ВЕЗМО ОТ ВЕХТОРИИТЕ НА ВРЕМЕТО

Бисерка Рачева

web

"Изключителна книга, пише френският “Либерасион”, след нея Валтер Бенямин вече няма да бъде четен, както досега." Новата биография на философа, представена от Жан-Мишел Палмие, излезе неотдавна и в превод на немски език.

Лошият шанс му остава верен и в смъртта, неуспехът го преследва години след нея. От двутомника избрани съчинения, публикуван през 1955 г. в издателство “Зуркамп” по настояване на Адорно, са продадени едва 800 екземпляра; книгата “Берлинско детство”, удивително свидетелство за тънка наблюдателност и проникновено чувство за езика, изобщо не се купува. Едва в края на 60-те години, повече от две десетилетия след трагичното му самоубийство при опит да избяга от окупирана Франция и нацистките преследвачи, Валтер Бенямин добива признанието, което приживе не получава. Издателят Зигфрид Унзелд най-после може да установи, че творчеството на Бенямин изживява най-неочакваната и най-голяма посмъртна рецепция, която е имал досега някой съвременен мислител.

Малка кожена чанта с документи, ръчен часовник, лула, няколко снимки, очила и рентгенова снимка - това е целият багаж на покойника, както е записано в протокола на испанската полиция от 26 септември 1940 година. Беглецът погълнал таблетки морфин, малко след като се добрал до Портбоу и узнал, че испанците вече не допускат в страната бежанци без изходна френска виза. Дни по-късно затегнатата разпоредба е отменена. Само че успешното бягство, постижимата сигурност са фатално предварени от смъртта. Последното си писмо Валтер Бенямин адресира до Теодор Адорно: "В ситуация, от която няма изход, не ми остава нищо друго, освен да сложа край. В малко село в Пиринеите, където никой не ме познава, ще намери завършека си моят живот."

Чарът на различието

За заклетите философи и за максималистите Валтер Бенямин винаги е притежавал особена притегателна сила. Какъв ли само не е бил в техните очи: марксистки равин (Ернст Блох), мистик (Бертолт Брехт), визионер (Пиер Клосовски), последният човек на словото (Хана Арент). Отчасти трагичен, отчасти случаен предшественик на техните копнежи и определености. В идеите му всяко време като че ли провижда своя Бенямин.

Може би тази противоречива картина на представите е дала подтик на монографията, излязла през 2006 г. във Франция, а неотдавна и в издателство “Зуркамп” в превод на немски език. Целта на автора, френският естетик и изкуствовед Жан-Мишел Палмие, е исторически и критически прочит на съчиненията на Валтер Бенямин, систематичната им деконструкция. Срещу безмерната екзалтация на почитателите Палмие предлага, с други думи, трезв оглед и констатация, като не премълчава противоречията и слабостите на известния философ, а по-скоро именно чрез тях обяснява неговата актуалност. Трудът на Палмие обхваща 1300 страници - и остава монументален фрагмент. Смъртта на автора през 1998 г. слага край на работата му върху гигантския проект. От предвидените пет части са завършени три: Трагедията на един германски евреин; Език, философия и магия; Естетика и политика.

Родство по избор

Верен на намеренията си, Палмие запазва критична дистанция към Бенямин. Но същевременно и не успява да се отърси напълно от неговото обаяние, от магията, която излъчват трагичният му живот и неповторимата красота на словото му. За щастие. Защото тъкмо по тази причина прочитът на Бенямин, предложен от Палмие, е проникновен и увличащ. Особен вид родство свързва автора с обекта на неговото изследване. От времето на Мадам дьо Стал насам почитателите на германската култура идват от Франция. Жан-Мишел Палмие, берлински фланьор и автор на книга със заглавие “Завръщане в Берлин”, който след 1974 г. редовно посещава града, отдава дължимото на големия франкофон Бенямин - познавача на парижките пасажи и преводач на Марсел Пруст. В Париж Бенямин отсяда често, още преди да се засели тук като емигрант след 1933 г.; той говори свободно френски и пише текстове на този език. Само че вратите на френските интелектуални кръжоци остават затворени за него, във френски списания са публикувани само няколко негови статии. Непосредствено преди бягството си от окупирана Франция Бенямин поверява ръкописа на “Книга на Пасажите” на Жорж Батай. Биографията на Палмие, който великолепно познава германската култура от периода между двете световни войни, писал е студии за Хайдегер, Томас Ман, експресионизма, е и своего рода интелектуално обезщетение заради някогашното недружелюбно отношение на французите към Бенямин.

Упрекът към тях прозира, във всеки случай, на много места в книгата. Очевиден е стремежът на автора да представи Валтер Бенямин не само като литератор и мислител, а и като голям европеец, като интелектуалец от европейски мащаб, който точно и проницателно очертава картината на изкуството и културата в своето време. Точно защото германският евреин Бенямин прави това години наред от Париж, германската и френската литература, германската и френската духовна история, специфично обвързани в неговите съчинения, придобиват европейско измерение - като съпротива срещу фашизма и национализма.

Неведър дух

Феноменът, който занимава Валтер Бенямин през целия му живот, е “аурата” - онова, което придава на хората и вещите неповторимо излъчване. За него то е “орнамент”, при който вещта или съществото са сякаш здраво положени в някакъв калъф. Смъртта на Бенямин в Пиринеите принадлежи към “орнамента” на живота му: живот, белязан от мъката, меланхолията и трагизма; от тях именно произтича неговият “неведър дух”, който смущава много от съвременниците му. “Аурата” на Бенямин оказва осезаемо въздействие върху неговия биограф. Въпреки това Палмие е безкомпромисен към слабостите му и не пропуска да спомене, че при целия си тънък литературен усет, Бенямин често дава погрешни или твърде резервирани оценки, включително за автори като Кафка, Брехт и Карл Краус. Строго погледнато, Бенямин няма особено предразположение към немскоезичните писатели от неговото време; истинско приятелство го свързва с малцина от тях - с Хуго фон Хофманстал например, един от броящите се на пръсти големи писатели, разпознали и признали приживе неговия талант. Изпитва панически страх от плагиата и същевременно забравя да спомене заслугите на мислители като Ернст Блох и Зигфрид Кракауер за някои от собствените му идеи. Обременена, отчасти от несъгласия, отчасти заради винаги празния портфейл и финансовата му зависимост, е и неговата връзка с Франкфуртския институт за социални изследвания, с Адорно и Макс Хоркхаймер. Бенямин гневи враговете и отчайва приятелите си, защото в актуални политически и интелектуални спорове нерядко проявява странна колебливост и страх да заеме недвусмислена позиция.

Подтици търси, от друга страна, не от съвременниците си, а от романтизма и еврейската култура, от забравени автори и от аутсайдери. И тъкмо тази маргиналност, това негово връщане назад, което загърбва понятийния апарат на собственото му време, е предпоставката за оригиналността на Валтер Бенямин, според Палмие. Бенямин налага свои понятия, замества понятията с образи, стилистични фигури, търси алегории. Осъществява по свой начин скока към миналото, чрез който иска да осветли настоящето. Да осветли нюансите и противоречията в живота и творчеството му - в това пък е съсредоточено усилието на неговия биограф. То може да бъде окачествено и като синтез на невъзможното, ако се вземат предвид дори само приятелствата на Бенямин с едва ли не противоположни като интелектуална и идеологическа нагласа личности като Бертолт Брехт и Гершом Шолем. Еднакво чужд както на доктринерството, тъй и на месианството, в приятелствата си Бенямин успява да надмогне несъвместимостта на различията. Може би точно защото много сериозно приема критиката на другояче мислещите и въпреки това неотклонно следва собствения си път.

Книга на Пасажите

Много от находките му впечатляват и днес, редица от принципните му теоретични постановки доскучават; случайните попадения надживяват тезите. Не малко от поръчковите му статии във “Франкфуртер цайтунг” и “Литерарише велт” продължават да звучат удивително свежо, сякаш за да опровергаят сентенцията, че няма нищо по-старо от вчерашния вестник. За жалост, основната част от книгата на Жан-Мишел Палмие - частта, посветена на Парижките пасажи, остава ненаписана. Също както самите Пасажи остават недовършени. Бенямин започва работата си върху тях през 1927 г. и почти до края на живота си трупа материали и записки по своя най-амбициозен проект: опитва се да разкаже новия социален опит на модерността въз основа на наблюдения върху “Париж - столицата на XIX век”, както гласи заглавието на проекта. "Най-важното в труда му до 1940 г. изобщо не може да се разбере, ако се изпусне от внимание сгъстяващия се драматизъм на житейските обстоятелства, с които се бори. Самоубийството му е последният акт в тази трагедия", пише Палмие. Житейските обстоятелства превръщат Бенямин в "пролетаризиран интелектуалец", опълчил се срещу времето си. "Вече не просто жертва или безсилен свидетел на времето, а интелектуалецът, издигнат в ранг на активно намесващ се." Логиката на тези редове внушава усещането, че влизайки в някой от Пасажите и следвайки го за известно време, техният автор, също както и читателят, не знае дали ще намери изхода - озовава се в отвореното пространство на незавършената история, наречена настояще.

За ценността на фрагментите, които Бенямин успява да нахвърли, може да се каже същото, което самият той пише навремето за труда на историка Жюл Мишле: "Всеки цитат от този автор, независимо къде е поместен, се врязва в съзнанието на читателя тъй силно, че го кара да забрави книгата, в която го е срещнал."

Събирач на противоположности

Книгата на Палмие носи подзаглавие: “Вехтошарят, ангелът и гърбушкото”. Това са фигури, които населяват много от текстовете на Бенямин, и същевременно отражения на собственото му битие. Детайлът, делничният предмет, дребната, наглед непотребна частица, малките неща, захвърлената ненужна вещ са едва ли не най-важният обект на философските му наблюдения - обектът, в който вижда умаления модел на законите и принципите, управляващи света. Подобно на вехтошаря, събира отпадъците, откъслеците, дрипите на историческото време и създава техния нов текст; в ежедневното, познатото, тривиалното открива обърнатата следа на съществуването, неговия основен смисъл. Рядко споменаван, макар и известен, е фактът, че с годините Валтер Бенямин все повече се прегърбва. Белязан от гърбавината, приведен надолу, не желае да свали поглед от ангела; опитва се да помири копнежа и реалността, божественото и обикновеното, констатира загубата на “аурата” в модерното време и копнее по възвръщането ѝ. Текстовете му, дори най-теоретичните, най-систематичните, неизменно носят нещо от неспокойствието и чара на вдъхновения търсач.

Приятелите му, Адорно и Брехт, остро го корят за противоречивите тези и почти детинската страст да събира противоположности. Може би защото самите те не могат да си представят утопия без идеология. Но тъкмо този вид утопия захранва обаянието на Бенямин и днес.

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2010, № 4 (125)

Други публикации:
Дойче веле, 11.02.2010 (съкратен вариант).