Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУХЪТ СЛЕД БУТИЛКАТА

Бисерка Рачева

web

Който пише, той и пие. Съзаклятието между високопроцентната течност и литературата продължава и при читателя. С тези думи започва книгата на Мichael Krüger „Literatur und Alkohol“ (1993; Михаел Крюгер, „Литература и алкохол“), която през 2011 година открих случайно и която с шеговито поднесените факти кой колко бил изпил, додето писал и чел, ме накара на първо време да се замисля за собствените ми привички на четящ, а от време на време и пописващ индивид. Попаднала в интернет на интригуващото заглавие, очаквах, нека призная, обемист труд върху не съвсем обичайните човешки поведения, които под влияние на опиянението водят до не съвсем обичайни продукти и произведения. Вместо това, пред мен беше книга от скромни 60 страници, в които ставаше дума не за дългия списък от именити писатели, прочули се покрай другото и с навика си да посягат към чашката, нито за многобройните едро и дребномащабни пиячи и гуляйджии, населяващи литературата от древността до наши дни. Ставаше дума за друго - за общата алкохолна мъгла, полегнала върху литературата, сиреч за статистическите измерения на пиенето в книжовната сфера, обобщени лаконично и с познавателна цел.

Който се залавя да пише нещо по темата, и без друго трябва да се пази от многословие. Не на последно място поради щедрото обилие от откровения, хвалебствия и порицания, свързани с алкохола и завещани на литературата от безброй писатели. Още при Хораций се казва, че поезия, създадена от оногова, който пие само вода, не може трайно да се харесва и няма дълъг живот. Конфуций пък, напротив, твърди, че опиянението е по вина не на виното, а на пиещия. Противоположните и нерядко безмерно преувеличени твърдения са, между другото, правило, не изключение в това неизбродно поле. Често произтичат на всичко отгоре от неделово смесване на спиритуалното и спиртното, което смесване може да има непредвидими последици, включително за уж само проучващия темата лаик.

Алкохолът открай време се вмества в човешкия живот и не е чудно, че още от началата на литературата той е една от жизнеподдържащите й тематични отсенки. Библията (Псалм 104:15) ясно сочи: И вино, което весели сърцето на човека. Че още в древността са знаели да ценят качествата на тази напитка, е добре известно от Омировия Одисей, който надвива ужасния циклоп едва след като хубавичко го упоява със силно вино. Античната трагедия възниква, известно е, от култа към Дионис (лат. Bacchus - Бакхус, Бакх), а етимологията сочи, че дори думата simposion означава първоначално „пир“.

Как традицията на алкохола заема позиции в литературата на средновековна Европа, е сам по себе си любопитен въпрос, но аз няма да се спирам на него. Ще спомена само, че в княжеска Германия тя намира израз в прославящи гуляя песни на вагантите, пробива си път сред минезингерите, притурящи към любовта сегиз-тогиз и вино, за да бъде в крайна сметка увековечена в сборника „Кармина Бурана“, съдържащ близо 40 гуляйджийски песни и една книжна миниатюра, изобразяваща сцена на пир. Пируването не секва и през Ренесанса, само че тогава, в тон с общото разкрепостяване, добива по-необуздани форми. През XVI век Франсоа Рабле във Франция описва разюздани алкохолни оргии в романа „Гаргантюа и Пантагрюел“. Сър Джон Фалстаф от Шекспировата комедия „Веселите уиндзорки“ (1600) е пияч с такъв размах, че става пословичен с тази си страст, а и намира усърдни последователи даже в епохата на иначе уж трезвото Просвещение.

XVIII век е далеч по-умерен и дори пасторално настроен към алкохола. Поне ако се съди по германските анакреонтици - от Ефраим Лесинг до Волфганг фон Гьоте и Вилхелм Фос, - които следват античния образец на Анакреон и грациозно славят ероса и виното в стройни и разумно (!) отмерени рими. До началото на XIX век алкохолът в литературата е развеселяваща човешкото сърце и даряваща му радост дрога. В драма се превръща с идването на индустриалната революция, когато и времената стават по-безпардонни.

Първата по-именита жертва на това драматично развитие е един американец, който - напук на утешителния довод, че идва от новия, според предубежденията лишен от традиции и далеч не тъй цивилизован като Европа, континент, - е изпитал много европейски влияния. Включително това на известния и с творчеството, и със слабостта си към пиенето германски романтик Е. Т. А. Хофман. Става дума, разбира се, за Едгар Алън По (1809-1849). Той пие от 17-та си година, макар че - както свидетелства негов състудент - алкохолът го отвращава и дори в минимално количество го зашеметява. Всеки, който познава поне част от произведенията на По, ще е склонен да отдаде фантастичните, мистериозни видения и образи в тях на въпросното зашеметяване, продължило, както някои твърдят, през почти целия живот на писателя.

Широко разпространената представа за По очертава един мрачен човек, който е сякаш порождение на страховитите истории, написани от същия този човек. Само че представата доста понакуцва по отношение на истината. Тя е скалъпена от поета и критика Руфъс Уилмот Грисуолд и след смъртта на По през 1849 г. злоумишлено внедрена в некролог за него, а през 1850 г. и в биографичната скица „Memoir of the Autor“, поместена в издадените от Грисуолд избрани съчинения на литературния му съперник. Грисуолд рисува По като зъл мизантроп, люшкащ се между лудостта и меланхолията и обсебен от болезнена амбиция. Твърдението по-късно бива категорично опровергано, а и писмата, въз основа на които самозваният наследник на издателските права върху ръкописите на По доказва тезата си, се оказват долнопробен фалшификат. Убийството на репутацията обаче вече е извършено и то с траен успех. Следващите биографи се позовават на Грисуолд и Едгар Алън По влиза в литературните анали като депресивен алкохолик.

Самият По приживе уверява, че не понасял алкохола и поради това - поне в късна възраст - не го употребявал. Едва ли ще повярвате на вушенията, че щях да съм в състояние да постигна онова, което всекидневно пиша, ако наистина бях такъв, за какъвто ме представя този подлец пред всички, които не ме познават. Мога само пак да повторя, че съм тъй далеч от пиянството, както е денят от нощта. Всичко, което пия, е вода, споделя По в писмо от април 1841 г. Дали действително, поне от някакъв момент нататък, е пил само вода, днес е трудно да се докаже. Неоспорим е единствено фактът, че смъртта му, настъпила при странни, до ден-днешен неизяснени обстоятелства, не е била вследствие на алкохолно отравяне, констатира Джон Джоузеф Моран в „A Defence of Edgar Allan Poe“ (Kessinger Publishing, 2007).

Тук му е мястото да направя няколко уточнения. Очевидно не всеки писател, комуто се приписват алкохолни навици, е непременно заклет пияница; както сочи случаят с По, той може да е също тъй оклеветен пияница. Възможно е още, както подсказва същият случай, да е прикрит пияница, т.е. да премълчава или попреиначава истината за онова, което пие. Известни са и то не малко казуси на забулен алкохолизъм - тази форма на отношение към питието се среща главно сред по-стеснителните литератори, които поради религиозни, морални и други извънлитературни причини се срамуват да признаят влечението си; нещо повече, всячески избягват да споменават или дори само да намекват за него в публикациите си.

Що се отнася до литературните форми на отношение към пиянстващите, те се възприемат по принцип безконфликтно. Към тях обикновено не се прилагат морални критерии, независимо колко тежка е степента на алкохолно встрастяване на литературните фигури. Само че от поведението на героите не следва да се правят аналогични изводи за поведението на авторите, защото и авторът, който е заклет враг на алкохола, добре знае, че с пиянски сцени винаги лесно се постигат комични и трагикомични ефекти. Точно по тази причина алкохолизираният и алкохоликът се числят към стереотипния арсенал на литературата, също както Самохвалкото, Скъперника или (безумно) Влюбения. Образците се разпознават и функционират безпроблемно, независимо от езикови и културни граници. Това обяснява сравнително голямата гъстота на този тип световно литературно население.

Далеч по-любопитен, макар сравнително по-рядко срещан е случаят, при който добре попийващият писател завоалирано изографисва този си навик в някоя от своите литературни фигури или пък откровено портретира себе си с оглед на опита и познанията, придобити вследствие на навика. Теренът на литературно овладяната вътрешна перспектива на алкохолизма е безкрайно интересен - включително защото тук клишираната рамка на образците се пропуква, а най-често и напълно е изместена от обогатяващи открития за зависимостта между креативен подем и алкохолен делириум. Върху този терен ще спра вниманието си. Само че преди това - поглед към типовете пиянстващи писатели, според както ги представят биографите, доколкото и ако изобщо засягат алкохолния им проблем.

Класически е типът на пияча-табиетлия, ала от модерното време насам той е все повече на изчезване в литературата. Ваймарският олимпиец Гьоте се числи към него. На трапезата в дома му на „Фрауенплан“ редовно се поднасят три до четири сорта вино. Червеното и шампанското никога не липсват. Гьоте има стил на живот, умее да си угажда и неговият Мефистофел явно знае за какво говори, когато в Ауербаховата изба предлага на веселата гуляйджийска компания чашка не една от собствените избени вина. Запазените домакински книги свидетелстват за внушително винопиене в дома Гьоте. Според злите езици обаче синът Август и съпругата Кристиане при цялото си старание никога не успяват да надпият стопанина, а биографът Рихард Фридентал атестира, че писателят употребява по няколко големи, тумбести бутилки дневно. Последните поддържат ведър духа на олимпиеца до най-дълбока старост.

Пиячът-самонавивчик се отнася към алкохола не точно трезво, но пък прагматично. Той го поглъща, все едно дали напитката му се нрави, или не. По-важно от вкуса е това, че тя, както му се струва, го освобождава от всякакви потиснатости, притеснения, пречки и препъни-камъни, тъй щото пийне ли порядъчно, той плува в свои води. Понесен е, сиреч, от стихията на волната, беззадръжна творческа изява. Типични представители са Едгар Алън По и Е. Т. А. Хофман (1776-1822). Последният пие всичко алкохолно, освен бира, и пие при това не заради насладата, а за да развихри въображението си с вино, пунш, сайдер и каквото друго му попадне. В берлинската кръчма „Лутер и Вегнер“ Хофман е знаменитост: зареди ли се добре с алкохол, той в продължение на часове приковава вниманието на клиентелата с фойерверки от духовитости и хумор. След смъртта на писателя дълговете му към кръчмата възлизат на 1116 райхсталера; кръчмарят не предявява иск срещу наследниците, защото печалбите му, натрупани благодарение на неговия постоянен клиент, привличал в кръчмата тълпи от любопитни, далеч надхвърлят задлъжнението.

Скандалджията или алкхололикът с лиричен махмурлук, както Стефан Цвайг сполучливо го кръщава, е следващият тип пиянстващ писател. Относителният трезвеник Цвайг разпознава този тип в поета Пол Верлен (1844-1896), на чийто порок се спира по-обстойно в предговора към втория том от немското издание на събраните му съчинения. Верлен не се отбива в никое кафене и в никоя кръчма, без набързо да гаврътне за настройка чашка абсент, ракия, курасао и алкохолното опиянение тутакси превръща този иначе деликатен човек в зла реалност. Той изведнъж става заядлив и абсентът, скрито и упорито, помита всичко нежно и деликатно у слабия човек, превръща го в негова противоположност, пише Цвайг.

Съешването на скандалжията с демоничния пияница може да има, пак според Цвайг, непредвидими последици. Хомосексуалната двойка Пол Верлен - Артюр Рембо (1854-1891) е магнетично прикована в садомазохистична връзка, смята Цвайг. Отначало двамата се шляят из Париж, пият и говорят, говорят и пият, само че Рембо пие, за да се чувства свободен, докато Верлен го прави от страх, разкаяние, меланхолия, слабост... Рембо се налага като infernal èpoux, адския съпруг, който подчинява Верлен като жена... След години общо скитосване из лондонските кръчми идват двата изстрела на пияния Верлен срещу пияния Рембо. Последният се отървава с драскотина, докато Верлен излежава присъда две години лишаване от свобода и за известно време става хрисим. Излязъл от затвора, в Щутгарт среща обичния си мъчител отново. Страстта към чашката пак ги свързва - свидетели на опит за отказ от нея няма, затова пък драматичният финал е обилно документиран. На път за вкъщи, двамата се сдърпват и на брега на Некар, посред нощ, на лунна светлина - грандиозен миг в литературната история - най-големите поети на модерна Франция се нахвърлят с бастуни един срещу друг.

Символичният пияч в описаната дотук гилдия е особено интересно, може би дори рядко явление. Той се кълне, че не посяга към чашката и вероятно наистина само от време на време го прави, само че влечението му към алкохола, напук на въздържанието, се провижда в завистта, която проявява към литераторите-алкохолици. Към този тип се числи американецът Ъптон Синклер (1878-1968), който твърди, че през целия си живот бил опиянен, без да е близнал капка алкохол. Отпивал само глътка червено вино от комката в неделната черква и мислите му, докоснело ли виното устните му, били изключително от религиозно естество.

През XX век центърът на литературното гуляйджийство се премества, както изглежда, от Европа в Америка. Във всеки случай през 1956 г. Синклер публикува книгата си „The Cup of Fury“, която самият той окачествява като трагична половинвековна хроника на деформирания и изтерзан от алкохола американски творчески дух. В нея той несдържано се нахвърля срещу колегите си, представляващи така дефинирания дух. Истина е, че за похода си срещу алкохолиците Синклер има уважителна семейна причина - баща му е силно привързан към питието, а преживяванията, свързани с тази често твърде обременителна за семейния сговор привичка, трябва да бъдат някак отреагирани. Така или иначе, още в литературно слабия си роман „Аlcohol“ (1931) писателят пледира за забрана на алкохола, докато в „The Cup of Fury“ вече директно атакува потребителите му в своя еснаф. И двете книги оставят обаче впечатление, че самозащитният вал на Синклер срещу алкохола е твърде неустойчив.

Пиянските кариери на няколко известни колеги, кръстосали пътя му, са намерили място в „The Cup of Fury“ - на първо място тази на приятеля му Джек Лондон, който описва личния си опит в „John Barleycorn. Alcoholic Memoirs“ („Джон ечемиченото зърно“). Поради изпреварващата поява на тези мемоари Синклер не успява да каже нищо ново, нито особено оригинално за Джек Лондон. Затова пък има заслугата да разпознае и дефинира още два типа от галерията на пишещите пияници.

В лицето на гениалния сатирик Амброуз Биърс (1842-1914) Синклер открива пияча-циник, който запълва празнините в своя свят с алкохол и само благодарение на упорито желязното си здраве доживява до 72 години - възраст недостижима и направо рекордна за колегите от неговия тип. Франсис Скот Фицджералд (1896-1940), авторът на „Великият Гетсби“, числящ се към близката разновидност на самоубийствения пияч, достига едва до 44 години. За него Синклер пише: Той беше бляскавата звезда в небосклона на калейдоскопичната джаз-ера на контрабандния алкохол, домашния джин и пържената риба. Скот и Зелда, жена му, искаха развлечения, искаха ги бързо. Живяха бързо и умряха млади: Зелда в психиатрия, Скот - в мъките на алкохолизма. Приятелите му го наричаха Франсис Скоч Фицджералд. Той беше голям писател, превърнат от спирта в познавателен обект за патолозите.

Отделна и добре представена е групата на пиячите-нобелисти. Само американците наброяват най-малко четирима, като се тръгне от Синклер Луис и се стигне до Юджийн О’Нийл, Уилям Фокнър и Ърнест Хемингуей. Джон Стайнбек (1902-1968) също обича да попийва, само че не чак редовно и безмерно. Известно е във всеки случай, че успява да удържи обещанието, което дава на жена си, и на връчването на Нобеловата награда се явява трезвен.

За Синклер Луис (1885-1951) се знае, че започва да пие всеки път, щом завърши някой ръкопис. Американски професор по литература подозира, че през последните три десетилетия от живота на писателя стотици хора трябва да са го виждали в нетрезво състояние - като световноизвестно публично зрелище, в каквото без съмнение превръща сам себе си. Пияч с далеч над средните заложби, Юджийн О’Нийл (1888-1953) завършва тази своя кариера с опит за самоубийство и болестта на Паркинсон. Уилям Фокнър (1897-1962) пък отнапред планира запоите си, като най-напред грижливо попълва запасите от уиски, след което се оттегля в кревата и пие, докато заспи или изпадне в безсъзнание, за да продължи - след пробуждане - отново. В алкохолния делириум той явно съзира особено удачен шанс да изличи всичко от себе си и така да се изтръгне от света по свой начин.

Известията за пиянски ексцесии на американски писатели в по-ново време значително оредяват. Дали не защото се вършат скрито от външни погледи? Самотен боец на открития алкохолен фронт остава твърдо и през целия си живот американецът от германски произход Чарлс Буковски (1920-1994). Той не пропуска нито един повод: сполети ли го нещо лошо, пие, за да забрави, споходи ли го нещо добро, пие, за да го отпразнува, а ако не му се случи нищо, пие, за да запълни безсъбитийността.

Деликатна скоба за нежния пол: знайният брой на зависимите от напитката е далеч по-незначителен в сравнение с мъжката квота. Що се отнася до незнайния, той най-вероятно се конкурира с квотата. Жените със сигурност наблягат на чашката с не по-малък ищах от мъжете, само че умеят да го вършат по-незабелязано. Че иначе и в този мерак не отстъпват на другия пол, доказва случаят с малко известната германска писателка Ирмгард Койн (1910-1982), дългогодишна спътница на Йозеф Рот (1894-1939) в живота и в страстта към бутилката. Общият им приятел Егон Ервин Киш предрича още в началото на връзката им: Двамата добре си подхождат. Койн се опитва да отучи Рот от пиенето, той на свой ред - да я приучи към него. Боя се, че Рот ще надвие. Предвиждането се оказва точно. И след смъртта на Рот Ирмгард Койн остава вярна на усвоения навик; алкохолизмът й става тъй необуздан, че през 1966 г. спешно е закарана в клиника, където остава до края на 1972 г.

За разлика от нея, американската Дороти Паркър (1893-1967) се старае да пие като дама. Резултатът от усилията й е увековечен в достопаметен самоироничен афоризъм: Обичам мартини, но не повече от две. С три съм вече под масата, а с четири вече съм под домакина. Запазената й марка: коктейл от вермут, джин и портокалов сок срещу бремето на паметта за трудното детство и провалените бракове.

Сред малкото жени, които - след известно упорито мълчание наистина, ала все пак - откровено заговорват за алкохолния си проблем, е французойката Маргьорит Дюрас (1914-1996). В документалната й книга „La vie materielle“ (1988) е записано следното признание: Алкохолът кара самотата да отеква и накрая започваш да я предпочиташ пред всичко друго. Да пиеш, не значи непременно, че искаш да умреш, не. Но не можеш да пиеш, без да мислиш, че се убиваш. Да живееш с алкохола, е все едно да живееш със смъртта до себе си. Това, което ти пречи да се убиеш, когато си луд по алкохолното опиянение, е мисълта, че като умреш, няма да можеш да пиеш. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакуума на вселената, люлеенето на планетите, безмълвното им равнодушие към болката ти. Той не носи утеха, не запълва психологическите пространства на индивида, той само замества липсата на Бог. Създава на човека илюзия за съзидателност.

Апропо, илюзията. Тя едва ли обяснява влечението, но пък помага да забележим един парадокс. Разюзданото общение с бутилката не среща снизхождение в делника, точно обратното - хроничният случай бива клеймен и наказван със социална изолация. В литературата обаче той минава за шик и даже за особен вид упадъчно благородство. Тази тенденция се наслагва от времето на прокълнатите поети насам. Стоящият в периферията, декласиран, освобождаващ се с пиене (или други опиати) от обществените принуди литератор се изживява като рицар на непозволеното. Така добива достъп до истини, които остават заключени за редовите бедни трезвеници. И за тази привилегия заплаща с физически упадък и/или ранна смърт. Ролята на мъченик повишава привлекателността, а и цената му на литературния пазар.

Не е чудно, че с времето претенцията да ги зачислят към малцинствената група на беззадръжните самоупостошители започват да издигат мнозинството от пишещите братя. Автостилизацията им като пиещи братя се възприема безотказно от публиката. Тя гъделичка любопитството, а и чувството й за косвено съпричастие в нещо, което иначе съвсем няма ореола на мъченическо геройство; особено пък когато е изведена в героично предизвикателство: Аз съм католик и не мога да се самоубия, но смятам да се напия до смърт (Джак Керуак) или в нарцистично мото: Моето мохито - в Ла Бодигита, моето дайкири - в Ла Флоридита (Ърнест Хемингуей).

Заслуга за „облагородяващия“ ефект имат не на последно място биографите и критиците. Пикантни разкрития за частния живот на именити автори често заливат този тип четива и оставят впечатление, че световната литература от по-ново време е едва ли не чудовищен приют за пияници, в който се мотаят психясали гении с подпухнали носове и кръвясали очи. Или пък, в по-добрия случай, че ако не залиташе под масите, просто нямаше да я има, защото всеки неин шедьовър е налят с вдъхновението на онзи гениален постоянен посетител в бара.

Алкохол и литература срещу алкохол или литература? Ялов въпрос. По-младото поколение писатели не си и прави труда да го задава. Вероятно защото осъзнава, че представата за приюта и олюляващите се гении е междувременно също тъй изтъркана, както и другата за шедьоврите, които нямаше да се родят, ако не беше алкохолното опиянение. Младите предпочитат трезвия постмодерен цинизъм или пък просто хладнокръвно поемат в свои ръце и мениджмънта, и рекламата за книгата си. Както констатира един американски изследовател през 1990-те години на миналия век, епидемията на алкохолизма сред писателите от по-ново време видимо намалява.

Следите й от предишни и неотдавнашни времена остават. „Легенда за светия пияница“ е заглавието на една малка книжица, последната в опуса на някога легендарния публицист, автор на известни и днес още романи като „Гробницата на капуцините“ (1938), увлекателен разказвач, бляскав пътеписец и прочут скандалджия с доживотен уклон към спирта Йозеф Рот.

Доколко алкохолът стимулира или намалява творческата потентност, остава само догадка. Че трябва да му се плаща дял печалба, защото бил най-мощният създател на литература, е също толкова спорно твърдение, колкото и това, че временно или трайно увреждал креативността. Фактите говорят веднъж в полза на първото, друг път - в полза на второто. (За Хемингуей например се знае, че алкохолът в последна сметка убива заложбите му, а Юджийн О’Нийл написва някои от най-добрите си пиеси първо в алкохолния, след това и в трезвеническия си период.) Случаят Йозеф Рот e, поне на пръв поглед, много благодарен за привържениците на стимулацията. Този писател е не просто пословичен, той е патологичен пияница. От онези, които започват с вино и бира още преди закуска, а в редки периоди на опомняне твърдо минават само на вино и бира, тъй като за тях това изобщо не е алкохол. Приятелят и финансовият му закрилник Стефан Цвайг често го умолява да не пише писма до издатели и главни редактори на вестници, за които публикува, когато е ударил повече от чашка. Напразно. Под влияние на чашката Рот успява в сприхаво-заядливи писания да обругае и засегне безпричинно буквално всеки, който що-годе и въпреки всичко държи на него. Рот е, без съмнение, тежък случай. Напук на оспиртяването, творческата му стихия не секва.

Колкото и алкохолът да ускорява неговия упадък и да руши организма му, това ни най-малко не намалява безупречната яснота на писателя. Нещо повече, създадената през 1939 г., в последните месеци от живота му, „Легенда за светия пияница“ се числи към най-добрите му работи, пише критикът Марсел Райх-Раницки. Той имаше ужасни фази. Ръцете му често съмнително трепереха, но духът му - никога, разказва в спомените си приятел на Рот. Не можел да си налага дисциплина в писането, ако не си разпуснел юздите в живеенето, споделя в писмо самият Рот. И допълва, че опиянението трябвало да бъде запряно в обектите на неговата работа, ако писателят искал те да придобият блясък. В работата си Йозеф Рот действително постига трудното равновесие между потентност и издържливост, креативност и упадък. Друг е въпросът, че това равновесие е удържано с цената на ранна смърт - той умира на 45 години, физически напълно разрушен вследствие на близо две десетилетия и половина ексцесивно пиене.

В почти всеки от романите му алкохолът е типично влечение на някой от героите. Твърде късно открих ракията - жалко! - отбелязва полевият лекар Макс Демант в „Радецки марш“ (1932), а с младия лейтенант Трота от същия роман пред погледа на читателя се разгръща почти класическа кариера. От няколко седмици се беше встрастил в деветдесетпроцентовата. Тя не удряше в главата, удряше, както обичаха да казват познавачите, направо в краката. Първо предизвикваше приятна топлина в гърдите. Кръвта започваше да се движи по-бързо във вените, апетитът отстъпваше място на гаденето и повръщането. Тогава Трота гаврътваше още една деветдесетпроцентова и навлизаше в утрото, било то колкото си ще студено и мрачно, в прекрасно настроение, сякаш навлизаше в слънчево и щастливо утро. В течение на целия скучен ден той не пропускаше ни един повод да не обърне още една. Тогава във всички бойни другари, шефове и подчинени неизменно виждаше стари и добри приятели. Всички хора ставаха приветливи към него. И вече нямаше нищо неловко. Нищо неловко в службата и извън службата! Само дето лейтенант Трота не знаеше, че походката му е несигурна, по ризата му има петна, а ръбът на панталона му вече го няма, че лицето му вечер е жълтеникаво и пепелявосиво на сутринта, а пък погледът му - стъклен.

Не ще и дума, авторът изтънко познава състоянието, което описва. Удивително е само, че макар да обрисува героя си с разбиране, в никакъв случай не е снизходителен към слабостта му. По-скоро обратното, разнищва я трезво, хладно и сякаш с отстранението на човек, който наблюдава не нов, но все пак някак странно чудноват обект. Иначе казано, алкохолът тук вече е не дразнител, а своего рода съюзник, не смутител, а стимулатор; авторът не се люшка между изчерпването и изтрезняването, концентрацията и концентрата, не се надборва с опиянителната отрова, а работи в сговор с нея. Да достигне до това агрегатно състояние, се удава не всекиму. Наистина рядката дарба отличава притежателя й от мнозина други (отчасти вече класифицирани по-горе) пиячи.

Йозеф Рот се числи към категорията на литературно-изкусния пияч. И тази негова принадлежност не личи никъде другаде тъй добре, както в отчасти изповедната, отчасти приказната му история за светия пияница. По времето, когато започва да я пише, той живее като емигрант в Париж, живее, по-вярно казано, в кафене „Турнон“, което напуска само когато се прибира да спи. Финансовата му ситуация е безнадеждна, здравословното състояние - безутешно, зависимостта от алкохола - опустошителна. За мен вече няма нощ. Седя до 3 сутринта, лягам облечен в 4, събуждам се в 5 и блуждая из стаята. Часът е като неизбродно езеро, денят като море, нощта - цяла вечност, събуждането - пъклен ужас, пише Рот до приятеля Стефан Цвайг. И напуска живота си, превърнал се в ад, не с проклятие, а с ведра, просветляваща и наситена с хумор история за чудото, споходило един парижки клошар и непоправим пияница.

Кой ли порядъчен гражданин няма да отвърне поглед от бездомния злощастник с невъобразимо запуснат външен вид, ако изобщо си направи труда да го забележи? Но виж ти, един добре облечен господин не само забелязва, а и заговаря Андреас. Нещо повече, намира го достоен за особено внимание и ненадейно му дава 200 франка - с единственото условие, ако и когато може, да ги върне... на света Тереза от Лизьо. Чудото се повтаря и потретва в други, още по-невероятни варианти, всеки път тъкмо когато Андреас е тръгнал по съвест и с искрено желание да изплати дълга си, но в последния момент отново прахосва парите: в пиене, ядене, заради бившата си любима, по курви или пък в компанията на стари другари.

Читателят, на свой ред, също изживява чудо - доколкото достойният за внимание клошар прави буквално всичко, за да разочарова очакването, че в някакъв момент все ще оправдае даденото на вересия доверие и ще се възползва от шанса да започне друг живот. Случва се, и то всеки път наново, точно обратното. С безпримерно нехайство Андреас все по-здраво фиксира видението на собствената си разруха - точно такова, каквото самият той го съзира веднъж - в момент на случайно просветление - в огледалото. И с непогрешимата сигурност на лунатик успява да опропасти всеки следващ шанс за ново начало. Като че ли парите, които изневиделица му се предлагат, а с тях и възможността да се върне в правия път, са някакво изкушение, на което той устоява, и никога не позволява да бъде отклонен от своя си път. Остава верен на бавния упадък, който пияниците винаги са готови да приемат. Изплъзва се от всеки задаващ се щастлив край точно тъй, както ненадейно напуска киносалона, за да не догледа филма, в чийто финал блудният герой най-после бива прибран от пустинята и върнат в лоното на цивилизацията.

Да даде Господ всекиму от нас, пияниците, тъй лека и тъй хубава смърт - с това изречение завършва разказът за леталния изход от живота на непоправимия пияница, който уж непрестанно се опитва да издължи дълга си към света Тереза от Лизьо и накрая успява, бръквайки в отново празния си джоб, в блажено неведение да я припознае с последното случайно лице, което погледът му съглежда, преди завинаги да угасне. Пияница, въздигнат по законите на литературното чудо и на романтическата ирония в един вид светец. Но как тъй тъкмо вечният несретник, заклетият грешник да е приравнен с достойната, праведна светица от Лизьо?! По логиката на праволинейността, правилата и успеха това е напълно невъзможно, логиката на непретенциозността, смирението и безусловната милост обаче го правят напълно приемливо. И точно поради радикално различния поглед към нормалното и ненормалното, правилното и погрешното, порядъчното и упадъчното Андреас, този до дъно пропил се и провалил се човек става все пак странно симпатичен на читателя, изтръгва се от всяка морална присъда и оставя след себе си комично-ведър спомен.

Последователното крушение, оказва се, е не по-малко ценно, не по-малко достойно за внимание от извоювания с труд и прилежание успех. Трезвениците никога не ще разберат това, коментира авторът. Внимателният читател обаче осъзнава, че и трезвеността, и пиянството са в случая по-скоро претекст - друго име за хуманността, която помирява, без да опрощава, или за убеждението, че и упадъчният наглед живот си заслужава да бъде забелязан, обгледан, описан и може би няма нищо чак толкова сбъркано в животите, за които порядъчното множество твърди, че са съсипани, проиграни, пропити. Повелята ми от Бог е да бъда пияница, за да остана хрисим за другата му повеля, пише Йозеф Рот до свой колега в отговор на неговите предупреждения, че алкохолът съсипва писателската му дарба. С „Легенда за светия пияница“ той защитава еднакво успешно и двете си мисии - със средствата на литературата.

Колко вярно или невярно е обаче допускането, че едната мисия не може без другата? Близо 70 години след легендата на австриеца Йозеф Рот един скандинавец, също задълго зациклил в пиянството, установява - точно обратното, - че съвмещаването на двете мисии не става другояче, освен винаги в ущърб на едната, докато другата с времето се превръща в убийствена заплаха. Пер Улоф Енквист резюмира своя опит с алкохола и литературата в автобиографичния си роман „Друг живот“ (2008): откровено, безпощадно, с клинична точност и без сянка от романтизиране.

Сговор с опиянителната отрова тук няма, алкохолът от самото начало е смутител и никога не става съюзник. И от самото начало е ясно: П. У. знае, че потъва и обича да мисли за запоите си като за неудържим упадък. Той води двояка битка - срещу влечението си и срещу опитите да бъде изцерен от него, да бъде т.е. опитомен и върнат в правия път с методи, които му налагат безусловно подчинение, самоунижение и пълно самоотричане. Точно с опитомяването П. У. по никакъв начин не желае да се спогоди. Вместо да го пречупи, то още повече провокира упорството му да не бъде пречупен, кара го с всички средства да брани някаква последна част от себе си, която му се струва незаменима. Така всяко постъпване в поредната специализирана клиника, завършва с поредно бягство от нея.

Битката отнема петнадесет години от живота на Енквист. В романа тя обема последната, драматична част, озаглавена „В мрака“, и е предшествана от множество предупредителни сигнали. Фикусът Бенжамин например упорито умира - листата му непрестанно капят, П. У. напълно пренебрегва сигнала, ала все пак забелязва, макар отначало само мимоходом, че да пише му се удава все по-рядко. Писането понякога наистина се връща, изневиделица, връхлетяващо, но после изчезва. Изчезванията все повече зачестяват, докато ежедневният аперитив от няколко слонски бири, които П. У. отпива от деликатно прикриващи съдържанието чаени чаши, не оредява. Додето единият утринен час, в който все още е трезвен и с мъка надрасква няколко изречения от бъдещия си, поредно неосъществен проект, се свежда до няколко минути и после до по-малко от нищо. Но пък тогава П. У. вече съвсем ясно знае: Писането всякога е било самотен занаят. Неписането обаче е още по-лошо. То е адът.

П. У. превъзходно осъзнава всичко - и тъй възхитително ясно провижда всичко: пропадането, безпомощността на приятели, близки, лекари и лечебни терапии, собствената си вина, отговорност, провала, падението, края си. С времето се превръща в своего рода експерт по международните проучвания за вредните въздействия от алкохола и причините им; знае за тях много повече от лекарите, които му предписват всевъзможни таблетки и щадящо, с разбиране отдават пиянството му на свръхчувствителност и депресии, макар причинно-следствената връзка да е всъщност точно обратната. П. У. прозира медицинската заблуда не по-зле от собствените си самозалъгвания. Запоите продължават. Додето и рядката трезва минута не се обръща в конвулсивен опит да възроди поне паметта за някакъв съвсем прост въпрос, от който може би е започвала преживяна някога и сега вече неподдаваща се на написване история.

Енквист разказва за себе си в трето лице. Разказва с отстранението на лекар или психиатър, който години наред е наблюдавал неотклонно своя пациент, знае всичко не само за неговата болест, а и за хитроумните трикове на прикриването й, за рецидивите, наред с миговете на самоопомняне, и с методична точност описва клиничната картина на неудържимото влечение към неудържимия упадък. Логиката на това описание по принцип изключва невероятни развития, подобни на чудесата, споходили героя на Йозеф Рот в неговата „Легенда за светия пияница“. Чудо обаче се случва и в тази - неизмислена, несъчинена, автентична - история. Макар подобно на светия пияница, и П. У. всеки път отново да бяга от шанса за друг живот; и обратно на героя на Рот, всеки път отново безнадеждно да се надява, че възкресението в онзи друг живот е все пак възможно.

След като всичко вървеше така добре, как беше възможно след това да стане тъй лошо? - пита Енквист в началото на необикновената си автобиография и недвусмислено адресира определенията „добре“ и „лошо“ към главозамайващата си писателска кариера преди и срива й след затъването в пиянството. Когато беше пиян, той никога не ставаше брутален или агресивен, ставаше по-скоро мек и отнесен. Животът тогава забавяше темпо и влизаше в някакво русло, а самият той потъваше в мечти за живота, който би водил, ако би имал алтернатива, когато всичко би било другояче. В делириума или в сънищата си наяве, както предпочита да нарича това свое състояние, П. У. бленува - най-често за книгите, които е почти съвсем сигурен, че ще напише. Той ги вижда предварително. Вижда в тях невъзможното си желано спасение и спасението - като по чудо - в крайна сметка действително идва: тъкмо тогава, когато самият той окончателно е повярвал, че завинаги, без остатътък, до дъно е пропил способността си да пише. В поредната и последна от ужасните клиники П. У. внезапно отново прописва - с лекотата, с която е правил това преди, и стигнал до най-непрогледното дъно на мрака, без да измени на най-незаменимата част от себе си. Откакто знаеше, че сега вече отново може да пише, му беше подарен втори живот. Февруари 1990 година. Оттогава са минали осемнадесет години. Оттогава той не е близнал ни капка алкохол.

Литературата в двусмислената роля на своего рода религия и нерелигиозен акт, чрез който един човек не просто се освобождава от фаталната си зависимост, а и слага край на предишния си, излязъл от русло, изкривил се в погрешна посока живот? Ако това беше измислена история, читателят по-лесно би приел, мисля, завършека й в чудото - както с лекота, ала в никакъв случай не на сериозно приема мисията на светия пияница и чудесата, споходили героя на Йозеф Рот, които изначално са зададени като приказен елемент. В “Друг живот” обаче чудото от самото начало предявява претенция за истинност. И въпреки това функционира по начин, който е близък до използвания от Рот - то е възможно и се осъзнава като чудо поради много специфичния, рефлектиращ личния проблем и пречупен през опита за литературното му овладяване „вътрешен“ поглед на зависимия от алкохола автор към литературната фигура на алкохолика. Погледът “отвътре” открива свой особен терен - терен, в който невероятното става възможно и невъзможното, напук на логиката и трезвия разум, се случва.

Симпатията между алкохол и литература, оказва се, е странно прилепчива. Мнозина са наясно с вредите й, ала с охота се подлагат на инфекцията. Ефектът зависи от случая: едни обикват своята зависимост дотам, че се чувстват напълно свободни в нея, други, тъкмо обратното, изпитват омерзение и я надборват толкова по-ожесточено, колкото тя е по-упорита. Заразата проявява, на свой ред, индивидуална избирателност. Действа явно - като еликсир за по-податливия - или поразява скрито - даже тогава, когато пострадавшият всячески се опитва и дори успява да се отърве от нея. Погрешен ще е изводът, че алкохолът служи на литературата или пък може да се употребява като креативно средство. Като обект на литературно оглеждане обаче той действително й носи известни дивиденти. В тази си функция има още едно - напълно безвредно за тялото, пък и за духа - предимство: може да бъде приеман, стига да е качествен, в неограничени количества.

 

 

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.12.2011, № 12 (145)