Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТ АНКЛАВА НА СПРЯЛОТО ВРЕМЕ

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

В книгата си "Кукувиците от Велика Хоча" (2009) Петер Хандке изненадващо влиза в ролята на репортер - и също тъй ненадейно е принуден да изостави журналистическата форма. Репортажът за пътуването му до едно сръбско село в Косово преминава в носталгично-поетичен разказ, свързан с литературна традиция, за която авторът може би не си дава сметка.

Хандке пак го направи, съобщава Австрийската осведомителна агенция с тъй сензационен тон, сякаш отваря дума за някой от видео клиповете на "Бритни Спиърс" с разголен пъп: "Oops! I did it again!" Но какво пак е направил Хандке? Посетил отново Балканите, отбил се в Косово с намерение да опише страната и хората.

Петер Хандке - славата на рок-звезда в литературата изглежда продължава да му се лепи - представя поредната си книга. Този път, за разнообразие, превъплътен в ролята на репортер, който се зарича непредубедено да разказва за своя обект и да не издава присъди, нито отрицателни, нито положителни. "Кукувиците от Велика Хоча" се казва произведението, подзаглавието му е "послепис" и за разлика от символичното заглавие, е по-прозрачно. Авторът хвърля поглед към миналото; бъдещето все още не е настъпило, но знаците му ясно се четат. Хандке се връща към сръбския анклав в южната част на днес вече независимо Косово - в изолираното, охранявано от международните мироопазващи сили село Велика Хоча са останали да живеят не повече от 700 души, главно стари хора.

След края на войната през 1999 г. във Велика Хоча се отбива британският историк Тимъти Гартън Аш; местна старица го отпраща с думите: Върви си, откъдето си дошъл! Такива като теб постоянно се мъкнат тук, зяпат ни десетина минути, като че ли сме животни в зоологическата градина и после се омитат.

Между другото, като че напук на тази подкана, пак от края на войната насам анклавът е "на мода" сред западните журналисти - за него са написани купища репортажи. Нищо чудно, че Хандке, известен с гневните си, често и основателни нападки срещу съвременните информационни медии, избира същата журналистическа форма - с ясно декларираното намерение да покаже как може да изглежда по-добрата, непреднамерена, синтактично и фактологично коректна журналистика. С изключение на няколко дребни заяждания, включително с кореспондентка на "Шпигел", окачествила в репортажа си Велика Хоча като "крепост на престъпници", текстът на "Кукувиците..." остава чужд на полемиката и яда. Проникнат е по-скоро от скептицизъм и непреодолима носталгия.

Послеписът се отнася до последното пътуване на Хандке в Косово. Предишното е по Великден 2007-ма година, когато писателят дарява на Велика Хоча 50 000 евро - парите от берлинската алтернативна награда "Хайнрих Хайне", учредена и връчена му от частни лица, след като през 2006 г. той отказа да приеме наградата "Хайнрих Хайне" на град Дюселдорф - номинацията му за нея беше публично оспорена заради неговото застъпничество за бившия сръбски президент Милошевич. През 2008-ма година, пак по Великден, авторът отново се отправя към Велика Хоча, с двама придружители: известния бонвиван (един вид безделник и понявга лозар, както и още по-понявга художник) Златко Б. и младия сръбски писател Ранко.

Мотивите си за репортажа, наречен "Кукувиците от Велика Хоча", Хандке обяснява така: За разлика от преди, исках не просто да присъствам, съпреживявам, наблюдавам и слушам. Тласкаше ме порив обстойно, тъй да се каже систематично да разпитам едного или другиго в сръбско Косово и да запиша отговорите. Само че с отговорите не му провървява - местните хора не се поддават на класически интервюта; от разговорите репортерът научава, че "тук всичко е спокойно" и също тъй, че "войната продължава". Научава още, че по време на войната местният поп се побъркал и започнал да разговаря само с петлите и пощенските гълъби, но впоследствие разумът му се възвърнал. Някакъв старец пък проклетисва любопитния пришълец-разпитвач с думите: Какво търсиш тук? Дявол ви взел, чужденци недни! Във всеки случай авторът твърде скоро забелязва, че на систематичните му въпроси жителите на Велика Хоча дават схематични отговори и по тази причина зарязва бележника. Отдава се на впечатленията. Така вместо желания репортаж, се е получил "послепис" в безпогрешния маниер на Хандке: импресии, случки и сцени, запечатани от един меланхолик. Поетично описание на отминалото и безвъзвратно упадащото.

От защита на националистическа Сърбия тук все пак трудно ще открием следа. Масовите убийства, извършени от сърбите в Сребреница са назовани, също както несправедливостта, която понася сръбското малцинство в Косово. Само че Хандке си остава Хандке. На коя страна отдава безусловната си симпатия, личи и в дребни детайли от рода на този, че педантично се вглежда в новоиздадени карти на Косово и не пропуска да отбележи, че сръбските църкви и манастири са заличени в тях. Вярно, че е започнал да се отнася по-скептично към фактите, но не се е отказал от навика си да идеализира. Неговата Сърбия винаги е била повече поетическа, отколкото политическа величина - един вид визия, един вид метафора и копнеж по митична страна, свързана с представите за волност, природна красота, духовност, емоционална съпричастност, пълнота. По същия начин Косово, респ. Велика Хоча, в този опит за репортаж е един вид частен поетически идиом на Хандке, назоваващ последните останки от мита: да речем, обущарят, който вече не прави обувки, съхнещите лозя, останали без грижовен стопанин, хлябът, който вече не е тъй вкусен, защото не е изпечен в старите фурни. Или пък, столовете от стария киносалон, поставени в импровизираната нова кръчма и носещи спомена за митичното време на нявгашния съдружен живот, докато самата кръчма е всъщност ламаринен контейнер, в който се отбиват неколцина старци и който носи ироничното название "Рамбуйе".

Не е изключено, разбира се, да се намерят критици, които ще възроптаят - по стар навик, вече почти ритуален при всяка книга на Хандке, свързана с бивша Югославия. Било защото няма да им се хареса това, че авторът не заклеймява изрично престъпленията на сърбите над албанците, било защото ще установят, че неговите картини от Косово представят една безвременна, почти недействителна страна - страна, чиято политическа реалност остава де факто неотразена и страна, конструирана главно от настроенията и усещанията, с които описателят й я свързва. Само че евентуалният критически щурм ще е излишен. По-внимателният наблюдател отдавна трябва да е наясно, че политическите изявления на Хандке за бивша Югославия и за днешна Сърбия не трябва да се вземат насериозно.

Склонността да се идеализират, опоетизират или митологизират собствените представи за нещо чуждо, което тъкмо поради чуждостта си става удобно за проекция на неосъществени/неосъществими копнежи, не е новост в литературата. Точно такъв феномен наблюдаваме, например, в края на 19. век при Рилке и неговата поетична визия за Русия и възхода на източната в противовес на западната култура - визия, която напълно пренебрегва деспотичната политическа реалност, въпреки знанието за нея. Но и преди Рилке немскоезичната литература изобилства с подобни примери, включително що се отнася до образа на Сърбия в нея. Митотворческата интерпретация, митичното надграждане върху видяно, преживяно, чуто в чуждата страна се среща особено често в пътеписите от 19. век.

Вероятно без да го осъзнава и със сигурност без да го желае, Хандке се вписва в забравена сърбофилска традиция на немскоезичните писатели от епохата още на братя Грим, чийто интерес към сръбския фолклор поражда на времето истинска литературна мания. Във всеки случай, най-късно от началото на 19. век редица, днес напълно неизвестни, немскоезични писатели пътуват по Дунава, Дрина и Морава, пишат съчинения и превъзнасят тогава още екзотичните за тях сръбски земи, без оглед на политическите отношения, царящи по същото време в същите тези земи. Прехласват се по онова, което виждат, и още повече по онова, което им се струва, че виждат в хората, пейзажа, природата. И тъй като изключват онова, което би загрозило поетичната им представа, са убедени и с къде изкусни, къде по-прости литературни средства внушават, че само в тази страна горите са тъй гъсти и зелени, шепотът на вятъра тъй примамливо-загадъчен, полята тъй безкрайни и гроздовете тъй натежали от сладост. Притурят идилични впечатления към литературния мит.

Един от тези писатели е пруският офицер Ото фон Пирх, пребивавал в Сърбия през есента на 1829 г. Времето е размирно, белязано от кръв и насилие; водачите на селското въстание срещу османите са заграбили властта, княз Милош безпощадно преследва и избива враговете си. Ото фон Пирх не отваря нито дума за това. По повод обемистия му пътепис за Сърбия покойният белградски германист Зоран Константинович пише: За този образован и умен офицер истинските политически отношения, борбите за власт, броженията, произволът и деспотизмът в никакъв слуай не са били тайна. Но каква е неговата позиция? Осъжда ли, критикува ли, опитва ли се да подобри нещата? Нищо такова. Той заема извисената позиция на писателя. Изцяло се изолира от реалните събития.

Разказах тази неразказана земя, пише Хандке за своя принос в немскоезичната литература за южнославянските Балкани; като журналистически литературен портрет на хората и живота в сръбския анклав в независимо Косово анонсира издателство "Зуркамп" книгата "Кукувиците от Велика Хоча". Но анонсът е неточен. Хандке отново разказва главно себе си. Велика Хоча остава неразказана - и все пак поетичните описания привличат интерес към това затънтено, като че на край света, място. Странно наистина, че кукувиците, които почти напълно са изчезнали в някои части на Европа, сякаш вкупом са се зарекли да се събират тук - дали пък и за тях времето в този край е спряло да тече?


Peter Handke. Die Kuckucke von Velika Hoca. Eine Nachschrift. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 2009, 99 s.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015