БРЕМЕТО НА ПУБЛИЧНОСТТА

Бисерка Рачева

web | Изчезващи сфери

Радикалността се смята за привилегия на мъжката литература, докато в женската не се приема, минава за непозволена. Елфриде Йелинек отдавна е усвоила неудобството на непозволената привилегия.

Някои я смятат за невротична - заради безпощадността, с която оголва скритите механизми на обществото, показвайки абсурда и прилепчиво-заробващата сила на клишетата, с които то си служи. Заради това, че без задръжки излива гнева си срещу деформациите в австрийския обществен, политически и частен живот, подобно може би само на Томас Бернхард преди нея. И още повече, защото го прави със саркастичен, злъчен, остро провокативен, яростен тон. Едва ли има друга авторка, която да е внасяла тъй дълбок смут и да е предизвиквала тъй противоположни мнения за себе си. Авторка, която почти всички познават, мнозина оспорват и малцина наистина са чели.

През октомври 2004 г., когато Нобеловият комитет присъжда на Йелинек най-голямата литературна награда, в Австрия това известие се посреща едва ли не с раздразнение. Внезапна световна слава за една "провинциална" писателка, която допреди е била по-скоро обругавана, защото е минавала за "възмутителна"? Политическите среди с видимо нежелание окачествяват наградата ѝ само като "признание за страната". Културният елит я приветства, малко са обаче тези, които изпитват искрена радост по повод високото ѝ отличие. В порядъка на принуденото признание се вписват медийни коментари от рода на този, че с избора си Комитетът искал просто да поизравни съотношението мъже-жени в списъка на носителите на наградата. "Коя е Елфриде Йелинек?" - заядливо пита един булеварден всекидневник, след което вече не хапливо, а откровено ясно си отговаря: "Eдна изненада за лошата малка Австрия".

Сънародниците трудно ѝ прощават скандалните текстове, феминистките позиции и най-вече обвиненията за безотговорното нежелание на Австрия да признае грешките на националсоциалистическото си минало. Онези, които отхвърлят Елфриде Йелинек, се дразнят вероятно най-вече тъкмо от радикалността на гледната ѝ точка. Очевидно не могат да се разделят с патриархалния навик да изключват радикалността и агресивността като атрибут на женската литература.

Не вярвам един мъж да е в състояние да си представи какво означава да принадлежиш към неравнопоставена, така да се каже, по-малоценна каста и непрестанно да ти отказват справедливото право на участие във властта. Не вярвам, че мъжът може да види света такъв, какъвто го виждат робите, подчинените. Жените, според мен, са свикнали доброволно да се въздържат от упражняване на власт. Не знам дали когато пиша, моят поглед е женски, но мисля, че размахът на писането ми произтича именно от това чувство за принудено отстраняване, за непълноценно участие. От друга страна, гневът, заложен в написаното от мен, в никакъв случай не е женски.

В книгите и театралните си пиеси Йелинек разкрива мъжките отношения на господство и власт, наложили се повсеместно. Светът, който описва, е белязан от похот, алчност, насилие, подчинение и злоупотреба с надмощие - една клетка от конвенции, в която тържествуват ритуали на ужаса и баналността. Езика Йелинек също причислява към инструментите на подчинението, срещу което се бори с неизтощима енергия. В тази битка на гнева всяко средство е уместно, всяко средство е приложимо и позволено - може би точно затова книгите на Йелинек примесват всичко: поезия и вулгарност, безумен комизъм и ужасна скука, извисеност и булевардна безвкусица, интелектуализъм и плоска тривиалност. Безкомпромисна в критиката си на цивилизацията, тя е точно толкова радикална и в ненавистта си към Австрия, към тъмната сянка на едно непреодоляно минало, което според нея продължава да тегне над настоящето. Не е чудно, че сънародниците ѝ не прощават яростта и преувеличението, с които една словесно тъй мощна авторка при всеки повод излага на показ омразата си към скритата, непризнавана язва на живота им. И е понятно защо в собствената си страна Елфриде Йелинек е повече и много по-често отхвърляна, отколкото признавана.

Изкуството за нея е ангажимент, заемане на обществено-политическа позиция. Същевременно в него тя търси и изпробва нови пътища за развитие на словото. Театралните ѝ текстове насърчават режисьори като Николас Щеман, Кристоф Шлингензиф, Айнар Шлеф към новаторски постановъчни решения. Текстовете на Елфриде Йелинек винаги носят огромен критичен заряд и същевременно никога не са изградени като политически памфлет. В несекващия словесен поток, изпълващ често страници без ясно доловима пауза и абзац, са вместени различни езикови нива и езиковите клишета на говорещите се самоизобличават, разкривайки по-дълбоките обществени механизми, които неволно, по принуда или целенасочено обслужват. Като в скандалната пиеса "Бургтеатър" (1985), "Бамбиланд" (2003) или пък в романа "Пианистката" (1983).

Елфриде Йелинек е носителка на повече от двайсет литературни и театрални награди, включително на най-авторитетните германски отличия за литературно творчество, между които "Георг Бюхнер", "Хайнрих Бьол", "Хайнрих Хайне". За "музикалността, вокалното изящество и изключителната словесна виртуозност на романите и пиесите ѝ" ѝ беше отсъдена, не на последно място, Нобеловата награда - въпреки несъгласието на един член на журито, който в знак на протест напусна Шведската академия.

Несъгласието, също както и признанието, съпъства Елфриде Йелинек. Може би точно защото двойствеността е присъща на творчеството и на личността ѝ. Представата за нея се свързва с неостъпчив феминизъм и политическа борбеност, същевременно - с вкус към скандалното и булевардното, с фетишизъм към модното и наклонност към тривиалното. Медийните ѝ изяви демонстрират самочувствие и плахост, учтива сдържаност и безпардонност, невъзмутимост и изненадваща, болезнена ранимост.

Да се представяш на сцената е своебразен начин да се скриеш. Всички онези, които смятат, че знаят нещо за мен, не знаят нищо, казва Йелинек. Никога не съм искала да бъда публична личност, не съм търсила тази роля, но все някой трябваше да свърши "черната работа". С "черна работа" писателката обозначава изобличаването на фалша и лъжите. В едно от редките си интервюта след Нобеловата награда тя отваря дума за това, че публичността ѝ тежи: измъчва я принудата да бъде не каквато в действителност е, а каквато другите очакват да изглежда. Единственото, което желае, е всъщност спокойствие. Тишина и вглъбение. Само че текстовете на Елфриде Йелинек, написани в тишината на вглъбението, са - поне досега - шумни и агресивни, те са акт на нападение и отбрана. Глождят съзнанието, създават мъчнотии на онези, които ги четат. Езикът им прилича на все по-изтънчен инструмент, на оръжие и дар, който посича.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2015
Бисерка Рачева. Изчезващи сфери. Варна: LiterNet, 2015