ЕКСПОНАТИ ОТ СВЕТА НА ИЗГУБЕНАТА ДЕВСТВЕНОСТ

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Литературна фикция за необикновената колекция на необикновен колекционер и критичен опис на бита и двуличието на една култура - романът на Орхан Памук "Музей на невинността" обглежда следите на любовта, щастието и спомена.

Недалеч от Босфора, в Бейоглу, европейската част на Истанбул се намира къщата, която Орхан Памук е закупил преди няколко години. Сградата е още в ремонт, но след време в нея ще се помещава частният музей на писателя¹, неговата колекция от битови предмети, принадлежали някога на семейството му и запазили отпечатъка на времето, културата и порядките в турското общество. Че Памук сериозно се е вживял в ролята си на куратор, доказва и новата му публикация. Преди да е станал реалност, "Музеят на невинността" вече привлича любопитни "посетители" - като литературна фикция. "Музей на невинността" е последният роман на Орхан Памук и предисторията на романа тръгва точно от старата къща край Босфора.

Хрумна ми да напиша разказ, чието действие се развива в тази къща, която искам един ден да превърна в музей. После се замислих какви да са експонатите. И реших да напиша роман за тези експонати, като разкажа историята на влюбен мъж, който е обсебен от любовта си.

Историята на влюбения мъж е разказана в първо лице, макар че думата "история" не съответства точно на онова, което романът в действителност поднася или което сме свикнали да свързваме с този жанр. Подобно на автобиографичната книга на Памук "Истанбул", това произведение пренася читателя в сферата на спомена - и по сходен начин превръща материалните следи от миналото в обект на разказ и размисъл; само че в "Музей на невинността” паметта за миналото е съсредоточена, не както в "Истанбул”, в документални снимки, архитектурни паметници и писмени свидетелства, а в битови предмети - прозаични, невзрачни, незабележителни, често кичозни като порцелановите статуетки, принадлежали някога към украсата на "модерния дом". Или утилитарни - като чашата за кафе, която след като е излязла от употреба, забутваме в килера, защото в последния миг някак ни домилява да я изхвърлим на боклука. Историята в "Музей на невинността" е навързана с историята на обстоятелствата, превърнали вещите в незаличим спомен. И с капризите на въображението, което по особен начин отсява субективната ценност на вещта.

Човек неволно се сеща за дребния битов детайл в романа на Марсел Пруст "В търсене на изгубеното време" - бишкотата, потопена в липов чай, която внезапно отключва потока на преживяното, отприщва живота на спомена. Делничната вещ и отключеният спомен са съставките, които играят централна роля в романа на Орхан Памук. Книга, която прилича на обемист каталог, описващ разточително и с нежна меланхолия вещите - съхранените живи следи на един изчезнал свят и на една любов. Кемал и Фюсун, богатият млад мъж и бедната далечна родственица са героите в любовната мелодрама - банално-трагична, напомняща на моменти "сапунена опера", на моменти, точно обратното, четяща се като пародия на илюстрованите романи и сладникави любовни филми, залели Турция през 70-те години на миналия век - във вид на доморасла имитация на западния свят.

За какво всъщност разказва този роман? За фетишизма на нещастния влюбен, който търси утеха в еротичния досег с угарките, запазили мириса от устните на изгубената любима? За психограмата на колекционера, на събирача по неволя, робуващ на маниакална страст? За любовта и непогасващото щастие на спомена, че е изпитал щастие? Или може би за двойствения морал и мелодраматичните извивки на едно общество, което външно се еманципира, усвоява битовите вещи, предметния свят на модерното време "по западен образец" и в същността си остава консервативно, традиционно, патриархално, сковано от поведенческите норми на исляма? Общество, в което сексът преди брака се смята за "позор”, но същевременно се "опрощава", стига само младата жена, изгубила девствеността си, да бъде отпосле венчана.

След кратката си афера с Кемал, Фюсун е венчана - за друг. И тъй като не може да има жената, която желае, Кемал започва маниакално да събира вещите, свързани с нея - чаши, порцеланови статуетки, носни кърпички, гребени, шноли, безброй угарки от любимите цигари на Фюсун. Осем години той е почти ежедневен гост в дома ѝ; за да може да я вижда, финансира филмовите проекти на съпруга ѝ, поощрява амбицията ѝ да стане актриса, помага на родителите ѝ. И почти като в ритуал - при всяко посещение отнася със себе си някой от бъдещите експонати на бъдещия си музей. Експонатите на спомена, които заедно с копнежа по щастие се превръщат в своеобразно свидетелство за времето и страната, на чийто фон се разгръща историята на Кемал и Фюсун. Или може би по-точно - историята на Кемал, защото в по-голямата част от романа любимата на героя присъства не като реално лице, а като припомнен от фетишите образ на въображението.

Като израз на страст и обсебеност любовта на Кемал е общочовешко чувство. Това че тази любов трае тъй дълги години, е може би донякъде нетипично, но във всеки случай и много свързано с характера на региона, с Истанбул и изобщо с тази част на света, казва Орхан Памук в интервю за романа.

Между другото, авторът също се появява в романа - веднъж епизодично, като гост на злополучния, по-късно разтрогнат годеж на Кемал с жена от неговото съсловие, и втори път като писателят, комуто героят поверява подробния опис на обстоятелствата, при които е трупана и съхранявана неговата колекция. В последните страници на "Музей на невинността" - точно като в коментиран каталог - Орхан Памук помества индекс на реалните и фиктивните лица, които се споменават в романа му. Неговото собствено фигурира в индекса на фиктивните. Любопитна закачка, която явно няма за цел да обърка читателя. Вероятно иска по-скоро да му подскаже, че е излишно да търси в "музея на невинността" паралели с житейската биография на автора. Паралелът, към който Памук насочва, не е и само този между романа и музея, колкото и убедително писателят да настоява, че същинската им цел била една - да разкажат спомените ни колкото се може по-откровено и по такъв начин да превъплътят нашето щастие в щастие за другите.

Писането за мен винаги е един вид бягство. Същевременно аз анализирам нещата, от които бягам в делника, толкова по-точно, по-философски и по-дълбоко. Хората имат повърхностно разбиране за бягството; смятат, аха, щом е поставен под натиск, значи, той бяга от политиката. Но не е така. Всичките ми романи в основата си са политически. А иначе, да, признавам, на пръв поглед новият ми роман е нежна любовна история.

БЕЛЕЖКИ

1. Музеят на Орхан Памук беше официално открит през 2012 г., б.а. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015