мимоходом се сеща за тези думи, които придобиват особен смисъл в собствената му история. Той цитира Ейдриан Фин - автора на мистериозния дневник, някогашния съученик и приятел, чийто бляскав ум, зрялост и чувство за отговорност толкова са го впечатлявали в ученическите дни. Опитвайки се отново, сега вече от дистанцията на времето, да изясни причината за самоубийството му, Уебстър продължава да смята, че то е било дълбоко премислен, рационален, едва ли не геройски акт. Впоследствие обаче се оказва, че цялата му визия за Ейдриан е може би погрешна.

Julian Barnes: The Sense of an EndingНесъответствия започват да се провиждат и във версията за собствения му характер; според нея младият Тони Уебстър е неизпъкващ, миролюбив и умерен във всичко човек, болезнено изживял провала си с капризната, неразбираема Вероника, ала после успешно изхвърлил от историята на живота си както самата нея, така и последвалата й, не по-малко болезнена за самолюбието му връзка с Ейдриан. Колко надеждна обаче е паметта, щом епизод като този остава десетилетия наред изтрит, зачеркнат, едва ли не завинаги изличен от нея? Колко устойчиво е влакното, от което са изплетени спомените? От първата страница на историята и уговорката за възможното несъвпадение между спомен и свидетелство разказвачът всъщност все по-ясно и все по-често сигнализира съмненията си в сигурността на онова, което си спомня или е в състояние да си спомни. Тези съмнения са артикулирани в изрази, напомнящи свидетелски показания: „Сега вече не мога да потвърдя това“, „Не бих могъл да се закълна в същото, ако ме подложеха на кръстосан разпит“, а към финала кулминират в недвусмислени признания: „Преувеличавам“, „Не представям вярно нещата“.

В първата част сякаш между другото, в броени страници, с лекота и поразителна точност е скициран портретът на жадни за книги, жадни за секс и възпитани в морални ограничения тийнейджъри във време, когато - да, 1960-те години са настъпили наистина, ала само за някои хора, в някои кътчета на страната. В тази част разказът протича спокойно, без драматични извивки. Уебстър все още се чувства уютно в спомените си. Комфортът започва обаче да го напуска и се обръща в паника - във втората част, в която с постепенно заостряща се ирония истинността на мемоарната версия - стъпка по стъпка - бива подронена. В присъщия си елегантен стил Барнс успява да превърне това развитие в напрегната и драматична интрига. Склонила да преговаря с Тони, Вероника му разкрива - „на час по лъжичка“ - само толкова, колкото още повече да засили съмненията и да разпали до крайност желанието му за цялата истина.

Леки - като лист хартия - са понякога вините, които волно или неволно си навличаме, които може би знаем, но не признаваме, или пък узнаваме и признаваме прекалено късно. Свидетелство за вината на Тони Уебстър в историята на неговата уж невинна младост са страница от дневник с кодирано съобщение и старо писмо, в което той разпознава собствения си почерк, ала прочита нещо много по-различно от онова, което навремето е мислел, че е написал. Решаващата връзка между тези два документа остава обаче все тъй неясна за него; той не проумява. И ако не само недосетливост, а нещо друго му пречи да разплете докрай загадката на случилото се, да разчете все тъй мъглявия отпечатък на своята виновност, какво все пак е това друго нещо?

„Предчувствие за край“ е допитване до себе си, изящно поднесен размисъл за това какво животът прави от нас и какво ние правим от живота си; колко и какво действително знаем за себе си, възможно ли е изобщо да разберем какви сме и какъв е бил животът ни, след като споменът е тъй ненадежден водач в обиколката ни из него? Деликатно, но недвусмислено разказът ни насочва обаче и към онова, което може да се нарече „насрещно движение“ - движението на ума срещу капаните на спомена, отвеждащи встрани от истината. Търсенето й може да се окаже безплодно или - още по-лошо - да се натъкне на стари рани, които при допир изведнъж отново започват да болят. Откъде са се взели, кой е отговорен, за какво?

Романът на Барнс е не по-обемист от кратка новела, ала успява по удивителен начин да отсее цялото скрито зърно, да разнищи цялата съкровена тъкан, съставяща човешкия живот. Изтънчената техника, чрез която постига това, е видна например в пределно сгъстеното (три страници!) изложение на Тони Уебстър за 40-те години от живота му между студентската младост и навлизането в пенсионна възраст: един привидно лековато бъбрив монолог, обговарящ биографични фрагменти и издаващ в начина на поднасяне възлови зависимости, слабости на личността и характера.

Представата, която някой години наред е носил за себе си, може да се окаже измамна - както измамен е споменът, чието иманентно свойство е това, че без видима логика, по свой избор отсява сегменти от станалото. Споменът пропуска, иначе казано, неща от потока на случилото се и допуска или извлича до най-горния пласт други, превръщащи се вследствие на този неосъзнат механизъм в (непотвърдена и приблизителна) „истина“. Пукнатините в огледалото на миналото стават обаче видими, когато истината на спомена бъде сверена с другата истина, тази на пропуснатите сегменти. И колкото повече пукнатини започва да забелязва Уебстър в своето „задно огледало“, толкова по-неудобни, щокиращи стават догадките за измеренията на неговата някогашна, тъй дълго дори и неподозирана вина.

Процесът, който Барнс описва - концентрирано, завладяващо, със съвършено умение, - е този на реванша, застигащ в някакъв момент живота ни, когато „забравените“, отхвърлени, потиснати сътресения от миналото си връщат, разклащайки устоите на зданието ни от представи за самите нас. Страхът от болката, от повторение на вредата или раната, която нещо или някой някога ни е причинил, тласка към свръхпредпазливост, кара ни - почти неизбежно и всъщност напълно логично - да търсим самозащитни механизми на оцеляване, механизми, на всяка цена изключващи болката и риска. Точно такава обаче е същинската история на Тони Уебстър - история на човека, който всячески се стреми да избегне евентуалните щети от досега с другите и тъкмо поради това пропуска шанса да изживее себе си; човека, когото преди залеза на неговия уж напълно овладян живот миналото застига - като безумно втурналата се срещу течението река в един далечен спомен. Образният и повтарящ се мотив за нарушаващата сякаш собствения си закон природа визира завръщането на изтласканото, но и безумната екзистенциална надежда, че поне за миг можем да върнем времето назад, за да не сторим този път онова, което някога сме сторили.

Оригиналното заглавие „The Sense of an Ending“ е заимствано от едноименната студия на Франк Кермод върху многообразните зависимости между фикция, време и апокалиптични трусове (1967). Кермод анализира как писатели реагират на сътресенията на своето време. Барнс изследва паралогизмите, които човек „наслагва“ върху потиснатите, непревъзмогнати сътресения на живота си. И предлага история с отворен край.

„Предчувствие за край“ ни казва нещо, което по принцип знаем, ала рядко действително осъзнаваме: пишейки историята на своя живот, неминуемо пречупваме станалото през своята субективна решетка; предаваме версията за делата на субекта през тълкуването на субекта. Точно по тази причина обикновено изпускаме неща, в повечето случаи най-неприятните, лошите - онези, които не свидетелстват в наша полза. После времето върши своето: изтрива ги, те биват заличени и собствената ни версия става единствена, дефинитивна, окончателна - стига само всичко да мине по мед и масло, стига само да не се появят мистериозни свидетелства, които да я опровергаят. Както установява Тони Уебстър: Животът продължава, докато свидетелите му оредяват - онези, които са могли да оспорят описанието ни, да ни напомнят, че този живот не е бил нашият, че е бил всъщност само историята, която сме разказали за живота си.

Чувството, което вдъхва подобна констатация, едва ли е утеха; по-скоро - огромно безпокойство, ала поне донякъде и принудително помирение. Кой може да бъде винен за това, че опитвайки се да разкаже себе си, се е оказал недостоверен разказвач? Какъв избор изобщо има? - Освен поне да не изключва мисловното усилие, мисловното движение на съмнението срещу приспивно-еднотонния поток на самозаблудите.

Прелиствайки български интернет-отзиви за романа “Предчувствие за край”, публикуван от издателство “Обсидиан” в превод на Любомир Николов, попаднах тук и там на думата “старомоден”. Почувствах се, трябва да призная, малко неловко: явно собсвеното ми разбиране за стойностна литература не е в крак с времето. Не мога само да си обясня откога все пак и защо в този наш съвременен свят на надвластващи всичко борсови курсове, финансови интереси и галопиращи кризи, в който едва ли не само ценните книжа все още са ценност, а човекът е сведен до обезценяваща се “икономическа стойност”, въпросът: „Познаваме ли се? Какви сме всъщност?“ звучи в ушите на - колцина? - тъй неадекватно, ненавременно, демодирано.

 


Джулиан Барнс. Предчувствие за край. Прев. Любомир Николов. София: Обсидиан, 2012, 170 с.
Julian Barnes: The Sense of an Ending. London: Jonathan Cape, 2011, 150 pp.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2012, № 3 (148)