ПОРТРЕТ НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ЗАСТАРЯВАЩ МЪЖ

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Изящен роман-миниатюра, безшумен шедьовър с неуловим дискретен чар - единодушни в преценките си са критиците за книгата на Валтер Капахер "Дворецът на мухите" (2009).

Неведнъж се беше оплаквал, че от войната насам моливите вече не са същите. Това гениално просто изречение придобива невероятно дълбок смисъл в романа на Валтер Капахер, озаглавен "Дворецът на мухите". Лицето, което се оплаква от моливите, е писателят Х., отбил се инкогнито в гранд хотела на курортен градец. Персоналът е дискретен, но за никого от гостите не е тайна, че мълчаливият, изискан господин на средна възраст е прочутият Хуго фон Хофманстал.

Въпросният гранд хотел отдавна вече не съществува; в началото на миналия век се е издигал в тогава още известния курорт Бад Фуш, разположен в планинските околности на Залцбург. Не се знае дали днешните жители на Бад Фуш са чували за зимната градина на хотела, присмехулно наричана Fliegenpalast, Дворец на мухите. Исторически доказан, затова пък, е фактът, че през август 1924 г. в гранд хотела за десетина дни отсяда Хуго фон Хофманстал. Навършил 50-та си година, писателят е с разклатено здраве, изживява тежка житейска и творческа криза.

Биографите не са успели детайлно да документират краткото пребиваване. За щастие. Иначе празнината едва ли щеше да е запълнена с тъй деликатно въображение, тънък усет за фактите, атмосферата и стила на живот, с тъй виртуозно слово и дискретна вещина. Валтер Капахер е написал исторически роман за поета, драматурга, либретиста и създателя на виенския модернизъм Хуго фон Хофманстал (1874-1929). Само че историческият пълнеж и сривовете на епохата играят в този роман второстепенна роля. На преден план е поставена личната, вътрешна катастрофа.

Точно както в изречението с моливите, най-важното в книгата за десетте дни от живота на Х. е скрито зад наглед невзрачна простота. Битието му в Бад Фуш е сякаш безпроблемно. При лошо време остава в хотела и се опитва да пише. Ако барометърът сочи добро време, се разхожда в местността, която помни от щастливата си младост, когато вдъхновението го осенява едва ли не на всяка крачка и се излива в лириката, направила го някога тъй известен. Сега от разходките си се връща само със събраните камъни и поставил ги на масата в хотелската стая, си мисли: Отдавна трябваше да зная всъщност, че най-красивите фигури върху мокрия камък изчезват, още докато той изсъхва. Писането, приятелствата, предишните надежди, дори удивлението от толкова познатия му пейзаж - всичко пресъхва. Иззад благородното външно спокойствие надзъртат несигурност, болезнена ранимост, страх. Страхът е постоянният спътник на Х., както загатва още мотото на романа, заимствано от Т. С. Елиът:

Ще ти покажа страха в шепа пясък.

Случайните срещи с непознати отприщват за момент литературни хрумвания и после хрумванията са удавени в самоанализи и съмнения. Между фрагментите, които с усилие нахвърля, Х. е като парализиран. Всяка пътека, по която се движи, всяка случайна дума и стъпка го връщат към миналото. Имена и лица на известни хора, с които е общувал, се нижат в паметта му - задържат се за миг и после изчезват. Отлитат като неканените крилати пришълци в остъклената зимна градина, върху които погледът му понякога се спира, за да го върне отново към спомена.

Нищо особено - като че ли - не се случва в тази на пръв поглед недраматична книга. Само здравословното състояние на Х. - няколко припадъци вследствие на смущения в кръвообръщението, почти неизбежни за възрастта - внася известен смут в иначе уж нормалния делник. Но тъкмо вирулентното напрежение между външна безсъбитийност и вътрешно безпокойство съставя удивителната художествена и интелектуална дълбочина на романа. Валтер Капахер се придържа към най-важните биографични факти; чрез многобройните откъслечни реминсценции на своя герой успява дори да очертае в общи линии панорамата на живота му. Само че това, което го интересува най-вече, е не толкова лицето Хуго фон Хофманстал, колкото самосъзнанието на един застаряващ писател, започнал все повече да се съмнява в силите си, скован от страх, че въображението, вдъхновението, лекотата, с която преди е писал, са го напуснали. Интересуват го странното стесняване и застиване на духовното пространство за човека, който не може да надмогне разрухата на "света от вчера" - света, свързан със собствената му ценностна система, с блясъка и славата на младия му живот.

Не бях ли си създал име, без наистина да проумявам как стана това? Има моменти, в които ясно разбираш, че вече нищо няма да е такова, каквото е било преди...

Предпазливо Валтер Капахер сондира света на Хофманстал. И съумява да постигне нещо по принцип трудно постижимо: съумява да съчетае максимална вярност към документалния факт с фикционален оглед на вътрешното състояние. Романът улавя, иначе казано, неуловимото - изплъзващия се, сложно нюансиран мисловно-психически свят на един човек, който усеща, че времето го подминава, и започва да живее почти изцяло в миналото. Авторът не поставя диагнози, не дава оценка за своя герой - просто описва действията, настроенията, веригата от спомени, мислите, навиците му, въображаемите и реалните му разговори с лица; не пропуска склонността му да пише писма, нито пък факта, че забележителен дял от наследството на Хофманстал са неговите фиктивни писма, между които тези на "Завърналия се" и знаменитото "Писмо на лорд Чандос до Френсис Бейкън". Виртуозността, с която от едва доловима, леко иронична дистанция са имитирани стила на Хофманстал и естетизма на fin de siecle, тънкото чувство за детайла и настроението съставят част от стаения меланхолен чар на тази книга.

Не е нужно човек да е непременно познавач на Хофманстал, за да се почувства привлечен от нея. Трудно ми е да приема аргумента, че многобройните исторически реалии и имена - от Рилке, Алтенберг, Георге, Щницлер до Алма Малер или Рудолф Борхарт - са препъни-камък за възприятието на несведущия в епохата. "Дворецът на мухите" докосва и без специални познания "кой кой е". Това е далеч не само исторически роман за писателя Хуго фон Хофманстал. Това е една превъзходно написана, ненатрапчива и дълбоко човешка история - за лутаниците, съмненията, кризата, неумолимия залез на един живот, колкото неповторим, толкова и ограничен от рамките, в които го поставят възрастта и времето.

На какво още бих могъл да се надявам? - гласи един от последните въпроси на Х. в романа. Онова, от което най-силно се нуждае, Another Go, както го формулира почти случайно попадналата му книга на Хенри Джеймс - нов подтик, ново начало, - не му е дадено. Старостта подкопава изкуството; когато тялото е постоянно неразположено, слаба, в последна сметка и невъзможна става утехата в поезията, живописта, музиката. Всичко изтлява, всичко изсъхва. Остава само безнадеждното желание да се върнеш към състоянието, в което си се чувствал така добре преди. Това осъзнава умореният Х., който на два пъти цитира едни и същи терцини от ранната си поезия, - явно не поради недоглеждане на автора Капахер, а като типична за възрастта забрава на сегашното и памет, кръжаща само около лежащото по-далеч в миналото. Приликата с героя на Хенри Джеймс от "The Beast in the Jungle", който едва в края на живота си прозира в какво се крие причината за провала му, е явна. Че Х. неволно посяга към книгата на този писател и то само защото последният е брат на психолога Уилям Джеймс, е една от елегантно ироничните поанти в разказа.

Болка и отчаяние, чуждост в своето време и разяждаща несигурност - от тягата на меланхолията, която те създават, читателят или поне читателят във възрастта на Хофманстал трудно може да се отърси, затваряйки последната страница на тази книга. Но пък и трудно може да подмине специфичния, тънък комизъм в редица сцени, меката ирония, с която авторът рисува объркващите, конфузни неволи на стареенето - физически и духовни.

Нищо особено, казва Х. във финала, резюмирайки с краткото изречение своя моментна заблуда на сетивата. Тъкмо в привидната лекота, с която Капахер описва уж незначителното, се крие поетичната сила на неговия роман.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015