ГЕОГРАФИЯ НА СЪНОВИДЕНИЯТА

Бисерка Рачева

web

Отминало е времето, когато Петер Хандке минаваше за рок звезда на литературната сцена или един вид Ринго Стар на сериозната литература. Независимо от това, неговата склоннност да дразни и провокира трайно се е вклинила в публичното му амплоа. Петер Хандке очевидно няма нищо против размирната слава, сам я насърчава и сам я инсценира. Дори когато, както през последните години, около него сякаш цари необичайна тишина. Нарушена, да не забравяме от шумните дискусии около присъдената му през 2006 г. награда “Хайнрих Хайне” и демонстративния отказ да я приеме, след като номинацията му беше оспорена не по литературни, а по политически причини.

Творчеството му отдавна е международно признато, пък и вече доста обемисто, но с всяка следваща книга писателят като че ли отново търси ефекта на словесния хепънинг. Едни го смятат за позьор, други - за ексцентричен гений. За мнозина той е безспорна величина в модерната литература, за още толкова други - наивен идеолог, дискредитирал се морално с позицията си към бившия сръбски президент Милошевич. Австриецът от словенско потекло, някогашният фен на “Бийтълс” и “Ролинг стоунс”, скандално шумният автор на Обругаване на публиката (1966), оспорваният единак предпочита да афишира себе си като авангардист на словото. "Формата на моите съчинения винаги е нова и различна. Това е моята обсебеност, моят блясък и моето проклятие."

Формата на последната му книги е класическа. “Моравска нощ” рисува въображаемото пътешествие на герой, наречен Бившия писател, из “неговата” Европа; разказите за това пътешествие са поднесени, подобно на “Приказки от хиляда и една нощ” или пък на “Декамерон”, в определен отрязък от време. Поместени са, сиреч, в сходната повествователна рамка на разкази в разказа, разгръщащ се в затворено пространство. Бившият писател кани неколцина приятели в частната си лодка, на име “Моравска нощ”, сгушена в тръстиките край пристанището на Породин. Домакинът, завърнал се от пътуване из Европа, разказва за него на гостите си, които от време на време допълват разказа със свои свидетелства за неговите странствания.

Една гостилница в покрайнините на Виена играе в пътешествието централна роля, също както и сръбското селище Породин, разположено южно от Белград, на брега на Морава. Въпросната “Гостилница край гробището на безименните” е може би също тъй имагинерна, както Сърбия на Петер Хандке. Описвайки Морава и Породин, авторът очевидно има предвид нещо различно от онова, което сочи географската карта. За Хандке Балканите са състояние. Емоционална привързаност, която няма общо с произхода, историята, политиката; съпричастност, предопределена от представата, че това е един вид ранима, периферна, безвременна, безнадеждно вдадена в миналото си и постоянно застрашена “родина”.

"Балканите. Ако ще да бяха обидна дума за мнозина, за него и за нас, които го слушахме в онази "Моравска нощ", те бяха нещо различно. Къде започваха Балканите, неговите и нашите? Далеч преди географската и морфологическата гранична линия. Балканите: прошарените пера на сокол до мъртвия сърнец, погинал, падайки от варовиковата скала в германския Харц."

Балканите - ако ще не централна, то натрапваща се тема в романа; топос, с който започва и завършва пътешествието на Бившия писател. Първият разказ е за отпътуването - с безнадеждно овехтял пощенски автобус, австрийско производство, милосърдно дарен след последната война за доупотреба, - отпътуване от анклава Породин, чиято граница не е обозначена, а маркиралите го нявга табели са надупчени от куршуми и покрити с изрисувани черепи, помежду които се четат заплахи, изписани с латински букви. Условно наречено бягство, отпътуването започва с маневра на заден ход; самото пътуване продължава през балканските му етапи на тласъци, а гледката, която се разкрива пред погледа, са обезлюдени дворове, плодни дървета с натежал и неприбран плод, телени мрежи, танкове с дула, насочени към опустялата поречна долина, пренаселени и пръснати на необичайно място гробища.

Спътниците на Бившия писател в автобуса приличат на евакуирани, но още повече на безмълвни призраци, едва различимо подобие на човеци, загубили сякаш способността за съ-житие, съ-принадлежност. Впечатление, което разказвачът поддържа до момента, когато автобусът, съпровождан от полицейски и военен конвой, свърва от магистралата към някакво селище и сред пътниците внезапно избухва див, нечовешки плач. Предисторията на случката е тази за два народа, обитавали в сговор селището преди последната война, за избухналата вражда, при която единият народ бил избит или прокуден, а прокудените, по пътя на бягството си случайно озовали се отново у дома, се оказват изправени пред гроба на близките си.

Образният, метофоричен език на Хандке няма защо непременно да бъде разчетен като политическо послание. Макар, от друга страна, да е недвусмислено ясно, че впускайки се пространно в балканския топос, авторът се връща към, а може би и ревизира, свои политически позиции и пристрастия. Не е безпочвено, във всеки случай, твърдението на мнозина критици, че “Моравска нощ” е един вид корекция за застъпничеството на Хандке за Сърбия на Милошевич. И още по-вероятно - раздяла с някаква идеологема, чиито корени са по-дълбоки от политическите симпатии. "Навлякъл си беше вина, трайна вина - така поне все още смяташе, - като се беше вмесил в играта на националния писател, макар и само отчасти. И защо се беше вмесил? Навярно защото тогава, за известно време, наистина вярваше в нещо като друга нация, в коренно различните нации изобщо и смяташе, че може да бъде част от тяхното въплъщение."

Неокончателното резюме на автора Хандке. Само че играта, в която въвлича последната му книга, е не тази с политиката, а на изкуството със самото него. Още от първия - наглед тъй свързан с политически събития от недалечно време, - балкански епизод читателят забелязва, че разказът, в който го потапят, не е “реалистичен”. Иронично и иносказателно авторът говори за собствения си свят, обиграва моменти от своя живот и фигури от предишните си произведения. Описва в присъщия си, донякъде отвлечен, донякъде приказен стил, своето поетическо пространство. "Писането за мен е приключение и това е, струва ми се, едно прекрасно приключение. Пиша, защото изпитвам порив да разкажа за него. Разказвайки на читателя за него, аз му разказвам за житейските си проблеми и го подтиквам да се замисли над неговите собствени."

“Моравска нощ”, както и всички досегашни произведения на Хандке, няма сходство с литературата, която се крепи на сюжета и интригата. Неговите книги са приключение от друго естество. Те трудно се поддават на преразказ и същината им е в непривично описание на уж познатия ни свят. Словото на Хандке разглобява този свят фрагмент по фрагмент и детайл по детайл, за да ни напомни, че сме затънали в автоматизирани навици и тривиални очаквания, чийто опустошителен ефект са духовната немощ и социалната недъгавост. Но дали словото, било то и тъй необичайно, тъй ъгловато, тъй другояче подредено и приложено, е в състояние да възобнови свежестта на закърнялото ни възприятие за света? Фанатизмът, с който Хандке преследва тази цел, произтича от убеждението му, че ако реалността е изкривена, духовно корумпирана, словото на свой ред е длъжно да подложи на операция човекоосакатителните ѝ дефекти.

В “Моравска нощ” социално-лингвистичният критицизъм на автора се помества в откровено егоцентричен размисъл за писателството и писателстващия индивид. Първата тема, която зачеква разказът след Балканския епизод, е тази за времето и тя е въведена в почти схематична връзка с онова, което владее интелектуалния свят на героя. "Преди да продължи да разказва все тъй ясно, както бяхме привикнали, пък и очаквали, къде повече, къде по-малко, той започна да размишлява на глас за времето. Не от вчера беше то неговият проблем." Размишленията засягат времето не като философски, битов или исторически, а именно като литературен проблем. Взре ли се по-внимателно в словото, чрез което са поднесени, читателят ще забележи, че това са всъщност псевдоразмишления - Бившият писател подхвърля едно след друго критически и литературни клишета, за да ги обобщи в крайна сметка в маниерно-приповдигнати и нищо незначещи фрази: "Времето в разказа: прекрасна загадка? Или може би все пак проблем, но прекрасен? Или може би, фантастичен? Освобождаващ? Ощастливяващ? О, време... Ах, времена!"

Ироничната трактовка на темата връща към младия Хандке, напомня за саркастичната деконструкция на словото в “Обругаване на публиката”, пък и за австрийската традиция на езиковия скептицизъм, прилаган още от времето на Витгенщайн и Хофманстал, а след тях и от модерни автори като Томас Бернхард и Елфриде Йелинек като особен вид социална критика. Тази традиция влиза в странно съжителство с възприетия в по-късните произведения на Хандке поетично-помирителен тон, с онова, което критиците определят като проповеднически стил. Не без основание наблюдателят на германския седмичник “Ди цайт” отбелязва, че новата книга на Хандке не е нова; тя е "продължение на предишните му книги. Хандке отново дописва книгата на живота си. Целта, ако изобщо има такава, е в самото продължение, в разказването, в чистото непреднамерено повествуване." И макар да описва всъщност пътуване, придвижване от един топос към друг, повествователят създава впечатление за блуждаене в кръг, при което темите се менят, кръстосват и повтарят, докато разказвачът и събеседниците му притурят подробности, тъй щото продължението не секва. Навързва се от асоциативни вериги от думи, от аглутинацията на отприщени от думата образи, от самоцелната, спонтанна игра със словото.

В известен смисъл романът се разпада на сцени, в които няма или почти няма действие, и запомнящи се образи, които придобиват характера на знак, на своеобразна, най-често иронична метафора. Да речем, епизодът със "симпозиума за шума и гюрултията", провеждащ се във въображаем конгресен център в безлюдната испанска степ. "Под “симпозион” в смисъла на Платон си представяхме по-скоро, как беше думата, нещо като “кръгла маса”, на която капацитети, корифеи, експерти и Бог знае още какви играчи от всевъзможни божии страни, с костюми и вратовръзки, със забодена на ревера почетна значка - колкото по-малка, толкова по-почетна, със слушалки за симултанен превод в ушите, барикадирани Някъде и Никъде, охранявани от някакви специални части също от всевъзможни божии страни, се разполагат около повече или по-малко кръглата маса и в продължение на, да речем, три дни, дават на света, urbi et orbi, пример за неизвестно що и указват на нашего брата пътя към... ако би само знаели към какво."

Подигравката с тъй разпространения в наше време феномен на експертно “чесане на езиците” по важни и не тъй важни въпроси на човечеството лежи на повърхността. Но както често се случва при Хандке, оставя усещане за умно безплодие, точно защото и този епизод в романа, сходно на други, словесно иначе много убедителни, не е поставен в обвързващ контекст. Откъснат е, с други думи, от потенциален концептуален център, съществува сам за себе си, именно само като находчиво приложение - приложение на повествуването-самоцел. Запомняща се, за сметка на това, е трактовката на тема, засягаща непосредствено тежестта на литературата, ролята на писателя в днешния свят. В периферията на един от големите градове, през които минава по време на пътешествието си, Бившият писател неочаквано се натъква на група от обикалящите тъкмо по тези места малоумни.

"Не намираше друга дума за тях, освен това самата дума беше някак детинска, подобна на “цигани”, “девственици”, “първопроходници”... Малоумните правеха делничната си разходка. Явно и тях, също като него, ги влечаха покрайнините."

Само че тази тъй неочаквана, симпатично-симптоматична близост между Бившия писател и маргиналните обитатели на града внезапно се обръща във враждебност - точно в мига, когато героят излиза от ролята си на скрито наблюдаващ и пожелава не просто да бъде забелязан, а и следван, слушан, дори обожаван по някакъв начин от “феновете”. Докато той се прехласва от мисията си, че служи на “бедните духом”, воден от “възвишена цел”, един от нещастниците изостава от групата, обръща се и сякаш разпознал своя преследвач, се нахвърля срещу него с юмруци и истеричен плач: "Направи така, че Бог най-после да ме остави на мира. Направи така, че да не ме измъчва денем и нощем. Направи така, че да не ме преследва и да не иска нищо от мен, да не иска да ме знае, да не иска да ме знае и онзи, другият, онзи не Господ-Бог! Боже, ще ме оставиш ли? Махни се!" Трудно ми е да се сетя къде другаде в съвременната литература претенциите ѝ за значимост, самомнителността, суетата и копиращото масмедиите залитане по кухата показност са осмени по-явно и по-язвително. Логично е, може би, че сякаш сепнат от силата или поради неудобство от патоса на откровението, авторът не пропуска да го тушира - разказвачът изведнъж като че не проумява какво точно искал да каже на слушателите си, ако и същевременно да бил сигурен, че нещо отвътре го напирало да опише в детайли случката.

Случките, които Хандке навързва в разказите, съставящи време-пространството на “Моравска нощ”, са не винаги тъй знаково натоварени, както тази среща на Бившия писател с не-редовите, другояче устроени, излизащи вън от нормата, а с това и сродни нему същества от “покрайнините”. Затова пък ред епизоди в романа назовават, в една или друга форма, другостта, нестандартно скроеното съществование - било в иронично-критичен ракурс, било като прикрит славослов на съновидението, пренасящо в селенията на извънделничното, необичайното, непривичното. Затвореното общество, събрало се да слуша историите за пътешествието на Бившия писател, само по себе си прилича на гилдия от посветени в особен род тайнство - тайнството на умеещите да съзерцават, разказват, слушат. В историите пък на няколко пъти се отваря дума за събор на хора, които по свой, причудлив начин се открояват от другите и в същото време рефлектират нещо от тяхната природа, техните навици, техните конфликти, техните нерешени проблеми. Епизодът с "международната асамблея на свирачите на устна хармоника" е между най-характерните и заема - ако при този роман изобщо може да се говори за център - ключово място.

Свирачите на устна хармоника приличат, на пръв поглед, на съвсем обикновени хора. Те идват от всички краища на света, носят непогрешимите белези, а и облекла на страните, от които са се стекли във виенската “Гостилница при гробището на безименните” за този необичаен конгрес. Същевременно не са чужденци, изглеждат по-скоро като "бежанци в собствената си страна". Уж мимоходом подхвърлена, думата “бежанци” ги причислява, от една страна, към маргинализираните, от друга страна, към принадлежащите на, макар временно отлъчени от, някаква общност. Онова, за което са се събрали, е концертът на свирачите на устна хармоника, само че самият концерт няма общо с порядъка и хармонията. Той започва и свършва като какофония от популярни мелодии и национални химни, в която всеки дирижира и свири своята музика, своя инструмент. Чувството, което концертът поражда, е гняв - към какво, собствено, е трудно да се каже, а и разказвачът не си дава труда да назове. Дали към свирачите, погълнати, обсебени от собствената си мелодия и поради това - глухи за мелодията на другите, или пък към света изобщо, в който наместо уж желаното благозвучие, цари повсеместна, невъобразима, непоправима дисхармония?

Странно раздвоен между обговаряне на собствения свят на литературата и изкушението ѝ да надзърта и се меси в чужди сфери е епизодът с конгреса на свирачите на устна хармоника. (Връзката между музициране и разказване е експлицирана в поясненията на разказвача.) Сходна раздвоеност е присъща според мен на цялата книга. Хандке сякаш не може, а и не иска да се отърси от имиджа си на постоянен смутител, на предизвикател, обхождащ граничните зони между познатото и другото, фантазното и реалното, поетичното и критичното, литературното и политическото, независимо от това колко проблематично може да се окаже вмешателството на писателя в неща, които не са непременно в неговата компетентност. Темата на “Моравска нощ” е, иначе казано, херметична, но претенциите на вдълбаното в собствения си свят съзнание непрестанно прескачат към области, лежащи в света вън от него. Към обществото, затънало в проблеми, от които не намира изход, към политиката, подклаждаща вражди, вместо да изглажда конфликти, към родината, рода и по-дълбоките корени на “родствата по избор”, към заплетения възел на човешките отношения, към близостта и отстранението, любовта и омразата, съпричастността, игнорантността, хуманността, насилието...

Авторът зачеква тъй много въпроси, че страница подир страница, човек започва да се чувства уморен от усилието да следва скокливия ход на мислите му. Може би защото този ход е подчинен по-често на ефекта от словесния пирует, на самоопиянението от литературната еквилибристика. И по-рядко - на съобщението, без което и най-изкусната литература остава в последна сметка конструирано безплодие.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2008, № 9 (106)