Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЕТЪТ ФИЛОСОФ
(ФИЛОСОФСКИ ОСНОВАНИЯ НА ПОЕТИЧЕСКИЯ ОПИТ)

Биляна Борисова

web

В това по-скоро тезисно изложение бих искала да обърна внимание на една почти неотбелязвана страна на поетическата практика на Емануил Попдимитров - нейните философски основания. Защото Емануил Попдимитров не е просто "поет". Той е и философ, който, макар и неизградил своя собствена философска система, но влязъл във философския критически дебат на своето време, създава поезия с философска мотивираност - поезия, инкорпорирала в себе си строг, последователен и методичен философски възглед за света и нещата.

Изучавал литература (основно френска - класицизъм, романтизъм и символизъм, при проф. Пиер Масон) и философия (индийски мистицизъм, Паскал, Шопенхауер и Бергсон, при проф. Мюнинк) в университетите в Монпелие, Франция, и Фрибург, Швейцария, Емануил Попдимитров израства и се формира като творец и учен, имащ още приживе своето подобаващо признание като поет, като философ и като анализатор на литературата с академичен статут.

В този смисъл Емануил Попдимитров не е спонтанно-наивен поет, романтично настроен лековат импресионист или неслучил се парнасист - какъвто образ се опитва да му създаде голяма част от импресионистично настроената критика. Подобаващо добре литературнохудожествено, теоретикоестетически и философски образован, той създава поетическо творчество, което не е прислонено към нито една "чиста" естетика - било тя романтизъм, символизъм, парнасизъм... или дори реализъм (оттам и трудността при закачането на еднозначни етикети). Емануил Попдимитров прави поетически опит, съзнателно положен върху една модерна, актуална и популярна философска основа, каквато, особено през първата четвърт на века, е философията и естиката на Анри Бергсон в европейски контекст, но без този опит да е идейно безкрило и художествено несъстоятелно епигонство или наивен "превод" на голи философски идеи на поетически език. Този опит е уникална амалгама от философия и естетика.

Философското основание е поело в себе си кардинални метафизични идеи от Платон и Спиноза през Паскал, Кант и Шелинг до Шопенхауер и Ницше, а оттам е положено в идеите на съвременната нему философия и естетика - Равесон, Мен дьо Биран, Шарл Ренувие и Бутру, Поанкаре, Рибо и Фуйе, Мишел Савиньи, Гюстав льо Бон, Габриел Тард, Морис Брондел, Пармантие и, разбира се, Анри Бергсон - и всичко това е превърнато в естетически модус на живеене, разбирано като творчество. Към него (към това философско основание) са наложени "чисти" в характера си естетически основания, каквито Емануил Попдимитров открива, от една страна, в художествените практики на Шарл Бодлер, Пол Верлен и Артюр Рембо, на Маларме и на драматурга Метерлинк, на Хофманстал и Стефан Георге, а, от друга - знае от теоретичните и манифестни изложения на Стефан Маларме - този "чист естет", теоретик и създател на литературната школа на символизма, на философа Морис Метерлинк, чиито мистични и спиритуалистични размишления стоят така близо до идеите на Бергсон, а идеята му за "виталния разум", за "проникновения инстинкт" и за "психичното" удивително точно се отнасят към кардиналните понятия на Бергсоновата метафизика - жизнен порив, инстинкт, интуиция… Органично се прибавят още и идеите на корифея на немския символизъм и основател на литературен кръг, чиято основна цел е създаване на "духовно изкуство", Стефан Георге, идеите на Хуго фон Хофманстал, на Владимир Соловьов и на Вячеслав Иванов.

Емануил Попдимитров добре познава този естетически и философски опит - свидетелство са кардиналното му философско съчинение "Естетиката на Бергсон" (1923) и книгата "Френският символизъм" (1924), както и студиите "Мистицизмът в индийската философия", "Свободата на волята според Шопенхауер", "Философия на интуицията на Бергсон", "Философски предпоставки на символизма" (1924), "Нововитализъм в съвременната натурфилософия" (1923), "Механични моменти в процеса на еволюцията", "Двете направления в съвременната философия" (всички те обединени в книгата "Философски студии" от 1938 г.), "От натурализъм към символизъм" и още множество други по-частни проблеми. Освен добри изложения на чуждите идеи всички те съдържат коментар и критика, синтез и заключения, излагане на собствен възглед или идея по конкретен аспект на разглеждан проблем. Това едва ли е добре да бъде пренебрегвано, още повече, че от дистанцията на годините, от една страна, сравнително лесно се забелязва разликата между ранните му стихове, условно докъм 1912 г., и тези от времето на "Сънят на любовта", и особено сбирката "Песни" от 1914 г. и след нея, а от друга - все по-ясно се различава ключът към собственото му поетическо и въобще творческо дело (доколкото все пак той е автор не само на поетически сбирки, но и на белетристични и драматургични творби).

Още от времето на следването си в Швейцария, където при проф. Мюнинк изучава индийски мистицизъм, Паскал, Шопенхауер и Бергсон, като философ Емануил Попдимитров е системно школуван в линията на метафизическата, идеалистическа философия. Шопенхауер обаче е прекалено абстрактен и философски интелектуален, а Ницше - непоносимо радикален за интелектуалната и психологическата нагласа на младия Попдимитров, който трайно се привързва към интуитивната философия на съвременника Бергсон. Тя толкова му допада в метафизическата си парадигма, че при представянето й в капиталния философски труд "Естетиката на Бергсон" той ще говори за нея като за "естетика", метафизиката му ще бъде определена като "естетизъм" (разбира се, заради понятието "творчество", до което в крайна сметка Бергсон свежда същността на истинската и истинната действителност), а естетиката му - като метафизична. Бергсон го привлича още и със систематичния дуализъм на философското му мислене: различаване, но и поставяне във взаимопроникнатост, свързаност и в известен смисъл зависимост (като проявления едно чрез друго) на дух и тяло, съзнание и мозък, интуиция и интелект, форма и същност, абсолютно и относително, трансцендентално и материално, образ и понятие… Този дуализъм, станал отличителна черта на Бергсоновата метафизика, определя и специфични положения в изградената върху постулатите й негова естетика, етика, гносеология, както и на неговата философия на еволюцията.

Както личи от "Естетиката на Бергсон", Емануил Попдимитров не просто споделя, но е пристрастен към Бергсоновите схващания, които самият той систематизира и подрежда така:

- Животът и Съзнанието са творчески процеси;

- Творчеството е белег на естетическите прояви на духа;

- Творческият свят е Истинската Реалност;

- Човешкият дух е част от това универсално творчество;

- Интуицията е нещо творческо, тя Е творчество;

- Интуицията е метафизическа - тя се заражда в естетиката.

Тя е една естетическа интиуция, проверена и изразена на философски език;

- Интуицията бива: философска интуиция - изразяваща се с понятия, и художествена интуиция, изразяваща се с образи, взети от истинската действителност (т.е. онова в-себе-си);

- Изкуството е непосредствено виждане на истинската действителност (онова, което Шопенхауер нарича "светът като воля", Кант - "нещото в себе си", а Бергсон ще нарече "интуиция", "жизнен порив", "поток", "движение", "творчество" … и което, макар да се явява във вещна, сетивно дадена форма, не е тази вещност, видимост, осезаемост);

- И то, изкуството, става по интуитивен път;

- Художникът и Философът са двете ипостаси на познаващото съзнание, проникващи с усилие в сърцевината на действителността, т.е. с интуицията си (всеки със своята);

- Интуициите и на двамата са в същността си метафизични, т.е. те са интегрален опит да се влезе в центъра на битието;

- Интуицията, която създава големия художник и големия философ, е една, но се изразява различно: философската - с понятия, художествената - с образи, взети от действителността;

- Изкуството е предвестник и пророческа форма на Философията!

Според Емануил Попдимитров Бергсон е поклонник на класическото изкуство, което изразява най-добре дълбоките преживявания на нашата душа, неговата естетика е изразителка на едно изкуство на чистото преживяване, където трайният елемент в чувството - форма и израз - е преодолян. Така не е неразбираемо защо толкова различни модерни школи в изкуството се опират на неговата философия, която всъщност е философия на вечната промяна.

Но Емануил Попдимитров не просто копира Бергсон. На различни места той заема критично отношение към някои негови твърдения. Такъв е случаят с идеите за езика и комичното. За Бергсон езикът е дело на "интелекта", т.е. на онази способност, с която си служат специфичните, положителните науки, която дава относително и символно познание, разглежда нещата отвън и служейки си с анализа, дава отделни и фрагментарни гледни точки към тях, употребява понятието, т.е. общото, безличното в нещата, и не може да даде (а значи и да постигне) индивидуалната им същност… За Емануил Попдимитров езикът е дело на чувствата и волята.

За Бергсон "комичното" е израз на външното и типичното и затова в него важна роля играят разумът и остроумието. За Бергсон "комичното" не е "чисто" изкуство - то стои там някъде между изкуството и живота. Ем. Попдимитров намира тази теория за едностранчива, защото при такава постановка твърде много се подчертава интелектуалният елемент, а за един убеден интуитивист (какъвто е той) това не е много приемливо (да си припомним, че в по-късни години самият той ще пише хумористични творби). С тези си критични отнасяния (епизодични наистина) Ем. Попдимитров, оставайки в същия онзи дух на примиряване и съчленяване, така характерен за всеки дуализъм (каквато е Бергсоновата система на философско мислене), само коригира очевидния й абсолютизъм - доколкото Бергсон наистина извежда до крайност всяко едно от своите твърдения и схеми, за да затвори накрая окончателно метафизичния кръг, който сътворява - Твореното твори, Творението е Творец.

 

Приел метафизиката на Бергсон в кардиналните й твърдения и позиции, преминал (дори само рефлексивно) през естетическия опит на романтизма и символизма, Ем. Попдимитров е очевидно податлив и пристрастен към неговата естетика, чиито постулати се откриват като конструктивен и светогледен принцип на художествения му свят. За Бергсон целта на изкуството е да схване непосредствено самата ("истинската") действителност - и това е "реализъм". Това се постига, когато нашият дух се освободи от практическата си заинтересованост ("идеализъм"). Този, който може да постигне това, е човекът на изкуството:

- само той може да се освободи от практическата си отнесеност към действителността;

- само той може да повдигне воала между нас, обикновените хора, и действителността;

- може да проникне в самата действителност;

- може да я съобщи на другите чрез средствата на изкуството или да постави другите лице в лице с нея;

- Изкуството е най-висшата форма на проявление на Творчеството (затова и философията на изкуството е най-висшата форма на философията). То е самото реализиране във висша степен на Творческия принцип на света, то е "незаинтересовано" (както и в разбирането на Кант за красивото) и етически "безкористно". То е интуиция и етически свързва Творческия порив с личността на Бога.

В призмата на тези метафизически основания и естетически разбирания поетическият свят, сътворен от Ем. Попдимитров, започва да изглежда по съвсем друг начин и далеч не така, както го описва импресионистичната критика - "поет на родното и общочовешкото" (Атанасов 1936), "признатият поет на любовта" (Йорданов), "равен по дух на великите романтици" (Савов), "поет на мистични настроения", "най-голям и задушевен лирик на своята родина" (Стоянов), особено съчетание на "яркостта на импресионизма с проникновението на символизма и силата на експресионизма, облъхнат от Гьотевия пантеизъм или християнския мистицизъм" (Петров), "поет на нежността и тънкото вътрешно прозрение", "най-непосредствения, произволно-напевен и тънко-чувствителен" (Балмонт); поет със "съзерцателен натюрел", съчетан с "една идеалистична мечтателност" (Милев)…

Гледан през оптиката на метафизиката, този поетически свят се пренарежда в основанията, в идеите, реализацията, посланията и ценностите си.

"Творчество" и "Жизнен порив" в Бергсоновите дефиниции са ключови за философската арматура на неговия поетически свят. Споделяйки неотклонно и безалтернативно кардиналното философско Бергсоново твърдение - Същината на света и на нещата е Промяната, Емануил Попдимитров го превръща от светогледно основание в основен естетически принцип. Създава поетически дискурсивен свят, изхождащ от идеята за Траенето като истинското състояние на нещата и света (като под "истинско" тук се има предвид същото, което Шопенхауер ще нарече "светът като воля", а Кант - "нещото в себе си").

Върху Бергсоновото разбиране за Материята и Съзнанието Ем. Попдимитров изгражда поетика, която, вместо да създава нов поетически език като нов лексикален ред, сменя означенията и функционирането на вече съществуващия (поетически език).

Върху, от една страна, разбирането за Интуицията като единствена човешка способност за проникване в истинската действителност като самата подвижност, като самата Трайност и единствения път за сливане с нейната индивидуална същност и, от друга - върху учението за Съзнанието като чисто траене, цялост, като непрекъснат и безкраен поток от промени изгражда Лирически аз, който в метафизически смисъл е Художник и Творец. В естетиката на Бергсон този Аз във висша степен обладава характеристиките на Човека на изкуството: проводник на интуицията като онтологично основание на света, само той може да се освободи от практическата си отнесеност към реалността, да проникне в нея, да повдигне воала между нея и обикновения човек и така да му я съобщи и да го постави лице в лице с нея (със самата истинска реалност, т.е. със самото Траене, Промяна, Движение).

Интуитивните постигания на този Аз съставляват реалността на Емануил-Попдимитровия поетически свят. Смятат го за "поет на родното и общочовешкото", но това, което в критическия език е "родно" и "родина", което е "голямо богатство на образи", които "поглъщат думите, които ги съдържат", което е "простота и наивитет" (Радославов) са образните отлагания на творящата интуиция, при това самите те, бъдейки въплътена интуиция! Лесно е да разчетем творби като "Стада", "Облаци", "Клисура", "В ливадата", "Пряспа", "Перуники", "Майски дъжд", "Мъгли" и колко ли още други като пасторални идилии, като натюрморт, като сантиментално обагрен "реализъм" или романтически обагрено носталгично спомняне от детството, но това, което изглежда така, е само езиковата експликация на явяващата се в късове истинна същност на света. Самата материя като такава, твърди Бергсон, е неподвижност, статичност, тя е състояние на отслабване на духовното напрежение, но всепроникващата Интуиция има способността да вижда - да вижда зад инертността на материята и да я оживява. В поетическия свят на Ем. Попдимитров тази функция е основна характеристика на едно човешко аз, което оживява света, който осезава, постигайки в субстанциалната му феноменалност истинската реалност - т.е. постига в нея движението, вечната промяна, вижда текущото време, траенето, т.е. постига в нея същността на света.

В своя естетическия опит, споделяйки Бергсоновия дуализъм по отношение на материята и съзнанието, но и възгледа за тяхната безалтернативна свързаност - доколкото едното се проявява през другото, и обратно, съзнато или не, Ем. Попдимитров естетически експлицира основното положение на Шелинговата философия като философия на тъждеството: Природа и Дух са една същност, те са тъждествени: Природата е видим Дух, а Духът - видима Природа. Природата е обективиран дух, а духът - достигналата до субективност природа. В посоката на Шелинг той акцентира това тъждество, естетизира го чрез идеята за съответствията, съзвучията:

Пир за двама: хляб и вино, -
Хляб е моята любов,
Виното е грозд-сълза
От душата ми лоза…

("Шатър"),

и го извежда на равнището на поетиката, като префункционализира познатия до болка и започнал вече да се клишира символистически, с останки от романтически, поетически речник. Така в поетическия му свят природно и човешко се взаимоизразяват - най-популярният пример: в любимото на биографи и критици стихотворение "Груинската река" реката е дева, девата - река; облаците "воюват" ("Облаци"), дърветата и водите "заспиват", а росата "пада", носейки "покой от небето" ("Стада"), безбрежните ливади и ниви са "море и вълни" ("Лято"), звездите "слитат в мрака" ("В ливадата"), и т.н., и т.н. Красиво, но това в ключа на Ем. Попдимитров просто не е пантеизъм! Природно и човешко взаимно се проникват (вж. стихосбирката "Сънят на любовта"). Заедно, изразени едно чрез друго, в хода на текущото време и правейки го, в отделните си състояния те са неразкъсани, неотделени и неразграничени моменти, продължаващи едно в друго и едно чрез друго в безкраен поток от промени, в който няма нещо непроменящо се. Природно и човешко образуват онази истинска трайност, която е непрекъснато изменение, съхраняване на миналото в настоящето и истинското състояние на света! - "Сънят" на любовта не е нищо друго освен метафорическият израз на това основно състояние, на онази "воля" по Шопенхауер, или "дух" на Шелинг. "Любовта" е управляващият го закон - онтологичният закон на Безкористната любов, израз на проявяващата се във всеки един момент Енергия на света, онзи elan vital, онази предразумност, онази интуиция, която прониква, движи и гарантира света.

Макар много да напомня на света на символизма, поетическият свят на Ем. Попдимитров не е символизъм - в онтологичното си основание. Той не конструира свят, съществуващ единствено в отделното и безутешно отделено в онтологична самотност човешко съзнание. Следвайки Бергсон, Ем. Попдимитров смята, че има реално съществуваща реалност, вън и независимо от отделното съзнание! Има истинност на този свят и този свят в своята реалност и истинност е постижим, проявим и споделим! Споделим е на език с ясни референции, с ясни означаващи и означавани. Език, който не е набор от символи, извеждащи в мистерията на живота и търсещи неясното настроение, нюансите, намеците (както би искал Верлен и какъвто е символистичният език); нито е Език, чието царство са сънищата, предчувствията, ясновидството (както би казал Стефан Георге); но е Език, чрез който логическите понятия могат да се разпаднат и разтопят, за да добият еластичност, позволяваща им да вместят съдържанието на Интуицията. В този смисъл е и кардиналната особеност на Емануил-Попдимитровия поетически език - той не е символистичен, той дори не е символ по философска дефиниция, той е инструмент - поетическата лексика в него е инструмент за изразяване същността на света. В резултат на това всяко негово стихотворение може да се прочете и като чиста референция към видимата, сетивно достижима обвивка на света, но смисълът й е интуицията във видимото и изразимото, а това значи в края на краищата - самата Интуиция. Задачата на този инструмент е да бъде мост, по който да може да протече истинската реалност; посредник, чрез който да се отмахнат воалите, които скриват непрекъснатостта, неразчленимостта и единността на света и нещата.

 

В дискурсивния свят на Ем. Попдимитров нещата и човекът, природното и човешкото съществуват не в трансценденталното време на символизма, а в Бергсоновото Текущо време. Всеки времеви момент е момент на промяна, нещо повече - Е самата промяна. Негови предпочитани поетически експликации са "есента", "пролетта", "лятото", "зима". Астрономическият сезон обаче не е употребен със смисъла си на интелектуално понятие. Чрез конкретиката на явеността му като природно явление през него се разгръща метафорически поетически сюжет на безкрайния и вечен поток на Промяната. Пролетта, бивайки себе си, явява онтологичния жизнен порив във и на Света и Нещата, Интуиция, която върви в посока на нарастващо духовно напрежение (назоваемо в друга система на означаване "раждане"). Есента, обратното - пак бивайки себе си, явява същото, но тук все същата Интуиция върви в посока на отслабващо духовно напрежение (именувано в друг ключ като "остаряване", "залез"…). Лятото пък е самото тържество на жизнения порив, то е самият Живот, чиито други образни явявания са дъждът и вятърът, облаците и реките, безкрайното море и още по-безкрайните и развълнувани поля… (вж. стихотворенията "Есен", "Лято", "Пролетни бури", "Зимна вечер"…). В плана на човешкото същият този Живот е явен през Любовта - думите и целувките, любовният трепет и любовното очакване, споделеното или несподеленото чувство… (вж. стихотворенията "Шатър"…) Поетическият образ, създаден от Ем. Попдимитров, не просто обобщава (в този смисъл той не е понятие), той позволява непосредствено вживяване и проникване в индивидуалното битие на света и нещата - независимо от какъв порядък са те: от природен или от човешки.

Динамичният принцип на Бергсоновата философска система се отлива като динамичен принцип на света на естетическите артефакти - всичко е свързано и проявяващо се едно чрез друго в безкрайния поток на Живота.

Светът е вечна промяна в онтологичната си същност. Следвайки това, в Емануил-Попдимитровия поетически свят няма и не може да има Смърт като Край, защото просто не може да има Край. Траенето и промяната са същина на действителността - това е основната онтологична мисъл не само на Бергсоновата философия, но и на поетическата система на Ем. Попдимитров. Времето като идеално пространство, в което могат да се наредят минали, настоящи и бъдещи състояния, отговарящи на изискванията на разума, езика и науката, не е реално време. Реалното време е самата Подвижност и текущост. Затова, когато в редки случаи все пак смъртта номинативно се появява - както е в "Задушница" или "Селско гробище", тя е видяна като част от Движението-Живот и е представена чрез движение:

Хвръкна пеперуда: майко, - твоят дух!

(Селско гробище")

или

и се чува долу, в тишината сънна -
мъртвите въздишат…

("Задушница")

В този поетически свят страдание, самотност, чувство за несподеленост или безутешност може и да съществуват като психични състояния, но те са "илюзия", "нереалност" в смисъла на Бергсон, защото не са "траене", а като такива не могат да са реален обект на изкуството. Бидейки извън светогледното основание на света, те са немислими като основни и истинни характеристики на човека, респ. на лирическия Аз. Затова в поетическия свят на Ем. Попдимитров няма "драма" в профанния смисъл, няма драматично преживявано "тайнство" в смисъл на плашещо, обезкуражаващо, стресиращо неразбиране, колабиращо в безмълвие и абсолютен покой. Но доколкото все пак такова минорно състояние като психология съществува, то и чрез него, подобно на всички частни състояния, се проявява основният онтологичен принцип. Затова този поетически свят е изпълнен с движение, ритъм, звук, има възможна споделимост, а състоянието на скръб, тъга, носталгия се преодолява чрез Паметта и Спомена. Според Бергсон съзнанието има Памет. Всичко, което човек възприема, било то косвено (чрез сетивата), или "чисто" (чрез съзнанието като резултат от прякото взаимодействие между външния свят и духа, без посредничеството на тялото), се запазва у него като спомен. Така във всеки един момент човешкото същество носи със себе си цялото минало - по-голямата част от него, запазена като "чист" несъзнателен спомен, и друга част, запазена като станали съзнателни полезни спомени (т.е. такива, които имат отношение към прагматичната страна на живота ни). Чрез спомените то винаги има цялото минало. Чрез тях в него се затваря кръгът на Вечността - минало, настояще и бъдеще, в един неразделим и вечен поток. Паметта е самото съзнание, самият живот. Тя е мостът между миналото и бъдещето и така явява самото свободно непредвидимо движение. В Бергсоновото разбиране минало, настояще и бъдеще не образуват векторно насочена линия, нито са подчинени на каузален закон (нито са в причинно-следствена зависимост). Те затварят кръг. Естетизирано, това разбиране придобива в поетическия свят на Емануил Попдимитров ту очертанията на детството, ту загадъчността на блян, за да въплъти мистичната точка на началото и края в абсолютния поетизъм и висша абстракция "Еделанд":

Трирема ме носи към теб, Еделанд,
Отечество мое и родна земя!
По пясъци бляска разсят диамант,
Ленива и жарка влече се змия.

Земя благородна си ти, Еделанд!
Безплодна! - Замират вълни до брега,
Лагуни оглеждат застинал вулкан,
Над бели скали се издига дъга.

О, знак неподвижен, ненужен и свят:
А слънцето тъне - огромен брилянт.
Залязвам и няма за мене възврат.
Трирема ме носи към теб, Еделанд!

Еделанд е естетизирано въплъщение на безначалния и безкраен жизнен поток, на текущото време, на съхраняващата памет. То е Онова, в което човекът, светът и нещата СА по онтология.

В стихотворението "Брак" се казва:

Слънце Сурия блести,
Ти си аз и аз съм Ти!
Ти си песен, аз съм слово,
Аз земя съм, Ти - небе,
И ще бъда аз отново
Ти което вече бе.

В светлината на вече казаното това не е просто тъждество, не е колабиране в една точка на пространството и в един миг на времето - това е самата протяжност и еластичност на Живота, действието на Духа, еволюиращото и раждащото нови форми Движение, онова, което никога не е едно и също, но винаги е Едно, което е едновременно във всичко, но никога не е само в едно.

 

Най-добрите произведения на Ем. Попдимитров - цикълът "Женски портрети" от книгата "Песни" (1914), книгите "Сънят на любовта" (1912), "Вселена" (1924), "Кораби" (1924) са потвърждение в отделните си творби на възможността един философски светоглед да бъде експониран в естетически светоусет, остават като знак за това как една метафизика става действаща естетика и красиво показват как в края на краищата разликата между Философа и Художника може да бъде стопена под всепоглъщащите лъчи на Вечната Промяна, за да се роди Поетът-Философ, постигащ за света и даващ му истинното знание и безкористната си любов.

Именно това прави Ем. Попдимитров уникален модернист, "уединен, без учители и образци, без предначертан път", както го нарича Васил Пундев (заедно с Владимир Василев - другият провидял го критик), но пък и без особени последователи (за негово и наше щастие).

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Атанасов 1936: Атанасов, Н. Поет на родното и общочовешкото. - В: Тридесет години литературна дейност на поета Емануил П. Димитров 1906-1936. София, с. 5.

Балмонт 1936: Балмонт, К. За книгата "Глас из дълбините". - В: Тридесет години литературна дейност на поета Емануил П. Димитров 1906-1936. София, с. 52.

Йорданов 1936: Йорданов, П. Поезията на Емануил Попдимитров. - В: Тридесет години литературна дейност на поета Емануил П. Димитров 1906-1936. София, с. 8.

Милев 1995: Милев, Г. Антология на българската поезия. Предговор. София, с. 16.

Петров 1936: Петров, П. Лириката на Емануил Попдимитров. - В: Тридесет години литературна дейност на поета Емануил П. Димитров 1906-1936. София, с 53.

Радославов 1992: Радославов, Ив. Българска литература 1880-1930. София, с. 125.

Савов 1936: Савов, Б. Преображение. - В: Тридесет години литературна дейност на поета Емануил П. Димитров 1906-1936. София, с. 40.

Стоянов 1936: Стоянов, Л. Емануил Попдимитров - поет на мистични настроения. - В: Тридесет години литературна дейност на поета Емануил П. Димитров 1906-1936. София, с. 44.

 

 

© Биляна Борисова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2006, № 3
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Български език и литература, 2006, № 3.