ДАЛЕЧНИЯТ БЛИЗЪК

Атанас Свиленов

web

Припомниха ми, че съм познавал автора на тази книга. Около седмица сме били заедно с една група медийни дейци, които в зората на демокрацията, преди 15-16 години, бяхме поканени във Виена, за да се запознаем на място как работят австрийските ни колеги.

Спомените ми са съвсем смътни - както от посещенията в разни редакции и културни институти, така и от общуването между членовете на групата ни. То не ни и оставаше време за общуване, защото съвестно следвахме програмата, която ни бяха изготвили, а тя беше по възприетия в такива случаи официален модел. Унифицираните й правила, превръщащи ни в нещо като марионетки, отнемаше възможността да се отиде отвъд протоколността и да се усети индивидуалната неповторимост на хората.

Всъщност това някакво изключение ли е в живота ни? Не е ли той почти целият изтъкан от подобни привидности на личностно общуване? Не е ли пълен със заместители, диктувани от съображения за така нареченото благопорядъчно поведение? Не е ли низ от въздържания, на които се поддаваме заради морал, етикеция и какви ли не още скрупули, надделяващи над най-естествения порив душата ти да намери съзвучие в друга душа? Няма по-скъпоценно притежание от духовното богатство, дарено ни от общуването с другите, настоява справедливо Антоан дьо Сент-Екзюпери и разбира се, има предвид, че такова общуване е и литературата.

Необходимо ли е да пояснявам, че става дума за истинската литература, срещаща се рядко сред потоците от словоизлияния. За литература, чиито създатели са успели да изразят еманацията на своята човешка същност. За тях не е от толкова голямо значение дали другите ще ги разберат, макар че в края на краищата писането е и изпращане на послания, с надеждата някой да вникне, да ги изтълкува вярно; това може да стане при една Емили Дикинсън и след десетилетия, ала все пак от най-голямо значение за тези истински творци е себеизясняването. На млади години то може да е интуитивно, неосъзнато, но е движено от органична вътрешна потребност, без която никое изкуство не е постижимо. Във възрастта на зрелостта спонтанността е застрашена от товара на натрупания жизнен опит, колкото и да го превъзнасят, че ни правел по-мъдри. Той ни прави и по-комплексирани, по-съобразяващи се с обществените правила, с лицемерните ни табута. Да се извисиш над тях не е толкова просто. Специално в българската литература малцина са се престрашавали. Дори писатели, които са имали шанса да поживеят и пишат в чуждестранна обстановка, като Борис Шивачев например, завръщайки се у нас, в третирането на необичайни, “еретични” за родния ни бит теми (романът “Изобретателят”) прибягват към абсолютно неподходящо социологизиране, за да не противоречат на наложените стереотипи. Да не говорим пък за по-късно време, когато просто нямаше измъкване от догмите на соцреализма...

Книгата, която читателите държат в ръцете си, съдържа истинска литература. Категоричността ми, разбира се, е лична преценка, а мотивите ми са в съответствие с вече казаното за индивидуалната душевна същност, разкриваща се в написаното. Поне аз това търся в литературата, това ме влече към нея. Познания от всякакъв характер мога да намеря другаде, единствено изкуството ни предоставя възможността за общуване с личности, които са ни близки. Съмненията, драмите, радостите им са и наши; небулозно-неоформеното, измъчващо душите ни, при тях вече се оказва намерило някакъв отговор и да направиш това откритие е невероятна съпричастност. Така вече не си сам в терзанията си. Има поне още един като теб. Може дори и да не е вече сред живите, гласът му да идва от десетилетия назад. Дебелянов неслучайно повтаря като свои стиховете на Албер Самен.

Във Виена се разминах с автора на книгата. Така, както в немалкото ми земни дни съм се разминал и с много други хора, с които бихме могли да сме близки, да се разбираме. Съобразявайки се със стотици условности, които за жалост съвременната цивилизация не премахва, а с глобализирането на света като че ли ги увеличава, защото живеенето според общи правила унифицира контактите, приспособява ги към закони за общо функциониране, за нас все по-рядък става шансът да попаднеш на сродна душа и да намериш пътищата за пълноценно общуване с нея. Това е и една от темите, които занимават Едуард-Уилям Брадфорд, тя минава през редица от разказите му. В някои от тях е изведена и до притчова обобщеност, както е още в първата творба “Луцифер”, в “На чаша кафе с Joe Black”, но и в други работи, включително и в пиесата “Последният час”, която има втори дълбок философски план зад увличащите находчиви диалози с остроумия и каламбури в стил Оскар Уайлд.

Както съм тръгнал по линия на литературните паралели, изкушава ме и още едно препращане към автор от миналото - Светослав Минков, който много години преди Е-У. Брадфорд и без да е бил един ден в Съединените щати, написа няколко разказа с американски сюжети и чрез тях изрази тревогата си от унификацията, настъпваща във взаимоотношенията между хората и лишаваща ги от пълноценно общуване, обричаща ги на самота.

Минков бе прозрял, че в най-проспериращата държава се е появил модел на живот, който застрашава естествеността на поведението ни, обезличава ни, стандартизира ни. И ето, че един негов литературен наследник, с предимството да е гражданин на Съединените щати, доразвива и показва от свой ъгъл същата тема. Тя, от тема - пророчество, е вече тема за битието на цялата съвременна световна цивилизация. И тази тема зазвучава в творчеството на Е-У. Брадфорд с едно оригинално тълкувание, а бих добавил и с достолепно самочувствие, породено и от съхраненото в паметта, че има на какво да се опрем и в родната ни традиция.

Много бих искал както за мен книгата “Няма такова нещо” се превърна във вълнуващо духовно изживяване, така да я възприемат и другите нейни читатели.

© Атанас Свиленов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2006, № 12 (85)

Други публикации:
Едуард-Уилям Брадфорд. Няма такова нещо. София, 2006.